О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 50
София, 12.03.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори февруари две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева ч. гр. д. № 71 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
С определение № 1871 от 24.10.2017 г. по ч. гр. д. № 991/17 г. на Бургаския окръжен съд e отменено определение № 2770 от 27.04.17 г. по гр. д. № 3951/16 г. на Бургаския районен съд по чл. 248 ГПК и е отхвърлено искането на [фирма] за присъждане на сумата от 7 200лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение пред първата инстанция.
Въззивният съд е приел, че основното производство по делото е образувано по иск за делба на недвижим имот в [населено място], предявен от Ц. С. М. и П. П. Л. срещу [фирма] и [фирма]. В срока за отговор по чл. 131 ГПК ответникът [фирма] е направил искане за присъждане на разноски и е представил договор за правна защита и съдействие № 47143/14.09.2016 г., с който е уговорено адвокатско възнаграждение в размер на 7 200 лв., платимо по банков път. Производството по това дело е прекратено поради оттегляне на иска с влязло в сила определение на съда в първото съдебно заседание на 11.01.2017 г. С определението са присъдени в полза на [фирма] претендираните разноски за адвокатско възнаграждение. В развилото се по искане на ищците производство по чл. 248 ГПК ответникът [фирма] е представил анекс от 20.09.2016 г. към договора за правна защита и съдействие от 14.09.2016 г. С анекса е уговорено, че адвокатското възнаграждение от 7 200 лв. се заплаща в брой, като извършеното отбелязване удостоверява заплащането му.
При тези данни въззивният съд е приел, че искането за присъждане на разноски е неоснователно. Условие за присъждане на разноски при условията на чл.78 ГПК е тяхното действително извършване. Когато в договора за правна помощ е отразено, че сумата ще бъде заплатена по банков път, следва да се представят доказателства за това плащане преди произнасянето на съда по въпроса за разноските. В конкретния случай такива доказателства не са били ангажирани до приключване на делото в първата инстанция и този пропуск не може да бъде саниран в производството по чл. 248 ГПК.
Частна касационна жалба срещу въззивното определение е подадена от [фирма]. Жалбоподателят счита на първо място, че въззивният съд се е произнесъл по недопустима частна жалба, подадена извън срока по чл. 275, ал.1 ГПК. По същество изразява несъгласието си с извода на съда за настъпила преклузия за ангажиране на доказателства за извършване на претендираните разноски. Обосновава основателността на искането си с нормата на чл. 78, ал. 4 ГПК, която не въвежда краен срок за представяне на доказателства. Счита, че процесуалното бездействие на ищците да оспорят факта на извършване на претендираните разноски е причина ответникът да не представи сключения анекс от 20.09.2016 г. преди прекратяване на делото.
В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК по следните обобщени въпроси:
1. Следва ли въззивният съд да се произнесе по всички доводи на частния жалбоподател, развити във въззивната му частна жалба; да обсъди всички доказателства по делото и изложи мотиви за приетото за установено.
2. Кой е крайният момент, до който ответникът може да представи доказателства за извършени от него разноски при прекратяване на съдебното производство на основание чл. 232 ГПК.
Ответниците Ц. С. М. и П. П. Л. оспорват частната жалба. Считат, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема, че частната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване определение на въззивния съд. Жалбата е подадена след промените в ГПК, обнародвани с ДВ бр. 86 от 27.10.2017 г., поради което при преценката за наличие на предпоставките за допустимост на касационното обжалване следва да се съобрази новата редакция на чл. 280, ал.1 ГПК.
Не съществува вероятност въззивното определение да е процесуално недопустимо поради постановяването му по просрочена частна жалба. Жалбата е подадена на 12.05.2017 г., видно от отбелязването в товарителницата, приложена към нея. Спрямо датата 05.05.2017 г., на която жалбоподателите са узнали за атакуваното от тях определение, жалбата им е подадена в законния едноседмичен срок.
