О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 5
С., 07,01, 2016 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на десети декември две хиляди и петнадесета година, в състав:
Председател: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
Членове: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
изслуша докладваното от съдията :Ел. Чаначева,ч.т.д. № 3277/2015 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал.3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу определение № 2233 от 11.08.2015 г. по ч.гр.д. № 3260/2015 г. на Софийски апелативен съд, с което след отмяна на определение от 31.07.2015 г. по ч.гр.д.№ 9901/2015 г. на Софийски градски съд, по същество е допуснато обезпечение на бъдещ иск с правно основание чл. 327 ТЗ в полза на [фирма], [населено място] против [фирма], [населено място] за заплащане на сумата от 1 254 501,67 лв., представляваща цена на доставена електрическа енергия за периода 16.05.2015 г.- 30.06.2015 г., чрез налагане на обезпечителна мярка- запор върху банковите сметки на [фирма], [населено място], до размера на бъдещия иск- 1 254 501,67 лв., при внасяне на гаранция в размер на 125 000 лв.
Оплакванията на жалбоподателя са за неправилност и незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт, като се претендира отмяната му.
Ответникът по частната жалба – [фирма], [населено място] изразява становище, като развива подробни съображения за това, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение. Развити са и доводи по основателността на жалбата, както и са претендирани разноски.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Частната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна в процеса срещу акт, подлежащ на обжалване и при спазване на преклузивния срок по чл. 396, ал.1 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал.1 ГПК, приложима с оглед препращането по чл. 274, ал.3 ГПК, касационното производство е допустимо при наличието на едно от изброените в чл. 280, ал.1, т.1-3 ГПК основания. В изложението на основанията по чл. 280, ал.1 ГПК, касаторът се позовава на наличие на предпоставките по чл. 280, ал.1, т.3 от ГПК, като формулира два процесуалноправни въпроса:1/ „При предявено искане за налагане на обезпечителна мярка по бъдещ осъдителен иск срещу търговско дружество, не следва ли преценката на обезпечителната нужда, т.е. дали са налице данни, че поведението на ответника ще затрудни осъществяването на правата на ищеца по решението, да се изследва задълбочено, като се направят проверки на ноторно известни факти, каквито са данните в Търговския регистър по партидата на дружеството- ответник относно правен статус и финансово състояние”. 2/: „Определянето на гаранция в размер от около 1 % от размера на бъдещия иск попада ли в критериите за определяне на размера на гаранцията по чл. 391, ал.1, т.2 и чл. 391, ал.3 ГПК и не нарушава ли и не затруднява ли ответника да осъществи своето право на обезщетение за вреди вследствие на обезпечението, предявено по реда на чл. 403 ГПК, особено когато се касае за ответник търговско дружество, което работи непрекъснато със своите активи и обороти”.Във връзка с вторият поставен въпрос, касаторът поддържа, че необходимостта преценката на съда при определяне на гаранцията да бъде съобразена с конкретните обстоятелства по делото било предмет на определение № 15 от 14.01.2013 г. по ч.т.д.№ 434/2012 г. на II т.о. на ВКС, както и определение № 746 от 30.09.2011 г. по ч.т.д.№ 601/2011 г. на II т.о. на ВКС. Направено е лаконично оплакване за това, че в случая гаранцията била занижена. Посочено е още, че съществува практика, при която „преценката на размера на преките и непосредствени вреди, които ответникът би претърпял от един неоснователен иск, се използва като критерий, за определяне обема на претендираните от ищеца права”- определение № 61 от 26.01.2009 г. по ч.т.д.№ 15/2009 г. на II т.о. на ВКС, както и определение № 180 от 02.04.2009 г. по ч.гр.д.№ 111/2009 г. на IV г.о. на ВКС. Страната е поддържала още, че бил налице и друг критерий при определяне на евентуалните вреди за ответника от неоснователен иск като процент от цената на иска, а именно 10 % от цената на иска- в този смисъл било определение № 241 от 24.08.2010 г. по ч.гр.д. № 463/2010 г. на Хасковски окръжен съд, определение № 72 от 24.03.2009 г. по ч.гр.д.№ 135/2009 г. на ВтАС, определение № 663 от 08.12.2010 г. по ч.гр.д.№ 652/2010 г. на ВАС /които не са представени към изложението по чл. 280, ал.1 ГПК/, както и определение № 892 от 16.12.2011 г. по ч.т.д.№ 812/2011 г. на I т.о. на ВКС. Направено е оплакване, че въззивният съд не използвал нито един от изброените критерии при определяне на размера на гаранцията, което според касатора обосновава извод за наличие предпоставки по чл.280, ал.1, т1 и 2 ГПК. Други доводи не са развити.
С така депозираното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът не обосновава довод за наличие предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. Първият поставен от него въпрос е общ и релевантен по всеки спор във връзка с искане по чл.390 ГПК, но дори и в случая да бъде приет за релевантен, същият обосновава единствено наличие на общо основание за допускане на касационен контрол.Този въпрос страната е поставила, с оглед изложени оплаквания за неправилност на акта, така определени и от нея, които дори не са били свързани с конкретно основание. Доколкото в началото на изложението е посочено основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, то изисква обосноваване от страна на касатора, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки страната не е изложила каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, тъй като такъв довод не е възпроизвеждане текста на нормата, нито становището на страната по процесуалноправния спор, свързано с нейните оплаквания за неправилност на акта. След като липсва мотивирано изложение за неяснота или непълнота на правна норма, приложена от съда, която се нуждае от тълкуване, респективно обосноваване на неправилно формирана съдебна практика, която следва да бъде променена, то и не е налице валиден довод за установеност на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Извън това, следва да се отбележи, че по поставения от касатора въпрос, свързан с установяване на обезпечителната нужда в производствата по чл.290 ГПК е налице безпротиворечива практика на ВКС, с която се приема, че обезпечителната нужда при иск за парично вземане не подлежи на самостоятелно установяване – напр. определение № 231/12 на ВКС , ІІ т.о., определение №514/13г. на ВКС , ІІ т.о. и др.С тази практика съставът на въззивният съд изцяло се е съобразил.Или и поради това не се обосновава наличие на разглежданото основание.
Дори и от втория въпрос да бъде изведен релевантен, въпреки фактическия му характер, то също е налице само общия критерий за допускане на касационно обжалване. По този въпрос не се обосновава наличие на предпоставките по чл. чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК, посочени от касатора. Същият е мотивирал разбирането си за установеност на тези основания с твърдяно оплакване, че определения размер на гаранцията бил занижен. От доводите му би могло да бъде изведено и твърдение, че чл.391,ал.2 ГПК се прилага различно в постановяваните от съдилищата съдебни актове – едни състави, според страната приемали, че размера на гаранцията следва да бъде съобразена с конкретните обстоятелства по делото, други използвали като критерий обема на претендираните от ищеца права, а трети лице определяли друг критерий, с оглед евентуалните вреди от неоснователен иск като процент от цената на иска. Тези доводи, обаче, не обосновават наличие на поддържаните основания, поради недоказаност на предпоставките им. Приложените служебно определения на ВКС, ІІ т.о. № 15/13г. и №746/11г. не формират съдебна практика, тъй като с тях не е допуснато касационно обжалване. Определенията на ВТАС и ХОС не са приложени, което е процесуално задължение на касатора, който освен това следва да установи и влизането им в сила, поради което същите също не установяват твърдяното основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Определението на ВАС /неприложено/ не формира практика по смисъла на чл.290, ал.1, т.1 и 2 ГПК – арг. т.2 и 3 ТРОСГТК №1 /09г. Останалите три определения на ВКС / също служебно приложени/ третират определяне на гаранция в хипотеза, при която се допуска обезпечение при представяне на гаранция, определена от съда в размер съгл. чл.180 и чл.181 ЗЗД/ те. по чл.391, ал.1, т.2 ГПК, какъвто не е разглеждания случай / и при приложение на чл.391, ал.3 ГПК. В случая въззивният съд подробно е разгледал вероятната основателност на иска и с оглед тази преценка е направен извод за допускане на обезпечението, като гаранцията е определена при извод за приложимост на по чл.391, ал.2 ГПК, при мотивирано от съда спазване на правилото на чл. 391, ал.3 ГПК, което ясно императивно определя начина, по който се определя гаранцията. Т.е. посочените съдебни актове / тези от тях, които обективират практика/ не обосновават наличие на противоречие по поставения от касатора въпрос, не само поради това, че не го разглеждат, с оглед така изложените решаващи мотиви на състава,но и поради обстоятелството, че с две от тях се прилага еднозначно същата правна норма, приложена и от въззивният съд / чл.391, ал.3 ГПК/ т.е. същият не се е отклонил от практиката обективирана в тези определения.
С оглед така депозираното изложение страната не обосновава довод за наличие на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 -3 ГПК и обжалваното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение срещу определение № 2233 от 11.08.2015 г. по ч.гр.д. № 3260/2015 г. на Софийски апелативен съд,
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: