4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 50
[населено място], 07.02.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на четвърти февруари през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№2136/18г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЕТ“Иван Иванов – ДИТИ“ срещу решение №5/08.01.18г.г. по в.т.д.№552/17г. по описа на Пловдивски апелативен съд,с което е потвърдено решение №36/07.07.17г. по т.д.№13/17г. по описа на Окръжен съд Хасково в частта му , с която касаторът е осъден да заплати на „КАРЕ“ООД на основание чл.79 ал.1 ЗЗД вр. чл.240 ал.1 ЗЗД сумата 41 000 лв., представляваща неплатено задължение за главница по договор за заем от 13.05.15г. и 3000 лв. остатък от вземане за неустойка по чл.12 от същия договор, ведно със законната лихва и разноски за производството.
В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност на решението на апелативния съд,поради постановяването му в противоречие с материалния и процесуалния закон,както и със събраните по делото доказателства.
Ответникът по касационната жалба „КАРЕ“ООД е оспорил наличието на сочените от касатора предпоставки за допускане на решението на ПАС до касационно обжалване,а по същество – и изложените в касационната му жалба доводи за неправилност на същото.
Съставът на Върховен касационен съд, Първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:
За да потвърди осъдителното решение на Хасковски окръжен съд, въззивната инстанция е приела за безспорно наличието на две облигационни правоотношения между страните, възникнали на основание сключени между тях два договора за заем – от 12.05.15г. и 13.05.15г. при реално предоставени парични средства от по 50 000 лв. по всеки, с падежи на задълженията за връщане 30.10.15г. и с уговорки за възнаградителна лихва в размер на по 3% върху сумите за целия срок на договорите и неустойка по 0,5% на ден,но не повече от 10%.За безспорно е прието и извършването след падежите на две плащания от страна на ответника – от 67 000 лв. и 2000 лв. /последната сума,платена в хода на процеса пред първата инстанция/. Възраженията на ответника по исковата молба са сведени от въззивния съд до такива за недължимост на вземанията за възнаградителна лихва и неустойки, обуславящи теза на същия, че на връщане подлежат само сумите по главниците /общо 100 000 лв./,от които след извършените плащания е останала дължима главница по единия от договорите в размер на 31 000 лв. Възражението за унищожаване на уговорките за възнаградителна лихва /като сключена при крайна нужда/ съдът е намерил за преклудирано с оглед разпоредбата на чл.33 ал.2 ЗЗД,а това за недължимост на неустойката, поради недоказаност на претърпените от кредитора вреди – за правно несъстоятелно, предвид нормата на чл.92 ал.1 изр.1 ЗЗД.На основание тези изводи съдът е заключил,че извършените от заемателя плащания обосновано са отнесени от първоинстанционния съд към погасяването изцяло на трите вида задължения по договора от 12.05.15г. – общо 56 500 лв. /според изричната воля на длъжника/,а с остатъка от 10 500 лв. е погасена част от главницата /9000 лв./ и възнаградителната лихва по договора от 13.05.15г.; с платените в хода на процеса 2000 лв. е погасена част от неустойката по същия договор /от обща сума 5000 лв./, съгласно изявлението на кредитора. Съдът е отказал да сподели тезата на ответника,че използваният от заемателя израз „погасяване на кредит“ в платежното нареждане за превод на сумата 67 000 лв. можел да бъде смислово отнесен само и единствено към главниците по двата договора за заем,доколкото понятието „кредит“ е общо събирателно такова,което по подразбиране включва всички предвидени с клаузите на договора задължения,а тълкуване в смисъла,търсен от ответника би могло да бъде приложено единствено ако в документа изрично е посочено,че се погасява главницата или конкретна заемна сума. Като неоснователно е счетено и възражението за взаимно изключване на вземанията за възнаградителна лихва и неустойка чрез позоваване на съответните правни норми, уреждащи поотделно двата института. В заключение съдът е приел,че първоинстанционното решение е законосъобразен отговор на поставения за решаване спор,поради което е препратил към мотивите му, които е споделил.
В приложеното към касационната жалба изложение по чл.284 ал.1 т.3 ГПК касаторът поддържа ,че с решението си въззивният съд се е произнесъл по въпросите: 1. Относно преценката за приложното поле на неустойката в случай на прекомерност – преценката за това следва ли да се прави при всеки конкретен случай, какво трябва да бъде намаляването при прекомерно завишаване на същата, трябва ли то да става с оглед съотношението на действително дължимия й размер с претърпените вреди?; 2. Допустимо ли е наказателната функция на неустойката да взема превес над обезпечителната и обезщетителната й функции?; 3.Може ли съдът служебно да намалява неустойка при прекомерност на същата,изхождайки от хипотезата на чл.92 ал.2 предл.2 ЗЗД?; 4. Допустимо ли е присъждане на неустойка след като такава е приспадната веднъж от направената вноска, съобразно пълния размер на дължимата сума по договорите за заем? и 5. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства, в т.ч. и посочените пред него нови обстоятелства и допуснатите във въззивното производство нови доказателства?
Първите два въпроса касаторът счита,че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото /чл.280 ал.1 т.3 ГПК/,а останалите – че са разрешени във въззивното решение в противоречие с практиката на ВКС,която се сочи да е установена с решенията по гр.д.№5404/55г. и по гр.д.№243/10г. на четвърто г.о. на ВКС /чл.280 ал.1 т.1 ГПК/.
Настоящият състав на ВКС,Първо търговско отделение намира,че не са налице предпоставките за успешното провеждане на селекцията по отношение на обжалваното от касатора въззивно решение. Формулираните от него въпроси не осъществяват общото изискване на чл.280 ал.1 ГПК, съобразно разясненията в т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Не са били въвеждани в предмета на спора със съответни възражения на страната, респ. не са намерили съответно разрешение в мотивите на атакувания съдебен акт вторият и четвъртият от въпросите /последният е и от фактологичен,а не от правен характер,като същевременно по делото липсват данни за правени от длъжника вноски,а е налице осъществено частично плащане значителен период след настъпването на падежа на главните вземания/. По първия и третия от въпросите въззивният съд не е излагал свои мотиви,но с препращането по реда на чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение е споделил същите,включително в частта им по въведеното в предмета на спора от ответника, настоящ касатор, правоизключващо възражение за прекомерност на неустойката. Доколкото решаващият извод на Хасковски окръжен съд за неоснователност на това възражение е обоснован с наличието на законова забрана за намаляване на неустойката в отношенията между търговци /чл.309 ТЗ/, въпросите, по начина, по който са формулирани , не кореспондират с него, което отнема характеристиката им на обуславящи. Последният от въпросите внушава допуснато процесуално нарушение от въззивния съд със съдържащото се в него твърдение,че същият не е обсъдил наведените пред него нови обстоятелства и представените във въззивното производство доказателства. Видно от данните по делото, страната не е твърдяла във въззивната жалба нови обстоятелства,нито е представила с нея допустими,съгласно нормата на чл.266 ГПК доказателства.Поради това и,доколкото представените такива в съдебно заседание са били недопустими,тъй като са ангажирани след изтичането на всички преклузивни срокове в процеса, въззивната инстанция обосновано е отказала приемането им, при което не е имала задължение да ги обсъжда с решението си.
Липсата на обуславящ конкретен правен въпрос – който да е от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК сама по себе си е достатъчно основание за отказ да бъде извършена проверка по същество на обжалвания въззивен акт. Поради това съставът намира за лишено от необходимост произнасянето му по наведените с въпросите допълнителни критерии.
Изложеното мотивира настоящия състав на ВКС да постанови определение за недопускане на касационно обжалване на решението на Пловдивски апелативен съд.
В полза на насрещната по касационната жалба страна „КАРЕ“ООД следва да бъдат присъдени разноски за платено адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лв.
Водим от горното, Върховен касационен съд, Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №5/08.01.18г.г. по в.т.д.№552/17г. по описа на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА ЕТ“Иван Иванов –ДИТИ“ с ЕИК[ЕИК], седалище и адрес на управление [населено място] общ.Свиленград обл.Хасковска да заплати на „КАРЕ“ООД с ЕИК[ЕИК], седалище и адрес на управление [населено място] ул.“Ген.Скобелев“№27 сумата 1000 лв. разноски за производството пред ВКС, представляващи платено адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.