1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 5
гр. София, 08.01.2015 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на девети декември през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 905 по описа за 2014г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника [община] чрез процесуален представител адв. И. П. срещу решение № 561 от 14.11.2013г. по в. т. дело № 1093/2013г. на Пловдивски апелативен съд, Гражданска колегия, III граждански състав, с което е потвърдено решение № 319 от 10.07.2013г. по т. дело № 68/2013г. на Пловдивски окръжен съд, ХVІ търговски състав и [община] е осъдена да заплати на [фирма], [населено място] направените разноски за въззивното производство в размер 1 250 лв. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт ответникът [община] е осъден да заплати на ищеца [фирма], [населено място] следните суми: сума в размер общо 40 118,21 лв., представляваща цена на продадени и доставени стоки по Борсов договор № 68 от 30.09.2011г., сключен между страните, на сесия № 39 на [фирма], и Приложение № 1 към него – Спецификация и допълнителни клаузи и посочени фактури; сума в размер общо 3 814,54 лв., представляваща договорна неустойка за забавено плащане; законната лихва върху сумите, считано от датата на предявяване на исковата молба – 31.01.2013г. до изплащането им; сума в размер 4 537,31 лв. – направени разноски за първоинстанционното производство.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В касационната жалба и писменото изложение към нея по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК – въззивният съд е решил материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които се решават противоречиво от съдилищата: въпроси, свързани с предпоставките на иска по чл. 79 ЗЗД, присъдените неустойки по процесните фактури, въпроса за осчетоводяване на процесните фактури и характера на писмата по чл. 22 от Закона за счетоводството.
1. Касаторът поддържа, че въпросът, свързан с предпоставките на иска по чл. 79 ЗЗД е решен в противоречие с решение № 109/27.07.2004г. по гр. д. № 1425/2003г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 179/28.05.2004г. по гр. д. № 1466/2003г. на ВКС, ТК, II т. о., съгласно които правото да се претендира обезщетение по реда на чл. 79, ал. 1 ЗЗД принадлежи на изправната по договора страна.
2. Касаторът релевира доводи, че в противоречие с правомощията си въззивният съд е приел, че не дължи произнасяне по въпроса за разноските поради това, че не е направено възражение за прекомерност в първоинстанционното производство.
3. По отношение на неустойките касаторът поддържа, че същественият материалноправен въпрос, който е разрешен по противоречив начин, е този с началния момент на забавата, от който следва да бъде изчислена дължимата неустойка – противоречие с решение № 7/04.03.2010г. по гр. д. № 26/2010г. на Окръжен съд Смолян.
4. Въпросът за характера на писмата по чл. 22 ЗСч е решен в противоречие с решение № 662/24.04.2012г. по т. д. № 3115/2011г. на Окръжен съд Варна.
Ответникът [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. Мария Г. оспорва касационната жалба и поддържа становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Релевира доводи, че касаторът не е формулирал материалноправните и процесуалноправните въпроси, които според него са обусловили правните изводи на съда по конкретното дело и които са решени в противоречие с константната практика на ВКС. Приложените към изложението решения разглеждат различни искове, в които крайният резултат се дължи на различни факти по конкретните дела и представения по всяко дело доказателствен материал. Ответникът претендира присъждане на направените разноски – платено адвокатско възнаграждение.
Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна, имаща правен интерес да обжалва въззивното решение, в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като взе предвид данните по делото и релевираните от страните доводи, приема следното:
Въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства и въз основа на тях е приел, че между страните е възникнало правоотношение по договор № 68, сключен на 30.09.2011г., за покупко – продажба на стоки чрез посредничеството на членове на [фирма], по силата на който ищецът се е задължил да продаде и достави на ответника за период от три години /от 2011г. до 2014г./ гориво за отопление – дизел за отопление 10ррm Е5, маркиран червен, или газьол за отопление, червен, с общо годишно количество от 154 000 литра +/- 20 %, а за 3 години 462 000 литра +/- 20 %, срещу заплащане на цена, формирана и определена съгласно условията на т. 1 и т. 15 на приложение № 1 към договора – спецификация и допълнителни клаузи. В приложение № 1 към този договор страните са уговорили, че доставките ще се осъществяват в складовете на следните обекти: ОДЗ № 1, ЦГД № 4, ЦГД № 6, ЦГД № 7, ОДЗ № 8, ОДЗ „Радост”, ОДЯ К., ДДЛГР „Даскал Б.” К., ДВХУИ – [населено място], общинска администрация, кметство [населено място], клуб на пенсионера, като предаването на стоката става с документ, удостоверяващ точното количество и адрес на мястото на доставката, подписан от представители на продавача и купувача, като се съставят фактура и приемо -предавателен протокол.
Съобразявайки се с представените нарочни заявки за доставка на гориво, подписани от представител на [община] /първата заявка с фиксирана датата на доставка 14.02.2012г., а общата заявка за доставка на гориво в шест детски градини е от 02.11.2012г./, описаните седем броя фактури /първата от 14.02.2012г., а останалите от 02.11.2012г./, приемо-предавателните протоколи, подписани за получател от лицата, представляващи детските градини, с поставени печати на детските градини, документите за удостоверяване на предназначението на акцизните стоки и точния адрес на мястото на доставката, съдържащи данни за датата на товарене на горивото, потребителите с точния им адрес и превозното средство, с което се осъществява доставката, решаващият съдебен състав е установил реалното осъществяване на доставките, за които са издадени подписаните фактури и приемо – предавателни протоколи, в предвидения тридневен срок от получаване на заявките.
Възражението на ответника, че фактурите и приемо – предавателните протоколи не са подписани от представител на ответника, а от длъжностни лица в детските градини, поради което не обвързват ответника, е прието за неоснователно по аргументи, че длъжностните лица от детските градини, които са оформяли и подписвали необходимите документи, са го правели в качеството си на представители на ответника, доколкото със самия договор, сключен с [община], изрично е уредено, че доставките са за конкретно посочени обекти и следва да се осъществяват в техните складове. Въззивният съд е изложил и евентуални аргументи /в хипотезата, ако се приеме, че фактурите и протоколите са подписани без представителна власт/, че действията по съставяне на фактурите и приемо – предавателните протоколи са потвърдени от ответника чрез осчетоводяване на тези документи /включени са в дневниците за покупки и в справките – декларации по ЗДДС за съответните данъчни периоди, за които се отнасят, получените горива са заведени счетоводно при ответника и е формирано задължение към доставчика/, както и че в писмо изх. № 91-00-35/25.01.2013г на основание чл. 22 ЗСч, изпратено от [община] до ищеца, е налице признание от ответника, че дължи на ищеца определена сума, включително и тази по процесните седем фактури. Поради предаване на стоката и неплащане на цената е направен извод за основателност на иска за реално изпълнение – заплащане на дължимата цена на доставеното гориво по процесните фактури.
За да уважи акцесорния иск за неустойка поради забава в изпълнение на задължението за заплащане на цената на доставената стока, въззивният съд се е аргументирал с наличието на необходимите предпоставки: уговорена в чл. 19 от приложение № 1 към договора неустойката за забава е 0,1% от стойността на ден, но не повече от 20% от стойността на забавеното изпълнение; неизпълнение на задължението за плащане на цената в уговорения срок. Доводите на ответника, че при изчисляването на неустойката не следва да се включва ДДС, са приети за неоснователни, предвид изричната уредба в договора, че неустойката се изчислява на база стойността на неизпълнението с ДДС.
Относно началния момент, от който следва да се начислява уговорената между страните неустойка за забава, решаващият съдебен състав се е позовал на разпоредбата на чл. 16 от приложение № 1 към договора и е приел, че началният момент на неустойката е изтичането на двадесетдневния срок след представяне на фактурата за извършената доставка, а крайният – датата на исковата молба.
Отчитайки отразяването в приемо – предавателните протоколи, че в деня на доставката се предава и съответната данъчна фактура, и съобразявайки установеното от съдебно – счетоводната експертиза редовно осчетоводяване на фактурите при ответника в дневниците за покупките и справките – декларации по ЗДДС за съответните периоди, в които са получени, въззивният съд е направил извод за неоснователност на възражението на ответника за по-късно настъпил начален момент на забавата.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК е този въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор – предмет на иска и който е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Преценката за наличието на основанията за допускане на касационно обжалване следва да се извърши от касационния съд въз основа на релевираните от касатора доводи.
Посочените от касатора материалноправни и процесуалноправни въпроси са релевантни, тъй като са от значение за решаване на спора и са обусловили правните изводи на въззивната инстанция. Въпросът, свързан с предпоставките на иска по чл. 79 ЗЗД, следва да бъде уточнен в смисъл, че релевантният правен въпрос се отнася до предпоставките за уважаване на иска за реално изпълнение с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 327, ал. 1 ТЗ. По отношение на относимите към спора правни въпроси обаче не са налице допълнителните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК.
Доводът на касатора, че въпросът, свързан с предпоставките на иска по чл. 79, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 327, ал. 1 ТЗ е решен в противоречие с решение № 109/27.07.2004г. по гр. д. № 1425/2003г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 179/28.05.2004г. по гр. д. № 1466/2003г. на ВКС, ТК, II т. о., е неоснователен. Съгласно т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е налице, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК. Посочените от касатора съдебни актове са неотносими към настоящия спор, тъй като са постановени по искове за заплащане на обезщетение за причинени вреди от неизпълнение на договорно задължение: първото решение е по иск за заплащане на обезщетение за пропуснати ползи от предсрочно прекратен договор за наем, а второто решение е постановено по иск за заплащане на обезщетение за пропуснати ползи поради виновно неизпълнение на задължение по предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, докато настоящият иск е за заплащане на цена на продадена стока, т. е. за реално изпълнение на задължение на купувача.
Процесуалноправният въпрос за характера на писмата по чл. 22 ЗСч е във връзка с доказателственото им значение в исковия процес. По този въпрос не е доказана противоречива съдебна практика на съдилищата, поради което не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. От една страна, касаторът не е представил доказателства дали решение № 662/24.04.2012г. по т. д. № 3115/2011г. на Окръжен съд Варна е влязло в сила. От друга страна, е формирана постоянна практика на ВКС /решение № 317 от 15.11.2011г. по гр. д. № 1803/2010г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 260 от 30.10.2013г. по гр. д. № 1286/2012г. на ВКС, ГК, IV г. о. и др./, съгласно която инвентаризацията е способ, чрез който се обхващат процесите и фактите, настъпили през определен период в предприятието, и оказали влияние върху неговите активи и пасиви, и чрез нея се установяват наличните активи и пасиви към точно определена дата. Инвентаризация на активите и пасивите се извършва през всеки отчетен период с цел достоверното им представяне в годишния финансов отчет съгласно чл. 22, ал. 1 ЗСч.
Заприходяването на стоката, включването на фактурата в дневника за покупко-продажби по ДДС и ползването на данъчен кредит по същата, представлява недвусмислено признание на задължението и доказва неговото съществуване. В този смисъл са множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК: решение № 96/26.11.2009г. по т. д. № 380/2009г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 46/27.03.2009г. по т. д. № 454/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 42/19.04.2010г. по т. д. № 593/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 166/ 26.10.2010 г. по т. д. № 991/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 23/07.02.2011г. по т. д. № 588/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 30/08.04.2011 г. по т. д. № 416/2010г. на ВКС, ТК, І т. о. и др. Като се е позовал на осчетоводените от ответника по исковата молба фактури, приемо – предавателните протоколи, писмо изх. № 91-00-35/25.01.2013г на основание чл. 22 ЗСч, изпратено от [община] до ищеца, обсъдени в тяхната взаимна връзка заедно с останалите доказателства по делото, въззивният съд не се е отклонил от постоянната практика на ВКС.
Материалноправният въпрос за началния момент на забавата, от който следва да бъде изчислена дължимата неустойка не е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС, нито се решава противоречиво от съдилищата. Доводът на касатора за противоречие с решение № 7/04.03.2010г. по гр. д. № 26/2010г. на Окръжен съд Смолян е неоснователен, тъй като не са налице данни дали решението е влязло в сила. Освен това по посочения въпрос е формирана трайноустановена практика на ВКС, съгласно която вземането за неустойка за забава възниква от момента на изискуемост на главното вземане. Когато страните са уговорили срок за плащане на главното задължение, същото става изискуемо след изтичане на уговорения срок. В този случай началният момент на забавата, от който следва да бъде изчислена дължимата неустойка, е изтичането на срока за плащане на основното парично задължение. Като се е позовал на разпоредбата на чл. 16 от приложение № 1 към договора и е приел, че началният момент на неустойката е изтичането на двадесетдневния срок след представяне на фактурата за извършената доставка, а крайният – датата на исковата молба, въззивният съд се е съобразил с безпротиворечивата практика на ВКС.
Поставеният от касатора въпрос за разноските, предвид липсата на възражение за тяхната прекомерност в първоинстанционното производство, е ирелевантен, тъй като въззивният съд не се е произнесъл по него, нито е изразил становище, че не дължи произнасяне по него.
Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че поради липса на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът трябва да заплати на ответника направените от последния разноски за касационното производство в размер 1 250 лв. – платено адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 561 от 14.11.2013г. по в. т. дело № 1093/2013г. на Пловдивски апелативен съд, Гражданска колегия, III граждански състав.
ОСЪЖДА [община], [населено място], [улица] да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 1 250 лв. /хиляда двеста и петдесет лева/ – направени разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.