От поставените правни въпроси решаващо значение има вторият – кой е крайният момент, до който ответникът може да представи доказателства за извършени от него разноски при прекратяване на съдебното производство на основание чл. 232 ГПК. По този въпрос е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
По въпроса има практика на ВКС, на която обжалваното въззивно определение противоречи.
С определение № 101 от 12.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 102/2012 г., II г. о., ГК, е застъпено разбирането, че след като разпоредбата на чл. 78, ал. 4 ГПК не установява краен срок, до изтичането на който искането за присъждане на разноски следва да бъде отправено до съда, респективно да бъдат представени доказателства за извършването им, то ответникът може да стори това до приключване на устните състезания пред съответната съдебна инстанция, а ако производството по делото е прекратено по искане на ищеца в хипотеза на оттегляне или отказ от иска преди провеждане на първото съдебно заседание по делото – и след постановяване на определението, с което производството е прекратено. С определение № 455 от 12.11.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 405/2010 г., II г. о., ГК също е прието, че когато основанието за прекратяване на делото е по причина извън поведението на ответника, то искането за присъждане на разноски може да бъде направено от ответника с допълнителна молба след постановяване на определението за прекратяване, която съдът разглежда по реда на чл. 248 ГПК за изменение на решението /в случая на определението/ в частта за разноските. В изложения смисъл е и определение № 66 от 7.04.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 49/2017 г., I г. о., според което при прекратяване на делото ответникът разполага с възможността да заяви претенцията си по чл. 78, ал. 4 ГПК в рамките на образуваното дело чрез молба за допълване на определението за прекратяване, която ще бъде уважена, ако направените от ответника разходи предхождат определението за прекратяване на производството по недопустимия иск.
Последното определение е цитирано и от въззивния съд, но в действителност от него следва извод, различен от този, който съдът е направил. Изцяло неотносимо към тезата на въззивния съд е и посоченото от него определение № 796 от 19.11.2013 г. по ч. т. д. № 2380/2013 г. на ВКС, I т.о., доколкото по настоящото дело, освен договор, в който е уговорено заплащането на адвокатското възнаграждение по банков път, има и анекс, с който страните са се разбрали друго. Въззивното определение съответства единствено на определение № 321 от 09.05.2012г. по ч. гр. д. № 196/2012 г. на III г. о., но то е изолирано и не съответства на постоянната практика на ВКС, отразена в цитираните по-горе определения № 101, № 455 и № 66. Настоящият състав счита, че отразената в тях практика е правилна и следва да бъде приложена и по настоящото дело.
В настоящия случай производството по делото е прекратено в първото съдебно заседание поради оттегляне на иска за делба. В това заседание ответникът не е [фирма] не е бил длъжен да представя доказателства за сторените разноски, тъй като оттеглянето на иска е било изненадващо за него, доколкото е направено в самото съдебно заседание. Ето защо представянето на анекса към договора за правна защита и съдействие едва в производството по чл.248 ГПК не следва да се счита за просрочено. Според този анекс разноските са направени преди прекратяване на производството по делото, затова те са дължими. Това налага отмяна на обжалваното определение и постановяване на друго, с което да бъде оставено без уважение искането по чл.248 ГПК за изменение на протоколното определение № 219 от 11.01.2017 г. на Бургаския районен съд в частта, с която е присъдена сумата от 7200 лв. разноски за ответника [фирма]. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1871 от 24.10.2017 г. по ч. гр. д. № 991/17 г. на Бургаския окръжен съд.
ОТМЕНЯ определение № 1871 от 24.10.2017 г. по ч. гр. д. № 991/17 г. на Бургаския окръжен съд и вместо него постановява:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Ц. С. М. и П. П. Л. за изменение на постановеното протоколно определение № 219 от 11.01.2017 г. по гр. д. № 3951/2016 г. на Бургаския районен съд, в частта, с която на [фирма] са присъдени разноски в размер на 7200 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: