О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 50
София, 04.02.2020 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание 03.12.2019 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело №1448 /2019 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на „Г. К. Е. Ю. Ф.”Е. (Г.) против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 251 от 29.01.2019 г., по т.д.№ 3453/18 г., с което е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски градски съд № 834 от 24.04.2018 г., по т.д.№ 6377/2016 г. за отхвърляне на предявения от настоящия касатор, като ищец, срещу „И.” АД отрицателен установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК за признаване на установено, че ответната Банка няма ипотечно право върху недвижим имот, представляващ апартамент Б., находящ се в секция Б, вх.4, ет.3 в сграда, построена в имот с идентификатор 68134.1993.25, представляващ УПИ І-25 от кв. 59 по плана на [населено място], м. ”М. ливади -запад”, произтичащо от договор от 04.04.2008 г. за учредяване на договорна ипотека, сключен между „ И.”АД и „ЛИТОС А.” О. (понастоящем „Ем Зет Б.” Е.) с нотариален акт № 49,т.ІV, рег.№ 5665, д.№ 580 от 2008 г.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното въззивно решение, по съображения за допуснато от въззивния съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основното възражение на касатора е срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че притежаваният от ищеца недвижим имот е идентичен с ипотекирания в полза на Банката – ответник, според извършената индивидуализация на същите, независимо от констатирано различие в критериите граници, регулационен статут и др., установено и от изслушаната съдебно- техническа експертиза.
Счита, че дори и през различните времеви периоди част от индивидуализиращите обекта признаци да са били различни, то за да се счетат за идентични е необходимо да съвпадат по местонахождение и граници, които са постоянни и се свързват с пространствените предели на правото на собственост.
Поради това и безспорно установената в хода на процеса разлика в пространствените граници на двата имота, потвърдена от заключението на изслушаната съдебно – техническа експертиза, при отсъствие на ангажирани доказателства за надлежно настъпила промяна в устройствения план на района, според касатора изключва изграденият от въззивния съд правен извод за доказан идентитет да е обоснован и съобразен със закона. Несъгласие е изразено и със застъпената от съда теза, че дори и да съществува евентуално допуснатата грешка в съставените нотариални актове за ипотекирания имот, тази грешка подлежи на поправяне по предвидения в закона ред. В допълнение жалбоподателят се позовава и на факта, че към датата на ипотечния акт – 04.04.2008 г., одобреният проект, който е визирал, е бил съществуващ още от 2007 г. Подробни доводи са изложени и във вр. с твърдяното неправилно приложение на чл.272 ГПК от Софийски апелативен съд.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, ал.1 ГПК касационното обжалване по приложно поле е обосновано с „очевидна неправилност” на обжалвания съдебен акт по см. на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК и с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК,последните – по отношение на определените за значими за крайния изход на делото въпроси на процесуалното право, които доуточнени от състава на касационната инстанция, в съответствие със задължителните постановки в т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, се свежда до задължението на въззивния съд при прилагане на процесуалното правило на чл.272 ГПК и до предпоставките за допускане на доказателства в хипотезата на чл.266, ал.3 ГПК.
За илюстрация на твърдяното противоречие по първия от поставените въпроси се цитира казуална практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 ГПК: решение № 120 от 04.04.2013 г., по гр.д.№ 964 / 2012 г. на ІV г.о.; решение № 212 от 01.02.2012 г., по т.д.№ 1106/2010 г. на ІІ т.о.; решение № 157 от 08. 11.2011 г., по т.д.№ 823/2010 г. на ІІ т.о. и решение № 124, по гр.д.№ 5188 /2015 г. на ІІ г.о., а по въпрос № 2: задължителното за съдилищата ТР №1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС и постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 72 от 09.07.2012 г., по т.д.№ 398/11 г. на ІІ т.о.
Селективното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК касаторът е аргументирал както с необоснованост на извода на въззивния съд, че несъответствието между описаните и съпоставени по делото имоти се дължи евентуално на допусната грешка в приложените нотариални актове, която не е поправена по предвидения в закона ред, така и поради твърдяното неправилно позоваване на изводите на първостепенния съд, без излагане на съображения по оплакванията и доводите, съдържащи се във въззивната жалба и без извършване на цялостно самостоятелно обсъждане всички събрани по делото доказателства от въззивната инстанция.
Насрещната по касационната жалба страна „И.” АД, чрез пълномощника си адв. К.И., в срока по чл.287, ал.1 ГПК възразява по искането за достъп до касация с твърдение, че в изложението на основанията за допускана на касационно обжалване липсват формулирани въпроси от значение за изхода на конкретното дело по смисъла на задължителните постановки в т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. В подкрепа на изразеното становище е цитирано и определение № 6/10.01.2017 г., по гр.д.№ 5499/2016 г. на ІV г.о. на ВКС, посочено като израз на постоянната непротиворечива практика на касационната инстанция. Изразява несъгласие и с въведените касационни основания, считайки ги за несъобразени с доказателствения материал по делото, вкл. заключението на изслушаната съдебно- техническа експертиза, което подробно е анализирано в обстоятелствената част на депозирания отговор.
Синдикът на ответника „ЕМ ЗЕТ Б.” Е. (н) Р.М. в срока по чл.287, ал.1 ГПК възразява по искането за допускана на касационно обжалване, позовавайки се на отсъствие на предпоставките на чл.280 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на изискванията на процесуалния закон за редовността й, е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на факултативен касационен контрол въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
За да потвърди първоинстанционното отхвърлително решение на Софийски градски съд по предявения от „Г. К. Е. Ю. Ф.” Е. отрицателен установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК въззивният съд, след самостоятелен анализ на събраните по делото доказателства, е споделил, като основан на доказателствения материал по делото извода на СГС, че процесният недвижим имот – апартамент Б 47, находящ се в секция Б, вх.4, ет. 3 в сграда, построена в имот с идентификатор 68134.1993.25, представляващ УПИІ -25 от кв.59 по плана на [населено място],м.”М. ливади- запад”, посочен в нотариален акт за покупко продажба на право на строеж № 170, т.ІІІ, рег. № 16507, д.№ 513 от 15.12.2011 г. на нотариус с рег. № 271 от К. и собствен на ищеца, е идентичен с апартамент Б 44, находящ се в секция Б, вх.4, ет.3 в същата сграда, описан в нотариален акт № 49, т. ІV, рег.№ 5665,д.№ 580/2009 г. на нотариус рег.№ 040 на К. и вписан в СВ под акт № 132,т.ХХ от 04.04.2008 г. за учредяване на договорна ипотека в полза на ответната Банка и върху който е предприето принудително изпълнение, поради е отрекъл в полза на ответната Банка да не е надлежно възникнало ипотечно право върху същия.
Изложил е съображения, че доколкото съществуващите разлики в двата съпоставяни имота,според заключението на изслушаната съдебно- техническа експертиза, вкл. дадените от вещото лице устни обяснения в съдебно заседание по делото, са несъществени, то различието относно статута на една от границите на процесния апартамент, т.е. дали той граничи с двор или с улица се дължи или на евентуална грешка при изготвяне на нотариалния акт или на евентуално извършена промяна в устройствения план на района, в който този имот се намира, между датите, на съставяне на двата нотариални документа.
Възприемайки за правилни съжденията в съобразителната част на съдебния акт на СГС, че което и да е от тези обстоятелства, само по себе си не е достатъчно, за да обуслови правен извод, че действителната воля на страните, така както е обективирана в приложените нотариални актове – при прехвърляне правото на строеж и при учредяването на договорна ипотека е за различни имоти, въззивната инстанция е оказала исканата от въззивника и аргументирана с хипотезата на чл.266, ал.3 ГПК съдебно техническа експертиза и по правилото на чл.272 ГПК е препратила към мотивите на първоинстанционното решение относно тъждеството на двата имота.
Съобразени решаващите мотиви на въззивния съд дават основание да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение.
Съгласно задължителните постановки в т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС достъпът до касационно обжалване е предпоставен от разрешен от въззивния съд конкретен материалноправен и/ или процесуалноправен въпрос, който включен в предмета на конкретния правен спор е обусловил за крайния изход на делото и формулирането на който е възложен в изключителна тежест на касатора.
М. и/ или процесуалноправен въпрос – основна предпоставка по см. на чл.280, ал.1 ГПК, трябва да е от значение за формиране решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение , за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В контекста на разяснените в задължителната съдебна практика критерии процесуалноправният въпрос е значим за изхода на делото, когато конкретното му разрешение от въззивния съд има самостоятелно отношение към правилността на постановеното въззивно решение и се отнася до служебните задължения на съда, до правото на защита и на участие на страните при извършване на процесуалните действия и до произнасянето по законосъобразността на действията на първостепенния съд. В сочената хипотеза дори не е необходимо въззивният съд изрично да се произнесъл във въззивно решение по конкретен процесуалноправен въпрос, а е достатъчно да е процедирал неправилно.
В случая първият от формулираните от касатора въпроси отговаря на посоченото изискване, поради което обосновава общата главна предпоставка за достъп до касация. Неоснователно по отношение на същия е поддържаното селективно основание по т .1 на чл. 280, ал.1 ГПК. Видно от съобразителната част на обжалвания съдебен акт Софийски апелативен съд, макар да е препратил към мотивите на СГС по правилото на чл.272 ГПК, е подложил на самостоятелна преценка събраните по делото доказателства и въз основа на същата е изградил собствените си фактически и правни изводи по съществото на спора, вкл. по възраженията и доводите на страните, заявени с въззивната жалба и отговора към същата – чл.269 ГПК. Намерили израз в мотивите на обжалвания съдебен акт, тези самостоятелни съждения сочат, че даденото от Софийски апелативен съд разрешение на поставения процесуалноправен въпрос не е в отклонение от трайно непротиворечивата практика на ВКС. Обективирана както в цитираните от касатора съдебни актове, така и в служебно известните на настоящия съдебен състав решения по чл.290 ГПК:№ 324 от 22.04.2010 г., по т.д.№ 1413 /2009г. на ІV г.о.; № 114 от 15.05.2010 г., по гр.д.№ 4232/2008 г. на ІV г.о.; № 94 от 28. 03. 2014 г., по гр.д.№ 2623/2013 г. на ІV г.о. и мн.др. тази последователна практика на ВКС, която настоящият съдебен състав безусловно споделя, е в см, че разпоредбата на чл. 272 от ГПК не освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка събрания доказателствен материал и обсъди защитните тези на страните, съобразно очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство.
Вторият формулиран от касатора въпрос на процесуалното право не попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като няма единствено обуславящ изхода на делото характер, независимо, че с въззивната си жалба настоящият касатор е въвел конкретно оплакване за допуснато от СГС процесуално нарушение – недопускане на допълнителна съдебно- техническа експертиза, въпреки съществуващо несъответствие в една от границите на съпоставяните имоти при липсата на данни за извършена промяна в устройствения план на района, която да е обусловила същата.
Произнасяйки се по основания спорен въпрос между страните – за наличие или не на идентитет в процесните съпоставяни имоти въззивният съд е съобразил както категорично заключение на в.л. арх. С., по изслушаната в първоинстанционното производство съдебно- техническа експертиза, за идентичност на съпоставяните имоти, така и обективираната в ипотечния договор, сключен във формата на нотариален акт № 49,т.ІV, рег.№ 5665,д.№ 580 от 2008 г. на нотариус И. Н. с рег.№ 040 на К., обща воля на страните по него – учредяване договорна ипотека” за всички обекти в одобрените за построяване”, които подробно са обсъдени от първостепенния съд, чиито изводи е възприел изцяло.
Но дори да се приеме тезата на касатора, че поставеният процесуалноправен въпрос попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, недоказано по отношение на същия е твърдяното допълнително селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Отказът на първостепенния съд да допусне изслушване на допълнителна- съдебно техническа експертиза, аргументиран както със съдържащите се в първоначалното заключение на арх.С. достатъчно данни относно местонахождението на сградата, в която процесният апартамент се намира, за неговите помещения, квадратура( с несъществени отклонения) и съседни самостоятелни обекти ( с изключение на една от границите на същия), така и с категоричността на вещото лице, изразена и устно в с.з. на 18.10.2018 г. за пълна идентичност на съпоставяните имоти, е възприет и от Софийски апелативен съд за достатъчно мотивиран, съобразно данните по делото. Т.е. въззивният съд е отрекъл да е налице твърдяното от настоящия касатор процесуално нарушение, обуславящо приложението на чл.266, ал.3 ГПК. Обосноваността на изведения от съдилищата правен извод за обективност и компетентност на изслушаната експертиза, довел и до неговото кредитиране, която всъщност касаторът оспорва, е извън предмета на производството по чл.288 ГПК и не подлежи на обсъждане.
Единствено за пълнота на изложеното следва да се посочи, че според трайната непротиворечива практика на ВКС за индивидуализация на недвижим имот е достатъчно посочване на поне три от границите му – четвъртата е определяема, като при спор за идентичност, съдът индивидуализира имота след преценка на всички доказателства, вкл. съдебно- техническа експертиза, както е процедирал и Софийски апелативен съд. Отделно е, че по въпроса за необходимата и достатъчна индивидуализация на ипотекираното право да се построи и придобие в собственост цяла бъдеща сграда, с оглед изискването на чл. 166, ал.2 ЗЗД, е даден в постановените по реда на чл.290 ГПК решение № 39 от 24.03.2014 г., по гр.д.№ 5059/2013 г. на І г.о. на ВКС и решение № 143 от 10.11.2014 г., по гр.д.№ 646/2014 г. на ІІ гр.о. на ВКС, в които е прието, че когато към момента на сключване на договор за ипотека е налице надлежно одобрен инвестиционен проект за застрояване на терена, по който е възможно да бъде извършена индивидуализация на обектите, които ще бъдат построени, изискването за индивидуализация на ипотекирания имот следва да се приеме за спазено, ако в договора е посочено, че ипотеката ще има действие и върху построеното. В този случай не е необходимо всички бъдещи самостоятелни обекти в бъдеща сграда да бъдат посочени в договора за учредяване на ипотека, която се счита под условие, с пълната им индивидуализация, за да има ипотеката действие върху цялата сграда, а при последващо разпореждане и за отделните самостоятелни обекти в нея.
Не е налице и селективното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Твърдяната от касатора квалифицирана форма на неправилност, като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е предпоставена от съществуването на такъв тежък порок, чието констатиране от състава на касационната инстанция е възможно пряко от съдържанието на мотивите на въззивния съд изложени в обжалвания съдебен акт – без необходимост от анализ и обсъждане на доводите за необоснованост, процесуална и материална незаконосъобразност, въведени от касатора, какъвто не е разглежданият случай. Съобразно възприетото разрешение ВКС счита за очевидно неправилен по смисъла на визираното селективно основание само въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл, приложена е несъществуваща или отменена правна норма, не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи, или са грубо нарушени правилата на формалната логика. Във всички останали случаи неправилността на обжалваното въззивно решение, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона и на съдопроизводствените правила, или от нарушаване правилата на формалната логика при разрешаване на конкретния правен спор, не обосновава наличие за „очевидна неправилност“ и допускането на касационно обжалване ще е обусловено от формалните предпоставки на чл.280, ал.1 ГПК, които в случая, по изложените по- горе съображения са недоказани.
Ответникът по касационната жалба „И.” АД в срока за отговор е претендирал деловодни разноски – възнаграждение за един адвокат. Същите, с оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 във вр. с ал.1 ГПК, му се следват, но само ако е доказано реалното им извършване в конкретното производство, съобразно отразения в договора за правна помощ вид плащане или нормативно определен такъв.
Съгласно задължителните постановки в т.1 на ТР № 6/12 от 06. 11. 13 г. на ОСГТК на ВКС когато възнаграждението е указано, че е платимо по банков път, то следва да бъде документално удостоверено със съответните банкови документи, а когато е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ, който следва да е приложен. В случая липсват представени с отговора на касационната жалба или допълнително в срока по чл.287, ал.1 ГПК документи за извършено плащане на адвокатско възнаграждение за производството по чл.288 ГПК, съобразено с цитираната задължителна практика, поради което и искането, като неоснователно, следва да се остави без уважение
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 251 от 29.01.2019 г., по т.д.№ 3453/18 г., по описа на същия съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: