ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 50
София, 17.01.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на деветнадесети ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 2683 по описа за 2018г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на А. К. Б. от [населено място], приподписана от адвокат Г.П., срещу въззивното решение на Хасковския окръжен съд от 29.ХІ.2017г. по в.гр.д. № 610/2017г. в отхвърлителната му част.
Ответницата по касационната жалба Т. С. И., действаща като едноличен търговец под фирма „Авто 2-001 – Т. И.”, в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат М.Т. е заела становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Ответникът по жалбата С. Г. И. от [населено място] в отговора си чрез адвокат Д.А. е заел становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на обжалване валиден и допустим въззивен съдебен акт.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ съобрази следното:
С решението си от 29.ХІ.2017г. Х. е отменил решението на РС Харманли от 24.ІV.2017г. по гр.д. № 613/2016г. в отхвърлителната му част по претенциите относно мораторна лихва, законна лихва и разноски по издадената заповед за изпълнение № 306/31.VІІ.2015г. и вместо него е постановил друго, с което е признал за установено по отношение на ищеца-касатор, че не съществува вземането на Т. И., действаща като едноличен търговец, спрямо С. И. за сумите 2813лв. – мораторна лихва върху главницата 9925лв., законна лихва и разноски в размер на 199.80лв., за които са издадени заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 502/2015г. на РС Харманли, и е потвърдил първоинстанционното решение в останалата му част, с която е отхвърлена претенцията на Б. за установяване несъществуване на вземането на едноличния търговец към С. И. за сумата 9925лв., представляваща неизпълнено задължение за предаването й на едноличния търговец, представляван от него, по договор за продажба на лизинг между ищеца и ЕТ от 20.ІХ.2007г.
Съдът е взел предвид, че по издаден на ищеца изпълнителен лист е образувано изп.д. № 599/2016г. срещу ответника И. за сумата 9925лв., с която сума той се обогатил неоснователно, ведно със законната лихва и разноски. По подадено от едноличния търговец /ЕТ/ заявление е издадена заповед за изпълнение срещу ответника И. за 9925лв., представляваща неотчетена от него като търговски помощник сума, получена по сключен договор за лизинг на товарен автомобил между ЕТ и ищеца. Срещу заповедта длъжникът не е подал възражение и е издаден срещу него изпълнителен лист за посочената сума. С молба ЕТ се е присъединил като взискател по изпълнителното дело, по него двамата взискатели следва да се удовлетворят съразмерно от длъжниковото имущество, което обосновава правния интерес на ищеца от предявения иск по чл.464 ГПК. Установено е превеждането от ищеца по лична банкова сметка на И., съпруг на И., на 9925лв. като вноска по лизинговия договор за товарен автомобил, какъвто е сключен между ищеца и ЕТ чрез ответника И. като продавач-консултант, упълномощен от И. от нейно име и за нейна сметка да купува, да управлява и да се разпорежда с автомобили, регистрирани на нейно име. При това положение за И. е възникнало задължение да предаде сумата на ЕТ, което той не е сторил. Поради това в полза на ЕТ е възникнало вземане спрямо него за получените, но неотчетени лизингови вноски. При наличието на установено ликвидно вземане на ЕТ спрямо И. е несъстоятелно възражението на ищеца за привидност на процеса между ответниците по ч.гр.д. № 502/2015г. Като неоснователно е оценено възражението на ищеца за погасяване по давност на вземането на ЕТ. Прието е за недопустимо такова възражение да се прави от трето на правоотношението лице и че то може да се направи само от длъжника И., но не и от кредитора му – ищеца. Освен това е посочено и че давност между съпрузи не тече.
В изложението на касатора се сочи произнасяне от въззивния съд по три въпроса в хипотезата по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК.
Първият въпрос „налице ли е очевидна неправилност на въззивното решение, ако въззивният съд не е ревизирал фактическите констатации и правните изводи на първоинстанционния съд с оглед очертаните от въззивната жалба предели” всъщност представлява твърдение на касатора за произнасяне от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС /ТР № 1/2013г. на ОСГТК, решение на ВКС ІІ ТО по т.д. № 674/2014г. и решение на ВКС ІV ГО по гр.д. № 4465/2014г./ поради необсъждане на оплаквания, заявени във въззивната му жалба, включително относно доказването на възражението на ответниците, че И. не се е издължил на ЕТ и че това е в тяхна тежест. ВКС намира за основателно това твърдение с оглед липсата в атакуваното решение на преценка и изводи по оплакването във въззивната жалба /то дори не е посочено в решението като заявено/ и приетото за установено наличие на ликвидно вземане на ЕТ по отношение на И., което обосновава значението на въпроса за изхода на спора по делото, респективно допускането на касационно обжалване по него на въззивното решение в обжалваната му потвърдителна част.
Останалите два въпроса не обосновават изискванията на закона за допускане на касационно обжалване.
Втоият въпрос „налице ли е привидност в действията на съпруга-ищец, вкл. в качеството му на ЕТ, при отправяне на искови претенции срещу другия съпруг за ликвидно вземане за получени по пълномощие суми, което пълномощие не е оттеглено, и когато съпругът-ответник не е възразил и не се е защитил в съдебното производство” не отговаря на основната предвидена в чл.280 ал.1 ГПК предпоставка за допускане на касационно обжалване, а именно – произнасяне от въззивния съд по правни въпроси. Така поставен, въпросът не е правен, а фактически, тъй като е във връзка с конкретни обстоятелства, значението на които за спора по делото може да се прецени, респективно да се даде отговор на въпроса, след съобразяване и анализиране на събраните по делото доказателства, т.е. при разрешаване на спора по същество от касационната инстанция, ако касационно обжалване бъде допуснато. От друга страна, с оглед обосновката на въпроса /ответниците са съпрузи, съпружеската имуществена общност /СИО/ е бездялова, с оглед на което и според практика на ВС /решения по гр.д. № 507/89г. І ГО и по гр.д. № 2380/76г. ІІ ГО/ съпрузите нямат един спрямо друг иск за средствата, изразходвани по време брака за непосредствени нужди на семейството, независимо от основанието за получаването им, и са недопустими искове по чл.55 и чл.59 ЗЗД между съпрузите за уреждане на отношенията им, възникнали в резултат на имуществена общност, което, както и липсата на защитни действия на ответника, води до извод за привидност в действията на съпругата-ищца в качеството й на ЕТ при отправянето на искови претенции срещу И. за непредадени преди повече от 8 години суми, получени по пълномощие, което няма данни да е оттеглено/ той е и неотносим към произнасяне от въззивния съд от значение за изхода на спора, тъй като липсват решаващи изводи, основани на имуществените отношения между ответниците като съпрузи, както и на преценка за значението на неоттеглено пълномощие и на неподадено възражение срещу заповедта за изпълнение.
По същите съображения и третият поставен от касатора въпрос „привидни ли са действията на съпруг /вкл. в качеството му на ЕТ/ по извършване на съдебно-изпълнителни действия срещу другия съпруг /длъжник/ при наличието на СИО, когато незабавно след присъединяването му като взискател по изпълнителното производство заяви, че не желае извършването на изпълнителни действия, включително и исканите от първоначалния взискател, и моли същите да бъдат преустановени” не е основание за допускане на касационно обжалване. И този въпрос не е правен, а фактически, поради което отговорът му е свързан с преценка на доказателствата и доводите на страните, което касационният съд може да извършва при разрешаването на спора по същество след допускане на касационно обжалване, но не и в производството по допускането. Освен това, липсват и решаващи изводи в атакуваното решение, основани на преценка на сочените във въпроса обстоятелства, което го прави неотносим към изхода на спора, дори да се приеме, че отговаря на общото основание за допускане на касационно обжалване.
За касационното обжалване касаторът дължи държавна такса в размер на 198.50лв., които следва да бъдат внесени по сметката на ВКС.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Хасковския окръжен съд, въззивен граждански състав, № 445 от 29.ХІ.2017г. по гр.д № 610/2017г. в потвърдителната му част.
УКАЗВА на А. К. Б. от [населено място] в едноседмичен срок от получаване на съобщението за това да представи доказателства за внесени по сметката на ВКС 198.50лв. държавна такса, както и че при неизпълнение на указанието касационната жалба ще му бъде върната.
След изтичане на срока за изпълнение на даденото указание делото да се докладва за преценка за следващите се процесуални действия.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: