6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 501
гр. С., 17,11,2016 година
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на втори ноември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдията Елеонора Чаначева ч.т.д. № 1878/2016 год. и за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на С. „Н. ” /СНББАЗ/, [населено място] против определение № 2520 от 21.07.2016 г., постановено по ч.гр.д. № 3225 по описа за 2016 г на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено частично определение от 11.05.2016 г. по гр.д. № 4637/2015 г. по описа на Софийски градски съд, за присъждане по реда на чл. 248, ал.1 ГПК на сумата 2891,76 лв. в полза на ответника по спора – настоящ частен касатор, поради уважаване на възражение по чл.78, ал.5 ГПК.
Ответниците по жалбата –Р. И. А. и З. Н. Ю. са на становище, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал.1 ГПК и обжалваното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Поддържат и доводи за неоснователност на жалбата, като считат, че исканите разноски в размер на 26699.76лв. са прекомерни.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК.
Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК обвързва допускането до касационно обжалване с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В своето изложение частният касатор, след като е интерпретирал мотивите на въззивният съд, с които същият е приел прекомерност на заплатеното в негова полза адвокатско възнаграждение, е поставил множество въпроси, групирани от него както следва:
1/”Размерът на цената на частично предявен иск ли е определеният интерес по делото по смисъла на Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, респ. по чл. 36 от ЗА, или интересът по делото се изразява в пълния размер на вземането, посочен в исковата молба? Ако при оттегляне на частичен иск съдът приеме, че следва да приложи чл. 78, ал. 5 от ГПК спрямо ответника, посоченият в исковата молба пълен размер на вземането взема ли се предвид при определяне на минималния размер по чл. 36 от ЗА или се взема предвид цената на частично предявения иск? Включва ли се в интереса по делото по смисъла на чл. 36 от ЗА размерът на законни лихви, които се претендират с исковата молба, но които законът не включва в цената на иска?;
2/”Определеният интерес по делото може ли да обоснове прекомерност на платеното адвокатско възнаграждение по чл. 78, ал. 5 от ГПК, след като тази разпоредба посочва интереса само като критерий за минималния размер, до който съдът може да намали разноските за адвокатско възнаграждение, а не като критерий за евентуална прекомерност па направените разноски за адвокатска защита? Същият въпрос се поставя относно размера на цената на иска.”
3/”Позоваването на приложимост на чуждо материално право, във връзка с което са изложени правни твърдения по съществото на спора и са посочени релевантни за тях факти, а също и са ангажирани съответни доказателства -писмени и други, в т. ч. съдебни поръчки за събиране на доказателства от чужбина и за установяването на съдържанието на чуждо материално право, обуславя ли извод за повишена правна и фактическа сложност на делото? Обосновава ли повишена правна и фактическа сложност на делото проучването и позоваването на разпоредби от правото на Европейския съюз, с оглед мотивиране на приложимостта му към конкретния спор, както и ангажирането на факти и доказателства в тази връзка? Извършени от ответника предварителни проучвания (преди предявяването на исковете) и обстоятелството, че ответникът е разполагал с поне част от необходимата за делото информация имат ли отношение към действителната правна и фактическа сложност на делото или релевантни за тази преценка са фактическите, правни и доказателствени проучвания, извършени от ангажираната адвокатска защита, която трябва да се запознае с предоставената от ответника информация, да прецени нейната относимост към спора, да изиска при необходимост от ответника допълнителна информация и документи и да извърши съответните процесуални действия с цел най-добра защита интересите на страната по делото”.
4/”Зависи ли обемът на отговорността на ищеца за заплащане на разноските на ответника при прекратяване на делото след подаден отговор на исковата молба от обстоятелството дали по делото е било проведено открито съдебно заседание, дали са събирани доказателства, дали производството, за което е платено адвокатско възнаграждение от ответника, се е развило в пълен обем, както и от извършените до момента на прекратяване на делото процесуални действия, съответно зависи ли отговорността на ищеца за разноски от последващия договарянето на възнаграждението факт в кой момент е прекратено производството по делото?”
5/”От какво се определя дали договореният и изплатен хонорар е прекомерен в случаите на прекратяване на производството – от съпоставката му с фактическата и правна сложност на делото и от предмета на договора за поръчка, сключен с ответника и неговия представител по делото след връчването на исковата молба или от случайния факт в кой последващ момент от процеса е прекратено производството?”
По първата група въпроси, частният касатор е поддържал основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като е твърдял противоречие с изброени решения на ВКС, обективиращи задължителна за съдилищата практика, в това число и на тълкувателна практика – ТРОСГК № 1 /01г. / всичките служебно приложени/, без да е разглеждал конкретен въпрос разрешен при отклоняване от тази практика на състава на въззивния съд. Обобщено е твърдението за наличие предпоставките на основанието, като оплакване за неправилност на това, че въззивния съд е приел, че минималният размер върху адвокатското възнаграждение следва да бъде определен не върху частично предявените искове, а върху цялото вземане и потвърждение на това разбиране общо е констатирано в изброените съдебни актове. Тези актове, обаче не съдържат подобни мотиви, с които да се разглежда размер на дължимо адвокатско възнаграждение при частичен иск. С тези решения, в това число и посочената тълкувателна практика се определят пределите на силата на пресъдено нещо по отношение на частично предявените искове, а разбирането на страната изцяло е в противоречие с тази практика, доколкото с тези решения е обосновано, че силата на пресъдено нещо се формира само върху предявената част от вземането, а не върху цялото вземане. Или разсъжденията на частният касатор за това, че минималният размер на адвокатско възнаграждение не следва да бъде определен върху предявеният иск, а и върху непредявената част от него не е застъпен в мотивите на обсъжданите актове. Разбирането на касатора намира опора, единствено в неговото становище по неоснователност на възражението на противната страна по чл.87, ал.5 ГПК / същият изрично е препратил и към касационната си частна жалба/, и поради това не може да обоснове твърдяното противоречие. Т.е. дори и да бъде изведен релевантнен правен въпрос, от поредицата фактически обусловени въпроси, то не би било налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Цитираната практика обосноваваща пределите на пресъдено нещо на частично предявения иск, а оттам и на цената на иска, респективно изводимо и по отношение на формиране на минималното адвокатско възнаграждение по Наредба № 1 /04г., изключва основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, чийто текст страната е възпроизвела като допълнително основание, както и е интерпретирала дефинитивната му определеност, приета с т.4 на ТРОСГТК № 1 /09г.
Частният касатор е сочил общ критерий по втората и трета група въпроси, като е поддържал, че същите са разрешени в отклонение с т.3 ТР ОСГТК №6/12г. и определение №670/15 на ВКС, ВКС, ІV г.о.
Доводите са правно необосновани. Дори и да се приемат за релевантни поставените въпроси въпреки, че страната не ги е разглеждала с оглед твърдяното противоречие, което е обосновала с оплакването си за неправилност на фактическата преценка на въззивният съд, то следва да се отбележи, че не е налице установеност на допълнителното основание по чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Този извод следва от това, че решаващият състав е извършил преценката си за основателност на възражението по чл.78, ал.5 ГПК изцяло в съответствие с приетото в т.3 ТРОСГТК № 6/12г. В тази насока, съдът е приел, че са предявени два частични иска с общ размер от 60000лв., за които минималното определено по Наредба № 1/04г. адвокатско възнаграждение е в размер на 2796лв. Направил е извод, че с оглед предявените искове- за обезщетяване на неимуществени вреди от ПТП настъпило на територията на Полша, този размер на минимално възнаграждение се явява съответен на фактическата и правна сложност на делото, тъй като изложените обстоятелства в исковата молба, респективно в отговора й не се отличават значително от сходни такива случаи.Съдът се е спрял и на това, че евентуалната приложимост на полското материално право не обуславя в конкретния случай извод за повишена правна сложност, тъй като видно от отговора на исковата молба настоящият частен касатор не е проучвал конкретни разпоредби преди депозирането на отговора а е направено искане за установяването им в хода на производството, което обаче, е било прекратено, преди предприемане на такива процесуални действия. Следователно, в съответствие с изискванията на цитираното тълкувателно решение, съдът е извършил конкретна преценка на фактическата и правна сложност на спора. Недоволството на частния касатор от така приетото е неотносимо към основанията по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК и не обосновава извод за наличие предпоставки за допускане на касационно обжалване. Наличието на задължителна практика изключва приложението на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, поддържано от касатора в евентуалност. Сочената казуална практика на ВКС / дори и задължителна за съдилищата/, интерпретира и разглежда именно т.3 на ТРОСГТК №6/12./поради което не обосновава допълнителен критерий при наличие на тълкувателна практика, която разяснява именно приложимостта на чл.78, ал.5 ГПК.
По четвъртата и пета група въпроси, страната също общо е посочила противоречие с т.3 на ТРОСТК № 6/12г. и определение № 670/15 на ВКС, ІV г.о., като по отношение и на тези въпроси следва да се има предвид изложеното по-горе, с оглед разглеждането на същата задължителна практика, за която вече бе обосновано, че въззивният съд не се отклонил. В случая страната подробно е развила оплакванията си за неправилност на акта, както и съображения за дължимост на пълния размер на адвокатско възнаграждение – 26 604.00лв. Следва да се отбележи, че тези доводи са ирелевантни спрямо основанията за допускане на акта до касационно обжалване тъй като съставляват оплаквания за неговата неправилност и се обсъждат само ако бъде допуснато такова.
Не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което определението на въззивният съд не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2520 от 21.07.2016 г., постановено по ч.гр.д. № 3225/16г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: