О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 500
София, 04.08.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на тринадесети май две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 3822/2013 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу въззивно решение от 10.05.2013 г. по в. гр. д. № 1515/2012 г. на Софийски градски съд, с което след частична отмяна на решение № І-24-100 от 14.07.2011 г. по гр.д.№ 9029/2010 г. на Софийски районен съд, 24 състав в частта, с която са отхвърлени предявените от Ц. Н. К. искове по чл.92 и чл.96 ЗЗД, касаторът е осъден да му заплати неустойка в размер на 11 000 лв. за забава в изпълнението по договор за изработка, начислена върху сумата 2 823 лв., представляваща стойност на доставени мебели за родителска стая-тоалетка, етажерка, вътрешно осветление за гардероб и върху главница 677 лв. – стойност на недоставена мебел за хол – светещ плот, както и да заплати 524.82 лв. обезщетение за забавено изпълнение в размер на законната лихва, начислено върху сумата 3 500 лв., обща стойност на недоставени мебели през исковия период.
В касационната жалба са въведени касационни доводи по чл.281, т.3 ГПК, а приложното поле на касационно обжалване е обосновано със селективния критерий по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Ответникът Ц. Н. К. чрез процесуалния си пълномощник адвокат Ю. В. оспорва искането за достъп до касация, а по същество счита жалбата за неоснователна. Подробни съображения са изложени в отговор по реда на чл. 287 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по основанията по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
Сезиран с обективно съединени искове по чл.86, ал.1, чл.92 и чл.256, ал., пр.3 ЗЗД, първоинстанционният съд приел за установено, че между страните по делото е сключен договор за изработка на мебели на ищеца на обща стойност 55 000 лв. по одобрена от него мостра, авансово платена по която била сумата 33 000 лв. След обстойна преценка на събраните по делото гласни и писмени доказателства и заключения на СТЕ и ССЕ съдът е приел, че фурнирът, поставени върху изработените от ответника мебели отговарял на мострата като наименование, но се различавал визуално от него, разлика, която според в.л се дължало от времето и месторастенето на добива й, като поради констатираното различие въпреки формалното съответствие на поръчаното с изработеното ответникът изработил отново мебелите с доставен по-скъп фурнир за своя сметка. Въз основа на установените факти съдът приел, че след като работата не е била негодна изцяло за нейното договорно или обикновено предназначение, в която хипотеза за ищеца би възникнало правото да развали договора, същият е следвало да приеме изработеното съгласно правилото на чл.264, ал.2 ЗЗД, като направи съответните възражения, като вместо това ответникът е отстранявал недостатъци, без да има право да получи останалата част от уговореното възнаграждение от 22 000 лв., от което е направен извод, че същият е неизправна страна, а след като това е така, то неоснователни са всички негови претенции, вкл. и за забава в изработката на част от мебелите, възлизащи на стойност 3 239 лв., за които според договора дължи 20% неустойка върху цялата дължима сума по договора в размер на 55 000 лв.
За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд препратил на основание чл.227 ГПК към мотивите на първоинстанционният съд и като приел, че искът по чл.92, ал.1 ЗЗД, както и този по чл.86 ЗЗД са основателни, отменил отвърлителното решение в тази му част и уважил иска за неустойка, договорена по 0,5% на ден, но не повече от 20% от цената по договора, както и този за обезщетение за забава, уговорено под формата на законна лихва, но без да обсъжда въпроса налице ли е или не кредиторова забава.
Допускането на касационното обжалване /чл.280 ал.1 ГПК/ предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т.1-3 на разпоредбата.
В изложението си касаторът поставя като въпрос защо съдът не е съобразил събраните по делото доказателства относно наличието на предпоставките на чл.83, ал.1 ЗЗД. Твърди, че в противоречие с практиката на ВКС с решението било прието, че длъжникът дължи обезщетение за забава по силата на чл.20 ЗЗД и е уважила претенцията за обезщетение за забавено изпълнение. В тази връзка поставя въпросът „Може ли кредитор по договор за изработка да носи отговорност за забава при положение, че неизпълнението (забавеното изпълнение) се дължи на обстоятелства, за които кредиторът е отговорен” . Представя Решения на ВС по този въпрос, като поддържа, че обжалваното решение противоречи и на задължителната практика на ВКС по приложението на чл.92, ал.2 ЗЗД в случаите, в които договорената неустойка е прекомерно голяма в сравнение претърпените вреди.
Доколкото по първия въпрос касаторът представя решения на ВС, които нямат задължителен за съдилищата характер, съгласно приетото в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, настоящият състав на ВКС, ТК, приема, че не е налице и допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Според т. 3 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. правният въпрос е разрешаван противоречиво от съдилищата, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК. Въпросът дали неизпълнението се дължи на обстоятелства, за които и кредиторът е отговорен – чл.83, ал.1 ЗЗД, в цитираните решения № 97/12.02.1986 г. по гр. дело № 710/85 г. на ВС, II г. о. и решение № 1190 от 06.01.1994 г. по г. дело № 514/1993 г. на ВКС, V г. о. е разрешен въз основа на конкретно установените по делата факти, които са различни както за цитираните решения, така и по настоящото дело. Или преценката дали длъжникът следва да се освободи от отговорност се извършва от съда въз основа на преценката на конкретните възражения от дружеството – изпълнител и представените от страните писмени и гласни доказателства. Не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3, ГПК, тъй като точното прилагане на закона е във връзка с развитието на правото, а развитие на правото ще бъде налице, когато произнасянето на съда е свързано с тълкуване на закона, на непълни и неясни правни норми с цел еднаквото им и безпротиворечиво прилагане от съдилищата или когато съдилищата изоставят едно тълкуване на закона, за да възприемат друго, какъвто не е настоящият случай. Принципно установеното правило, че длъжникът не следва да носи отговорност в хипотезата на чл. 83, ал. 1 ЗЗД е последователно развита в правната теория и съдебна практика. От друга страна въпросът е действително важен, но произнасянето по него е свързано с конкретните доказателства по спора.
Вторият от въпросите, макар и значим за конкретния спор се повдига за първи път с касационната жалба и по него настоящият състав не дължи произнасяне.
С оглед на изложеното, настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК и не следва да се допуска до разглеждане.
Водим от горното, Върховния касационен съд,Търговската колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 10.05.2013 г. по в. гр. д. № 1515/2012 г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: