О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 50
София, 14.01.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на трети януари през две хиляди и тринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 454 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от доц. д-р В. З., чрез юрисконсулт К. П., против въззивното решение № 1686 от 7 ноември 2011 г., постановено по гр.д. № 1105 по описа на апелативния съд в гр. София за 2011 г., с което е отменено решение № 366 от 17 януари 2011 г., постановено по гр.д. № 588 по описа на Софийския градски съд за 2008 г. в частта, с която искът за обезщетяване на неимуществени вреди е отхвърлен за сумата над 38000 лева до 50 хиляди лева, искът за присъждане на лихва за забава е отхвърлен за сумата над 12155,14 лева до 15993,84 лева и в частта, с която на дружеството е присъдено юрисконсултско възнаграждение и вместо него дружеството е осъдено да заплати на Е. К. К. от [населено място], чрез нейната майка и законен представител В. В. К. от [населено място] още 12000 лева обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва от предявяването на иска и 197,58 лева разноски за първата инстанция, дружеството е осъдено да заплати на К. още 3798,70 лева лихва за забава на обезщетението за времето от 21 септември 2005 г. – 8 февруари 2008 г., дружеството е осъдено за разноски и държавна такса, а в останалата част решението на първата инстанция е оставено в сила.
В жалбата се сочи, че въззивното решение е неправилно като постановено при нарушение на материалния закон и необоснованост, тъй като съдът не е съобразил наведените доводи за незаконосъобразност на първоинстанционното решение и е направил погрешен извод, че лекарският екип, на който е била възложена работата, е увредил виновно детето, а касаторът доказал, че такава вина няма; не са установени неправомерни и виновни действия на лекарския екип, водел раждането; лекарският екип не е нарушил правилата и утвърдената медицинска практика, и е направил всичко възможно, за да запази живота и здравето на детето и майката, както и че при използването на друг подход при раждането е могло да настъпят по-тежки последици; становището на вещите лица по тройната експертиза е неправилно и крайно субективно относно това, че правилният път на родоразрешение в конкретния случай е бил оперативният, което си противоречи с други техни изводи и е нямало категорична индикация единствено за планово оперативно родоразрешение; съдът не е преценил разпоредбата на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението, без да се изследва необходимостта от увеличаване на определения размер на обезщетение от първата инстанция – състоянието на детето се подобрява и се очакват още положителни резултати; въззивният съд не е обосновал отмяната на първоинстанционното решение в частта по определяне размера на обезщетението; нарушен е принципът на равнопоставеност в гражданския процес, тъй като не са били уважени исканията на касатора за допускане на свидетели с оглед оборване на презумпцията по чл. 45, ал. 2 ЗЗД. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване към касационната жалба по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че е налице касационното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, тъй като в решението си въззивният съд е отменил решението на първата инстанция и е присъдил по-висок размер на обезщетение за неимуществени вреди и за мораторна лихва, и така не е съобразил съдебната практика при определяне размера на обезщетението за подобен род деликти към 2008 г. – моментът, към който следва да бъде постановено обезщетението. Представя се решение на ВКС, постановено по реда на чл. 290 и сл. ГПК.
Ответницата В. В. К. лично и като законен представител на малолетната Е. К. К. – двете със съдебен адрес в [населено място], чрез процесуалния си представител адв. В. Б., в отговор на касационната жалба изтъква доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приема, че спорен между страните е въпросът за вината на лекарския екип за полученото при раждането увреждане; отговорността на дружеството на основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД трябва да се ангажира, защото презумпцията за вина не е оборена, ответникът е възложител на работата, налице е увреда при раждането, като това увреждане е причинено от лекарския екип при изпълнение на възложената му от ответника работа – при безспорно установени при приемането на майката данни за несъответствие между размерите на таза при майката и плода, при наличието на безспорни данни за големината на плода, лекарският екип е допуснал естествено раждане, вместо обичайното в такива случаи оперативно раждане, чрез което процесното увреждане не би се получило, като се приема изцяло заключението на тричленната медицинска експертиза, което не е оспорено от страните; в момента детето се намира в добро общо състояние, значително е възстановен обемът на движение на дясната ръка, може да извършва волеви и целенасочени движения, като съществува клинично леко изразен функционален дефицит по отношение на ловкостта, силата, високоспециализирани двигателни актове и самообслужване; състоянието може да се подобри чрез продължаване на лечението, рехабилитация и раздвижване; някои нарушения във фините движения и известен лек функционален дефицит могат да се задържат с години, независимо от благоприятните изгледи за увредата; от свидетелските показания се установява, че детето движи ръката си, но не може да се обслужва по начина, по който го прави с лявата ръка, има затруднения при повдигане на ръката, при миене на лицето, не може да пише с дясната ръка, не може да се храни, винаги увредената ръка е свита в лакътя, което затруднява обличането на детето, ръката е видимо по-слаба; съобразно вида, степента и характера на полученото трайно родово увреждане, снижения функционален капацитет на дясната ръка, създаващ трудности в ежедневието, при самообслужване и при осъществяване на фини двигателни актове и то в съответната възраст, а невъзможността за такива е съпроводена с емоционални страдания, за пълно обезщетяване на неимуществените вреди, търпени и понастоящем, следва да се присъди обезщетение от 50 хиляди лева; основателността на претенцията за обезщетяване на неимуществените вреди изцяло води до цялостна основателност на претенцията за мораторна лихва от датата на раждане на детето на 21 септември 2005 г. до датата на исковата молба.
К. съд приема, че не следва да допуска касационното обжалване, тъй като касаторът не е поставил правен въпрос по обусловило изхода на спора разрешение на въззивния съд.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване към касационната жалба касаторът е поставил само един правен проблем – този за несъобразяване на съдебната практика при определяне размера на обезщетението за подобен род деликти към 2008 г. – моментът, към който следва да бъде постановено обезщетението. Поставеният правен въпрос касае проблема за това към кой момент следва да се преценява размерът на дължимото обезщетение. По този правен въпрос е постановена задължителна съдебна практика, намерила израз например в решение № 658 по гр.д. № 1781/2009 г., ІV г.о., в което ВКС изрично приема, че определяне размера на обезщетението за имуществени вреди става с оглед размера на причинените вреди към момента на настъпването на същите,а не към момента на решаване на спора. В разглеждания случай съдът не е дал различно разрешение – не е посочено, че при определяне на размера на обезщетението следва да се взема предвид различен момент, а не този на настъпването на вредата. Всъщност касаторът сочи, че следва да се вземат предвид разрешения по подобен род деликти, разрешени към момента на предявяване на иска. Извън обстоятелството, че не това е относимият момент, касаторът твърди наличие на различно разрешаване относно размера на обезщетението по подобен род деликти и в подкрепа на твърдението си сочи решение № 100 по гр.д. № 696/2009 г., ІІІ г.о. Хипотезата в разглеждания в посоченото решение случай е съвсем различна – касае се за увреждане при счупена кост на ръката с различни последици и при съвсем различни обстоятелства, които съдът е следвало да вземе предвид, за да определи дължимо обезщетение от 4000 лева. Ето защо не може да се приеме, че е налице сходен случай, при който съдът е дал различно разрешение по отношение на размера на дължимото обезщетение, доколкото изобщо подобен правен проблем може да се преценява при задължителното тълкуване, дадено в т. 1 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., ОСГТК относно задължението на касатора да постави правен въпрос по обусловило изхода на спора разрешение на въззивния съд.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1686 от 7 ноември 2011 г., постановено по гр.д. № 1105 по описа на апелативния съд в гр. София за 2011 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: