О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 50
гр. София, 25.01.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на трети декември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 2727 по описа за 2018 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№ 3984 от 30.04.2018 г. от Община Белово чрез адвокат Ц. М. от АК – П. против въззивно решение № 121 от 27.03.2018 г. по в.гр.д.№ 178/2018 г. по описа на ОС – Пазарджик, въззивен гр. състав.
Ответникът по касация Л. А. В. е подал отговор на касационната жалба чрез адвокат П. К. от АК – П.. Възразява срещу допускане на обжалването и срещу основателността на жалбата. Претендира разноски.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното въззивно решение, постановено при условията на чл. 258 – чл. 273 ГПК, е потвърдено Решение № 932 от 09.11.2017 г., постановено по гр.д.№ 1039/2016 г. на Районен съд – Пазарджик, с което е прието за установено, че ищецът Л. А. В. е собственик на реална част с площ 234 кв.м. от имот с пл.№ * по отменения кадастрален план на [населено място], общ. Б., обл. П., одобрен със Заповед № 8 от 11.01.1994 г., целият с площ от 472 кв.м., която реална част неправилно е нанесена в действащата кадастралната карта, одобрена със Заповед № РД-18-34 от 20.05.2011 г. на ИД на АГКК, като самостоятелен имот с идентификатор *** с площ 234 кв.м., м. „Св. П.” и неправилно е записана в кадастралния регистър като имот, собственост на Община Белово.
Въззивният съд е извършил проверка за валидността и допустимостта на атакуваното решение, включително от гл.т. постановките на ТР № 8 от 23.02.2016 г. по тълк.д.№ 8/2014 г. на ВКС, ОСГК. По съществото на предявения положителен установителен иск, основан на твърдение за придобиване на собствеността в резултат от упражнявано давностно владение и наследяване, е прието, че процесният имот с идентификатор *** съответства на южната част на имот с пл.№ * по кадастралния план от 1994 г., обезсилен с влизането в сила на КК. В КККР северната част на имота е отразена като имот с идентификатор *** с площ 265 кв.м. В разписната книга към плана от 1994 г. имот с пл.№ * е записан на името на ищеца с площ от 472 кв.м. За същия е отреден парцел ** в кв. 39 за сметка на северната част на имот с пл.№ *. Южната му част (т.е. процесният имот) е останала извън регулация. Установено е, че процесната южна част от имот с пл.№ * се ползва като едно дворно място, заедно със северната част, като достъпът се осъществява през един вход, разположен западно от жилищната сграда в северната част на имота. Граница между северната и южната част от имота не е материализирана. По западната граница на имота е изградена подпорна стена с височина около 2,5 м. В южната ? част, долепени до нея, са изградени постройки на допълващо застрояване, заснети както в южната част на имот с пл.№ * по КП от 1994 г., така и в КК (сгради с идентификатори *** и ***). През 2014 г. Община Белово съставила АЧОС, като в документа е отразено, че актуваният имот № *** е с предишен № *. С допълнителното заключение на СТЕ е установено, че не съществува имот № * – нито по КВС, нито по картата на гороразделянето. Въззивният съд е обсъдил събраните по делото гласни доказателства и е приел за доказано, че ищецът владее имот с площ около 400-500 кв.м. в горния край на [населено място], който има клинообразна форма и е затворен между р. Я. и главния път за местността Ю.. Преди това този имот бил владян от неговия дядо, който го закупил през 50-те години на ХХ век. Дядото построил къща и паянтови стопански постройки. Живял в имота до смъртта си на 06.06.1992 г. Приживе казал, че имотът ще остане за неговия внук – ищеца. През 1980 г. къщата изгоряла, а ищецът и дядо му построили нова. Освен това доизградили и стабилизирали паянтовите селскостопански постройки. Изградили и подпорни стени откъм реката и откъм главния път. Дворното място винаги е било цяло, без ограда между къщата и стопанските постройки. Последните са захранени с електричество от къщата и с вода от реката. Друг не е предявявал претенции за собственост върху имота и не е въздействал върху него. Имотът никога не е бил земеделска земя и не е внасян в ТКЗС.
От правна страна е прието, че (при отсъствие на позоваване на разпоредбата на чл. 82 ЗС) след смъртта на дядо си ищецът е упражнявал владение, характеризирано като явно, несъмнено, спокойно, постоянно и непрекъснато. Съобразено е, че съгласно регулационния план на селото, одобрен със Заповед № 8 от 11.01.1994 г. за имот с пл. № * е отреден парцел № ** в кв. 39 за сметка на северната част от имота, а южната част е останала извън регулация, но по делото е установено, че тези предвиждания не са приложени – регулационната линия от юг на парцел ** в кв. 39 не е материализирана (липсва ограда между жилищната сграда и стопанските постройки и двете части на имота се ползват общо). Тъй като регулационният план от 1994 г. не е бил приложен в тази част, то не са били налице основанията по § 5, ал. 1 ПЗР ЗКИР южната регулационна линия на парцел ** да бъде нанесена в действащата кадастралната карта като имотна граница. Чрез това неправилно действие се е стигнало до разделянето на имот пл.№ * по КП от 1994 г. на два по-малки имота по действащата кадастрална карта – поземлен имот № *** с площ 234 кв.м. и поземлен имот № *** с площ 265 кв.м. Обстоятелството, че съгласно РП от 1994 г. южната част от имот пл.№ * е изключена от регулация, не води до извода, че тази част от имота е придобила земеделски характер. Напротив, тя е запазила селищния си характер, тъй като ищецът е продължил да я ползва като дворно място, наред с урегулираната част от имота си. Няма данни тази спорна част да е била обобществявана или да е използвана за земеделски цели (в която връзка е и констатацията на СТЕ, че имотът не е включен в никоя от картите на земеделските земи, а посоченият в акта за общинска собственост имот с № * (бивш имот) не съществува). По тази причина е прието, че частта от имот пл.№ *, останала извън регулация, не е общинска собственост по смисъла на чл. 19 ЗСПЗЗ и придобиването ? чрез давностно владение не е забранено от закона. В обобщение – по силата на давностно владение ищецът е придобил правото на собственост върху дворно място с площ 472 кв.м., представляващо имот пл.№ * по КП на [населено място] от 1994 г., в т.ч. и спорната южната част от него – имот с площ 234 кв.м., която неправилно е нанесена в действащата КК като самостоятелен имот с идентификатор ***, площ 234 кв.м. и собственик Община Белово.
Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК с довод, че са налице всички допълнителни основания за селекцията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Касаторът поддържа, че е налице противоречие с т. 2 и т. 4 от ТР № 8 от 23.02.2016 г. по тълк.д.№ 8/2014 г. на ВКС, ОСГК, ТР № 3 от 15.07.1993 г. по гр.д.№ 2/1993 г. на ВС, ОСГК и ТР № 3 от 28.03.2011 г. по тълк.д.№ 3/2010 г. на ВКС, ОСГК. Не поставя конкретен въпрос. Позова се и на „очевидна неправилност” по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато.
Не е налице нито едно от трите основания по чл. 280, ал. 2 ГПК, за съществуването на които ВКС следи и служебно. Въззивното решение е валидно – постановено е от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма, подписано е от членовете на състава при ясно изразена в акта правораздавателна воля. То е и процесуално допустимо – постановено е в отговор на надлежно сезиране и в рамките на сезирането.
По отношение на довода за „очевидна неправилност” следва да се има предвид, че понятието обозначава състояние, при което неправилността на съдебния акт е проявена по начин, че може да бъде констатирана от касационната инстанция, без да се налага извършването на анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, на принципите на гражданския процес или необоснованост. Неправилността следва да произтича от допуснати от съда нарушения на приложима за конкретния спор императивна материалноправна норма, довели до несъвместим със закона резултат – поради разрешение, дадено в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл; нарушения на основните начала на гражданския процес и явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи неправилността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Обжалваното решение не е очевидно неправилно. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика, поради което допускане не може да се постанови в приложното поле на чл. 280, ал. 2 ГПК.
Както в касационната жалба, така и в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, касаторът е развил своето несъгласие с формираната от въззивния съд правораздавателна воля, но не е поставил никакъв правен проблем, в контекста на който (като общо основание за допускане на обжалването) да се преценява дали е налице противоречие с релевираната задължителна практика. Съгласно разясненията по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК касационната инстанция допуска до разглеждане по същество касационни жалби против въззивни решения, съдържащи произнасяне по правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил или подготвил изхода по делото, по отношение на който е налице и някое от допълнителните условия на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Върховният касационен съд не разполага с правомощие да изведе такъв въпрос от текста на касационната жалба или от изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, доколкото подобно действие би влязло в пряко противоречие с диспозитивното начало в гражданския процес. При отсъствието на конкретно формулиран въпрос касационният съд не може да прецени дали е налице хипотеза в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК и касационното обжалване не следва да се допуска.
С оглед изхода от произнасянето и на основание чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация разноските за защита пред ВКС, възлизащи на сумата 870 лв. – договорено и заплатено в брой възнаграждение за един адвокат, съгласно ДПЗС от 23.05.2018 г. (л. 16 от делото).
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 121 от 27.03.2018 г. по в.гр.д.№ 178/2018 г. по описа на ОС – Пазарджик, въззивен гр. състав.
ОСЪЖДА Община Белово ДА ЗАПЛАТИ на Л. А. В. сумата 870 (осемстотин и седемдесет) лева – разноски за защита пред Върховния касационен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: