О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№50
С., 04.02.2016 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на деветнадесети януари през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия К. М. гр.д. № 6166 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на М. Д. Д., К. П. Д., Г. И. С. и С. В. С. чрез пълномощника им адвокат М. В. против решение № 241 от 7.07.2015 г., постановено по гр.д. № 285 по описа за 2015 г. на Окръжен съд-Добрич, с което е отменено решение № 28, том III, стр.31 от 10.03.2015 г. по гр.д. № 2848/2013 г. на Районен съд-Добрич и вместо него е постановено друго за признаване за установено по отношение на [община], Г. И. С., С. В. С., К. П. Д. и М. Д. Д., правото на строеж на В. И. М., Ж. Х. М. и Г. Х. Н. върху частта от поземлен имот с идентификатор 72624.617.608, заключена между кадастралната граница между общински поземлени имоти с идентификатори 72624.617.608 и 72624.617.609 и червената линия по координатни точки 1, 6, 7, 5 и 4, показана в изготвената от вещото лице инж.В. А. схема с отстояния, съставляваща неразделна част от решението, неправилно е заснета по одобрените кадастрална карта и кадастрални регистри със Заповед № РД-18-15/12.05.2005 г. на изпълнителния директор на Агенция по геодезия, картография и кадастър, като част от поземлен имот с идентификатор 72624.617.609.
В. И. М., Ж. Х. М. и Г. Х. Н. оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Г. Н. претендира възстановяване на направените разноски
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съдът съобрази следното:
В. съд е приел за установена материално правната легитимация на страните – притежание на правото на собственост от ответната община върху недвижимите имоти, респективно съпритежание от ищците на вещно право на строеж върху двата съседни поземлени имоти, съответно в единия със съпрузите С., а в другия със съпрузите Д., като всяка от страните е придобила правото на строеж въз основа на договори за дарение и наследствено правоприемство, съответно договори за покупко-продажба. Счетено е, че по същество по делото не е заявен спор за действителната площ на поземлените имоти, нито пък за размера на съответните идеални части от правото на строеж върху поземлените имоти, притежавани от страните, а спорът се заключава до местоположението на действителната имотна граница между съседните поземлени имоти, тъй като неправилното й заснемане има за последица включване на площи от поземлен имот с идентификатор 72624.617.608 в поземлен имот с идентификатор 72624.617.609, респективно изменение на контурите на сградите по границата.
Изложени са съображения, че данни за наличие на несъответствие в границите на имоти с идентификатори 72624.617.608 и 72624.617.609, отразени в кадастралната карта и тези, съществуващи на място, което е в рамките на допустимата точност се съдържат в писмо изх.№ 94-85/05.03.2013 г. на А., като на ищците е указан административния ред и необходимите документи за отстраняването й. С Акт № 368/24.10.2013 г. за непълноти и грешки в поземлени имоти 72624.617.608 и 72624.617.609 по кадастралната карта на [населено място] на А., след оглед и геодезически измервания е констатирано, че е налице промяна в границата между имотите, поради грешно заснемане по предходен план, което води до изменение и в контурите на сградите, разположени по границите на имотите. Допуснатата грешка е по вина на правоспособното лице, изработило кадастралната карта и регистри. Грешката не е отстранена по административен ред, тъй като ответниците–физически лица са отказали да подпишат акт № 368/24.10.2013 год., поради което и е постановен отказ за поправката на К. за процесните поземлени имоти. Грешката е отразена и в изготвената от инж.П.К. скица–проект за отстраняване на явна фактическа грешка на границите на процесните имоти, ведно с обяснителна записка /приложени на л.122 и 123 от делото по делото/, като предмет на констатациите са били само границата между съседните поземлени имоти, не и другите граници, както и само нанесените в одобрената кадастрална карта сгради, не и съществуващите на място и неотразени по същата постройки.
Въз основа на експертното заключение от 11.12.2014 г. на вещото лице инж.В. А. съдът е приел, че в периода 1972-2005 год. границите между процесните поземлени имоти в сегашното си местоположение са били планоснети по кадастрален и отразени в регулационен план /по който за двата общински имота е отреден общ парцел/, одобрен със заповед № 326/1987 г.; регулационен и застроителен план, одобрен със заповед № 285/1999 г. и кадастрална карта, одобрена със заповед № РД-18-15/12.05.2005 г., като е налице съвпадение на местоположението на границата по кадастралната карта с тази по плановете от 1987 г. и 1999 г., т.е. същата не е била променяна. При съпоставяне на данните от плановете, използвани чрез дигитализирането им като графична информация за изготвяне на кадастралната карта и данните от извършените от вещото лице прецизни геодезически измервания е установена грешка при заснемането на имотната граница. Грешката е показана в заключение от дата 02.02.15 г. и изготвена към същото схема с отстояния и е в рамките на допустимите стойности на грешката по смисъла на Наредба от 28.04.2005 год. за съдържанието, създаването и поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри.
При тези факти са изложени съображения, че разпоредбата на чл.18 от Наредба № 3 от 28.04.2005 г. за съдържанието, създаването и поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри, която е такава за точността на нанесените в КК поземлени имоти и сгради, не следва да се прилага при разрешаване на настоящия спор. Предвидените в наредбата максимално допустими отклонения имат значение само в административното производство по одобряване на кадастралните карти по глава V, Раздел ІІ, както и за отговорността на Агенцията по геодезия, картография и кадастър по чл.20 ал.1. Аргумент в тази насока е разпоредбата на чл.20 ал.3 от Наредба № 3, според която спора за местоположението на границите на поземлените имоти се решава по съдебен ред. Направен е извод, че одобряването на кадастралната карта е допустимо и при наличие на определена неточност в нея до предвидените в чл.18 ал.4 максимални стойности, като действителното положение на имотната граница следва да се установи с иска по чл.53, ал.2 З., когато грешката е свързана със спора за материално право. Да се приеме противното, а именно възможността имотната граница да се отклонява от действителното й положение в рамките на допустимите отклонения по чл.18, ал.4 без възможност за реалното й установяване при спор за собственост, би довело до фактическо отнемане на части от един поземлен имот и находящи се в същия сгради и придаването им към друг, каквато възможност законът не допуска и което е в противоречие с установения в чл.17, ал.3 от Конституцията основен конституционен принцип за неприкосновеност на частната собственост.
К. считат, че са налице и трите хипотези на чл.280, ал.1 ГПК, но настоящият съдебен състав не констатира основание за допускане на касационно обжалване по следните съображения:
Въпросът „Обжалваното решение представлява ли годен съдебен акт“ е мотивиран с тезата на касаторите, че в решението липсват мотиви и правни изводи, но тази теза не се подкрепя от данните по делото – във въззивното решение съдът е обсъдил доказателствата по делото и е направил правните си изводи с оглед наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение и доводите в отговора въззивната жалба на ответниците.
Н. е и въпросът „Представлява ли експертиза копие от частна експертиза от ищците към исковата молба на геодезиста П. К., който не е в списъка на вещите лица и може ли да служи като доказателство по делото“, тъй като приложените към исковата молба документи на стр.122 и 123 от първоинстанционното дело не са частна експертиза, а са част от изискуемите документи съгласно чл.58, ал.3, т.2 и 3 от Наредба № 3 за съдържанието, създаването и поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри, които ищците са представили в хода на инициираната от тях административна процедура за поправка на допуснатата в кадастралната карта грешка и именно в качеството на такива документи съдът е преценил доказателственото им значение в съвкупност с други писмени доказателства и експертното заключение по делото.
Не съответства на данните по делото и въпросът, обоснован с твърдението, че въззивният съд е приел, че действителната имотна граница е на 1 метър в източна посока /в противоречие с твърденията в исковата молба, че е на 0.70 м. до 1 м. и експертното заключение, че е до 060 м./, доколкото подобен извод на съда липсва в мотивите, а такава воля не е формирана и в диспозитива на съдебното решение.
Същото се отнася и до двата въпроса, свързани с правния интерес от иска., който ясно е изведен от ищците с изменението, което твърдяната грешно нанесената граница, налага в контурите на застроените на нея постройки, а и поправката на грешката по административен ред е осуетена от ответниците с отказа им да подпишат акта за непълноти и грешки.
По въпроса /който касаторите са поставили два пъти – като процесуално правен и като материалноправен/: При действително ползване на ограниченото си право на строеж в размер по-голям от този, който притежават ищците, води ли до основателност на предявения иск за поправка и грешка в кадастралната карта и до претенции на такова право спрямо съседен имот, при който при евентуално изменение на границата, ще бъде намален размера на притежаваното право на строеж, каквото притежават и ползват ответниците и ще е ли нарушение на конституционното право на ответниците по чл.17, ал.3 от Конституцията и допускане на неоснователно обогатяване на ищците, касаторите поддържат, че е налице противоречива съдебна практика, като се позовават на решение № 458 от 10.01.2011 г. по гр.д. № 1396/2009 г., ВКС, II г.о. В това решение обаче липсва произнасяне по подобен въпрос, а искът по чл.53, ал.2 З. е отхвърлен, тъй като ищцата не е доказала тя или нейните праводатели да са били собственици на имота, който никога не е бил нанасян в кадастралната основа.
Н. към данните по делото е и въпросът: Следва ли да бъде установено притежаваното право на строеж към минал период за всеки един от притежателите му и от значение ли е за регулационните предвиждания въз основа на кадастралния план твърдяната от ищците грешка при заснемането. Нито в отговора на исковата молба, нито в първото по делото съдебно заседание са наведени твърдения, че някоя от страните-физически лица не е притежавала или не притежава право на строеж, нито са оспорени представените за установяване на тези права доказателства, поради което и съдът само общо е изложил мотиви, че е установена материалноправната легитимация на страните по спора. Как твърдяната грешка ще се отрази на регулационните предвиждания е изцяло ирелевантно за изхода на настоящия спор, поради което и съдът не е формирал изводи в тази насока.
Не могат да бъдат свързани с изводите на съда и въпросите: „Допуснал ли е нарушение въззивният съд като не се е занимавал подробно с действителното местоположение на границата между съседните имоти съгласно представените два плана от 1987 и 1999 г.“ и „Обосновано ли е твърдението на ищците, след като липсва спор относно правото им на строеж за минал период, включително и за липса на оспорена изготвена кадастрална карта в този вид“, тъй като съдът е мотивирал защо приема, че границата по плановете от 1987 г. и 1999 г. е грешна и в случая спора касае именно местонахождението на границата между двата имота, а не оспорване на притежаваното от всяка от страните-физически лица право на строеж.
При условията на чл.280, ал.1, т.3 ГПК касаторите поставят следните въпроси:
Налице ли е правен интерес от предявен иск по чл.53, ал.2 З. при изрично дадено съгласие за изменение на кадастралната карта и на кадастралния план по изрично и декларирано съгласие между притежателите на правото на строеж /по декларация на наследодателя на ищците и на ответниците/, както и на собственика на имота – общината, каквото изменение е извършено през 2006 г. по направено искане от ответниците С. и неоспорено до момента и представлява ли правен интерес от настоящото производство за ищците при условие, че те ползват повече право на строеж от това, което притежават. Въпросът не може да обоснове допускане на касационно обжалване. По отношение твърдението за извършено изменение на кадастралната карта през 2006 г. по общо съгласие на собственика и носителите на правото на строеж съдът не е формирал фактически и правни изводи, тъй като подобни твърдения не са били наведени в отговора на исковата молба от нито един от ответниците. По отношение на твърдението, че ищците ползват повече право на строеж, от това което притежават /с което твърдение са мотивирани и част от другите въпроси/ следва да се отбележи, че от една страна правото на суперфициара да ползва и част от чуждия терен по никакъв начин не може да се свърже с обема на правото на строеж, а от друга страна при наличие на повече от един суперфициар кой от тях каква площ от терена ползва е изцяло неотносимо към спора за действителното местонахождение на границата между два поземлени имота и нейното отразяване в кадастралната карта.
К. поставят и въпроса: „Налице ли е грешка при заснемане границата между двата имота, след като при геодезическото заснемане от вещото лице е установено допустимо отклонение до 0.60 м. и което по смисъла на Наредба № 3 не представлява непълнота и грешка в кадастралната карта“. По този въпрос обаче липсва обосновка, касаеща приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Същевременно нормата на чл.24, ал.2 З. ясно дефинира понятието поземлен имот и свързва границите му с границите на правото на собственост, които съгласно чл.43, т.5, б.“б“ З. могат да се установяват с материализираните на място граници /щом същите не са посочени в акта, удостоверяващ вещното право/, които правила са ясни и не се нуждаят от тълкуване и от които е изходило и вещото лице в експертното си заключение и съдът при обсъждане на доказателствата и формиране на изводите си, поради което въпросът не може да обоснове допускане на касационно обжалване.
Останалите изявления на касаторите съставляват твърдения за неправилно приложение на материалния закон /тъй като липсва непълнота или грешка в кадастралната карта/, нарушение на процесуалните правила /поради необсъждане на прието в друго съдебно производство експертно заключение/ или разсъждения за правните последици от решението досежно площта на имота върху който касаторите С. притежават право на строеж и не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.
С оглед изхода на настоящото производство касаторите следва да възстановят направените от Г. Х. Н. разноски по касационната жалба в размер на 500.00 лв. Възражението на касаторите по молбата им от 20.01.2016 г., че не е удостоверено заплащането на тази сума, е неоснователно. Приложения на лист 51 от касационното дело договор за правна защита и съдействие от 17.09.2015 г. удостоверява уговореното от Г. Н. и заплатено на адвокат С. И. възнаграждение в размер на 500.00 лв.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 241 от 7.07.2015 г., постановено по гр.д. № 285 по описа за 2015 г. на Окръжен съд-Добрич.
ОСЪЖДА Г. И. С., ЕГН [ЕГН], С. В. С., ЕГН [ЕГН], двамата с адрес: [населено място], [улица], М. Д. Д., ЕГН [ЕГН], К. П. Д., ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], [улица] да заплатят на Г. Х. Н., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица] разноски по повод касационната жалба в размер на 500.00 /петстотин/ лева.
Определението е окончателно
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: