4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 501
С., 01.06. 2016 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти май, през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 1797 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от [фирма] [населено място], чрез пълномощника си адв. Г. Б.-Я. от АК-Б. против въззивно решение № 1 от 04.01.2016 г., постановено по в.гр.д. № 863 по описа за 2015 г. на Благоевградския окръжен съд, в частта му, с която като е потвърдено решение № 1456 от 23.02.2015 г. по гр.д. № 828/2014 г. на Благоевградския районен съд и решение № 2860 от 09.04.2015 г. по същото дело, постановено по реда на чл. 247 ГПК за поправка на очевидна фактическа грешка, са уважени предявените от В. Р. Д., А. Л. Д., А. Л. Д., И. Л. Д. и А. Л. Д., всички от [населено място], срещу касатора, обективно съединени искове, с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ, за заплащане на сумата общо от 26 080 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени вследствие смъртта на техния съпруг и баща Л. А. Д., починал на 15.08.2012 г. в резултат на трудова злополука.
К. поддържа, че въззивното решение, в частта му, с която са уважени исковете с правно основание чл. 200 КТ е неправилно, поради необоснованост и нарушение на материалния и процесуалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Към касационната жалба е приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което касаторът сочи като основание за допускане на касационното обжалване хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като твърди, че въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси от материално естество, които са решени в противоречие с практиката на ВКС, както и разрешаването им е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Изведените правни въпроси от материално естество, с твърдение, че са обусловили изхода на делото са: относно начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди при трудова злополука, свързано с приложението на чл. 52 ЗЗД и касаещ обществения критерий за справедливост, с твърдение, че този въпрос е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, както и кой е началният момент, от който следва да се присъди законната лихва при обезщетенията по чл. 200, ал. 1 КТ – датата на възникване на злополуката или от датата на влизане в сила на разпореждането по чл. 55 КСО, с което злополуката е приета за трудова, за който твърди, че е решен в противоречие с практиката на ВКС, както и че разрешаването му е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В подкрепа на твърденията си жалбоподателят е представил съдебни решения, както следва: решение № 407 от 26.05.2010 г. по гр.д. № 1273/2009 г., на ВКС, ІІІ г.о., решение № 85 от 29.04.2014 г. по гр.д. № 7182/2013 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 441 от 08.07.2010 г. по гр.д. № 682/2009 г. на ІV г.о. на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК.
Ответниците по касационната жалба, В. Р. Д., А. Л. Д., А. Л. Д., И. Л. Д. и А. Л. Д., всички от [населено място], чрез пълномощника си адв. Г. Ю. от АК-Б., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорват жалбата като неоснователна и изразяват становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд по искове с правно основание чл. 200 КТ, с цена над 5 000 лв. и е депозирана в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови решението си, с което е уважил предявените искове с правно основание чл. 200 КТ в посочените размери, въззивният съд е приел, ответното дружество-касатор [фирма] и пострадалият Л. А. Д., чиито законни наследници са ищците по делото – съпруга и деца, са били в трудово правоотношение като Д. е изпълнявал длъжността „сметосъбирач”. На 15.08.2012г. пострадалият Л. Д. при изпълнение на трудовите си задължения претърпял злополука – при погълната храна се задавил и в резултат на получената механична асфиксия на дихателните пътища – хранителна материя, запушваща дихателната тръба и главните бронхи, починал. С разпореждане № 073 от 02.08.2013г на Р. [населено място], влязло в сила на 02.09.2013г., тази злополука, е приета за трудова по чл. 55, ал.1 КСО. С оглед на тези данни, съдът е приел, че по несъмнен начин е установено съществуването на трудово правоотношение между ответника и пострадалия-наследодател на ищците, както и че злополуката на 15.08.2012 г., в резултат на която пострадалият е починал, е трудова по см. на чл. 55, ал. 1 КСО, поради което ответникът на основание чл. 200 КТ носи отговорност за претърпените от наследниците на пострадалия – негови съпруга и деца, неимуществени вреди. Приел е за безспорно, че на всеки един от наследниците е било заплатено застрахователно обезщетение във връзка с трудовата злополука, съгласно чл. 200, ал. 4 КТ в размер от по 6 384 лв., или общо 31 920 лв. Приел е, че справедливите размери на обезщетенията за неимуществени вреди, съобразно критерия по чл. 52 ЗЗД, претърпени от ищците като наследници – съпруга и деца на починалия в резултат на трудовата злополука работник, след приспадане на заплатените застрахователни обезщетения възлизат, както следва – за съпругата В. Д. – 11 616 лв. и за всяко едно от четирите деца – по 3 616 лв. за претърпените от тях болки и страдания. Приел е също така, че законната лихва върху присъдените суми следва да се присъди от датата на злополуката – 15.08.2012 г., в който аспект е потвърдил постановеното по реда на чл. 247, ал. 1 ГПК първоинстанционно решение, с което е извършена поправка на очевидна фактическа грешка, отнасяща се до датата, от която се дължи заплащането на законната лихва върху присъденото обезщетение за неимуществени вреди в резултат на трудова злополука. В тази насока съдът е приел, че по отношение на дължимото обезщетение за забава при изпълнение на задължението на работодателя по чл. 200 КТ за обезвреда на настъпили вреди от професионално заболяване или от трудова злополука, приложими са общите принципи, изразени в чл. 84, ал. 3 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД , а именно, че работодателят, дължащ обезщетение по чл. 200 КТ, изпада в забава от настъпване на увреждането, резултат от трудова злополука като се е позовал и на задължителна съдебна практика.
Както се изложи по-горе, в изложението за допускане на касационно обжалване на касатора е формулиран материалноправният въпрос за приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в производството по иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ. Този въпрос е от значение за изхода на делото по конкретния правен спор, но в случая той не е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика. Това е така, тъй като разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди на наследниците – съпруга и деца на пострадалия при трудова злополука като пряка и непосредствена последица от увреждането, безспорно е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в нормата на чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. Доколкото съдът е разгледал всички относими към спора доказателства, свързани с реално претърпените морални вреди от съпругата и децата на починалия при трудова злополука работник, свързани със силен стрес от внезапното настъпване на смъртта, преживените страдания от загубата на близкия човек, както и от загубата на морална, емоционална и материална подкрепа, тъй като семейството е било сплотено и са съществували нормални отношения, основани на взаимно уважение, доверие и подкрепа, като е отчел и обстоятелството, че децата са пълнолетни, като работят или се издържат от социални помощи, е приел, че справедливото обезщетяване на съпругата е в размер на 18 000 лв./в пълен размер на предявения иск/, а на всяко едно от децата – по 10 000 лв., от които суми след приспадане на изплатеното застрахователно обезщетение, се получават присъдените размери, поради което обжалваното решение не е постановено в противоречие с представената задължителна съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД, тъй като подходът при определяне размера на обезвредата е един и същ. В тази връзка въззивният съд е присъдил обезщетения в посочените размери по отношение на ответното дружество само за онези морални вреди, които са в причинна връзка с деликта. По този начин паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увредените лица за претърпените от тях морални вреди в резултат на трудовата злополука. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона на всички неимуществени вреди означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. В случая въззивният съд е извършил такава преценка, а обосноваността на изводите му относно присъдените размери за неимуществените вреди по отношение на ответното дружество-касатор, не е основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като необосноваността е основание за касиране, поради неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, която проверка не може да се извърши в рамките на производството по селекция на касационните жалби по чл. 280, ал. 1 ГПК. Вторият материалноправен въпрос – кой е началният момент, от който следва да се присъди законната лихва при обезщетенията по чл. 200, ал. 1 КТ – от датата на възникване на злополуката или от датата на влизане в сила на разпореждането по чл. 55 КСО, с което злополуката е приета за трудова, също се явява от значение за изхода на делото, но той не е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, както и разрешаването му не е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото, тъй като по този въпрос е постановена задължителна съдебна практика, съобразена от въззивния съд и обективирана в решение № 217 от 25.07.2013 г. по гр.д. № 1038/2012 г. на ВКС, ІV г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК. Съгласно тази задължителна съдебна практика страните по едно правоотношение трябва да изпълняват задълженията си по него точно, включително в уговорения или в предвидения в закона срок, с настъпването на който вземането става изискуемо. Ако длъжникът не изпълни точно задължението си, кредиторът има право да иска изпълнението заедно с обезщетение за забавата. Ако не е изпълнено в срок парично задължение, длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. Когато задължението произтича от непозволено увреждане, длъжникът се смята в забава и без покана, т.е. той дължи от момента на настъпване на увреждането. Следователно лихвата като обезщетение при неизпълнение на вземане за неимуществени вреди, произтичащо от деликт, е дължима от момента на настъпване на правопораждащия вредите юридически факт – увреждането, а не от момента на влизане в сила на съдебен акт за определяне размера на обезщетението, т.е. от момента на изискуемостта на вземането, а не от момента на ликвидността му. Посочените правила намират субсидиарно приложение и при отговорността на работодателя за неимуществени вреди, причинени на работника/служителя вследствие на трудова злополука или професионално заболяване, по силата на препращащата разпоредба на чл. 212 КТ. В този смисъл е и приетото в представеното от касатора решение № 441 от 08.07.2010 г. по гр.д. № 682/2009 г. на ІV г.о. на ВКС по този въпрос. Следователно, в съответствие с установената задължителна съдебна практика по този въпрос въззивният съд е приел, че при неизпълнение на задължението на работодателя по чл. 200 КТ за обезвреда на настъпили вреди от трудова злополука, за дължимото обезщетение за забава са приложими общите принципи, изразени в чл. 84, ал. 3 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, а именно – работодателят, дължащ обезщетение за вреди по чл. 200 КТ изпада в забава от настъпване на увреждането, резултат от трудова злополука, т.е. началният момент, от който следва да се присъди законната лихва при обезщетенията по чл. 200 КТ е датата на възникване на злополуката, а не датата на влизане в сила на разпореждането по чл. 55 КСО, с което злополуката е приета за трудова.
Въз основа на изложеното следва, че по поставените от касатора правни въпроси, не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на делото, касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответниците по жалбата направените разноски за касационното производство в размер на 400 лв. адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1 от 04.01.2016 г., постановено по в.гр.д. № 863 по описа за 2015 г. на Благоевградския окръжен съд, по касационната жалба вх. № 579 от 12.02.2016 г. на [фирма] [населено място].
ОСЪЖДА [фирма] [населено място] да заплати на В. Р. Д., А. Л. Д., А. Л. Д., И. Л. Д. и А. Л. Д., всички от [населено място], направените разноски по делото за касационното производство в размер на 400 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: