О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 502
София, 23.07.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 08.05. 2018 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 798 /2018 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на В. В. С. от [населено място] против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 2582/11.12.2017 г., по т.д.№ 3921/2017 г., с което е потвърдено решението на Софийски градски съд от 15.03.2017 г., по т. д. № 2631/2014 г. за отхвърляне на предявените от настоящия касатор, като ищец, срещу „АРЧАР –СН” ЕООД/ в ликвидация/ и А. М. С., в качеството му на физическо лице, установителни искове по чл.26, ал.2, пр.2 ЗЗД и по чл.29, ал.1, пр.3 ЗТР – за признаване на установено, че решенията и, като едноличен собственик на капитала, материализирани в протокол от 14.06.2007 г.: за продажба на всички 100 дяла , всеки по 50 лв., на обща стойност 5 000 лева, представляващи 100 % от капитала на ответното търговско дружество, на ответника на ответника ФЛ за сумата 5 000 лв.; за промяна на управлението и представителството на дружеството – ответник, като на мястото на досегашния управител – В. В. С., с ЕГН: [ЕГН] се назначава нов управител в лицето на А. М. С., с ЕГН: [ЕГН], който ще го представлява за в бъдеще, считано от 14.06.2007 г., са нищожни, тъй като протокола не е подписан от ищцата, както и че договор за покупко-продажба на дружествени дялове от 14.06.2007 г., нотариално заверен, с рег.№ 2553 / 14.06.2007 г. на помощник нотариус на М. Кандъкова, с рег.№ 425 на КЧН, с район на действие СРС е нищожен, поради липса на съгласие и за признаване за установено, че вписванията в Търговския регистър по партидата на ответното търговско дружество, извършени с акт за вписване № 20140311150718 – прехвърляне на дялове от В. В. С. на А. М. С., представляващи 100% от капитала на дружеството; че А. М. С. е едноличен собственик на капитала на „АРЧАР –СН” ЕООД ; че А. М. С. е управител и представляващ „АРЧАР –СН” ЕООД и за приемане на нов дружествен договор са несъществуващи обстоятелства, като в тежест на ищцовата страна са възложени и деловодните разноски в размер на сумата общо от 2400 лева.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила –касационни основания по чл.281 т.3 ГПК.
Основно касаторът възразява срещу извода на въззивния съд за отсъствие на липса на съгласие по см. на чл.26, ал.2 ЗЗД, поради действителност на насрещните волеизявления на прехвърлителя и купувача, обективирани в процесния договор за прехвърляне на дялове.
Счита, че доколкото волята и на двете страни по договора достатъчно ясно манифестирана в подписания помежду им последващ договор с дата 05.01.2009 г. по чл.740, ал.1 ТЗ, то фиктивността на съгласието по предхождащия го от 14.06.2007 г. е доказана и е следвало това им действително намерение да бъде преценено от въззивната инстанция в контекста на твърдяното основание за нищожност.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът обосновава касационно обжалване по приложно поле с предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното право: 1.”В случай на сключване на договор при мислена уговорка /reservatio mentalis/кои са обстоятелствата, които подлежат на доказване и които е следвало да са налични към момента на сключване на този договор –желание или нежелание за сключване на договора, знание на насрещната страна към момента на сключване на договора за тази мислена уговорка и знанието на другата страна представлява ли модалитет или доказва липса на воля за сключване на сделката?”; 2. ”Решението на ОС на съдружниците в О., съответно решението на едноличния собственик на капитала в ЕООД за приемане на нов съдружник, представлява ли елемент от фактическия състав на прехвърляне на членството или е отлагателно условие за пораждане действието на прехвърлителния договор/ договора за прехвърляне на дялове/?; 3.”Волеизявлението за прехвърляне дялове на нов съдружник /материализирано в договор за прехвърляне на дялове/инкорпорира ли в себе си и воля за приемането на същото лице в качеството му на съдружник в ЕООД?”;4.”Решенията на едноличния собственик на капитала в ЕООД могат ли да бъдат заместени от волеизявления в договор за прехвърляне на дяловете?”; 5.”Принципно приложим ли е институтът на 5 –годишната погасителна давност по отношение на възможността за заявяване за вписване в ТР и РЮЛНЦ на обстоятелства, които са възникнали повече от 5 години преди момента на заявяване на вписването и такова възражение е направено в хода на висящ исков процес?”
Приложното поле на касационното обжалване е аргументирано и с предпоставките на чл.280,ал.2 пр.3 ГПК, в редакцията на разпоредбата в ДВ бр.86/2017 г.
Ответникът по касационната жалба А. С., като представител на заличеното ЕООД А. –СН” и в личното си качество на ФЛ, в срока по чл.287, ал.1 ГПК възразява по основателността на искането за достъп до касация, излагайки подробни писмени съображения. Несъгласие изразява и с поддържаните касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение Софийски апелативен съд е счел, че наведените пред него обстоятелства не обуславят правен извод за нищожност, поради липса на съгласие на договора от 14.06.2014 г., с който В. В. С., като едноличен собственик на капитала на „АРЧАР –СН” ЕООД, е прехвърлила на ответника – ФЛ всичките си дружествени дялове в това търговско дружество.
Изложени са съображения, че в случая „мислената уговорка”, на която ищцата се позовава – прехвърлянето на процесните дялове да е само, ако притежаваният от ответното търговско дружество недвижим имот / механа и дворно място/ остане за удовлетворяване вземанията на „АЛМЕТ ТРЕЙДИНГ”ЕООД, чийто едноличен собственик на капитала е отново същата, при бъдещо принудително изпълнение в производство по несъстоятелност спрямо длъжника „ДЕЛИКАТЕСЕН” ЕООД, би имала придаваното и от страната правно значение, но при наличие на произтичащо от съдържанието и нежелание прехвърлителят да се обвърже с договорните клаузи, както и уговорката да е доведена до знанието на съконтрахента С. към релевантния момент- сключването на този договор. В допълнение е посочено, че дори оспорваната сделка да е сключена под твърдяното условие, за което насрещната страна да е надлежно известена, каквито доказателства по делото отсъстват, то налице е модалитет, който само по себе си не означава липса на съгласие по см. на чл.26, ал.2, пр.2 ЗЗД. По изложените съображения и позовавайки се на удостовереното с подписа на ищцата под договора от 14.06.07 г. писмено нейно изявление – извънсъдебно признание за сключването му именно със соченото от ответника съдържание, въззивният съд е счел за недоказана, съобразно въведената доказателствена тежест и твърдяната привидност за обвързаност. Констатирайки също, че промяната в собствеността на капитала и управлението на „АРЧАР –СН” ЕООД, породена от процесната прехвърлителна сделка не е своевременно отразена в Търговския регистър, решаващият състав на въззивния съд е отрекъл за действителността на същата да е относимо осъщественото от ищцата, при сключване на последващия договор от 05.10.2009 г., представителство на „АРЧАР –СН” ЕООД. Като правно ирелевантна за валидността на насрещните съвпадащи волеизявления на страните, обективирани в договора от 14.06.07 г., е преценена и липсата на изрично взето решение от едноличния собственик на капитала на „АРЧАР –СН” ЕООД за приемане приобретателя С. за съдружник.
Според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, в разглежданата хипотеза на прехвърляне дялове в ЕООД, в прехвърлителния договор е безспорно инкорпорирана и волята на едноличния собственик на капитала за приемане приобретателя на прехвърлените дялове за съдружник, поради което отсъства необходимост от изрично решение в тази насока. Освен по съображения, черпени от неуспешно оспорената в хода на делото автентичност на подписания от ищцата протокол от 14. 06. 2007 г., съединената с иска по чл.26, ал.2 ЗЗД, претенция по чл.29, ал.1 ЗТР е отхвърлена и по съображения, че петгодишната погасителна давност, на която се позовава ищцата при обосноваване твърдяното вписване на несъществуващи обстоятелства, е неприложима в охранителното производство, независимо от датата на неговото настъпване и тази на заявяването му за регистрация от задълженото лице.
Съобразени решаващите мотиви в обжалваното решение дават основание да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение.
Съгласно задължителните разяснения в т.1 на ТР№1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС релевантен по см. на чл.280, ал.1 ГПК материалноправен и/или процесуалноправен въпрос е този, който включващ се в предмета на конкретния правен спор, е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд, а чрез тях и крайния изход на делото. Този въпрос, с който се обосновава достъпа до касация трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В случая формулираните от касатора материалноправни въпроси не отговарят на посочените критерии, поради което не обосновават общото основание за достъп до касация. Същите не касаят принципно питане по приложението на конкретна правна норма, а тълкуване на правни норми, съобразно събраните по делото факти, което е извън предмета на производството по чл.288 ГПК. Според посочената задължителна практика липсата на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат въведените допълнителни селективни основания.
Но дори да се приеме тезата на касатора, че поставените в изложението му по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси попадат в обхвата на чл. 280, ал.1 ГПК, като обусловили решаващата правна воля на въззивния съд, то недоказано по отношение на същите е поддържаното селективно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно задължителните разяснения в т. 4 от ТР № 1 /19.02.10 г. на ОСГТК на ВКС, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, би било налице тогава, когато конкретната приложима правна норма е неясна, непълна или вътрешно противоречива и се налага изясняване на съдържанието и чрез изправително / корективно / тълкуване, или по приложението и липсва съдебна практика /задължителна и незадължителна/, било когато тази практика, макар и непротиворечива, е неправилна и следва да бъде изоставена, респ. правилна, но формирана при други обществено – икономически отношения и законодателство се нуждае от осъвременяване. Тези изисквания в настоящия случай не само не са осъществени, но доводи в тази насока в въобще не са изложени от касатора.
Отделно е, че общата норма на чл.26, ал.2 ЗЗД, с приложението на която е свързан първият от поставените материалноправни въпроси, в хипотезата на предвидените основания за нищожност на договора – липсата на съгласие и привидност, е ясна и не поражда никакви трудности при тълкуването и прилагането й. Не съществува и спор във формираната по приложението на чл.26, ал.2 ЗЗД значителна по обем съдебната практика, че в разглежданата хипотеза на нищожност – липса на съгласие следва волеизявленията на съконтрахентите да са направени и да съвпадат, но някое от тях, или и двете да са без намерение за обвързване с правните последици от сключването на конкретния договор – „съзнавано несъгласие”, което въззивният съд изцяло е съобразил при преценка действителността на процесната прехвърлителна сделка, с оглед твърдяните пороци. Взета е предвид и доказателствена тежест, възложена по силата на чл.154, ал.1 ГПК на страната, която твърди, че сделката е привидна и която следва да докаже при условията на пълно и главно доказване, че действителната воля на страните, участвали в договора не е такава, каквато е отразена в него. Що се отнася до правилността на преценката на ангажираните доказателства и обосноваността на изградените въз основа на същата фактически и правни изводи, които явно касаторът оспорва, като неотносими към предпоставките за достъп до касация, те не следва да бъдат обсъждани.
Отговор на въпроси № 3 и № 4, които общо се свеждат до приложението на чл.147, ал.2 ТЗ е даден с формираната по реда на чл. 290 ГПК/ ред. до изм. в ДВ бр.86 / 2017 г./ практика на ВКС – решение № 178 от 24.04.2017 г., по т.д. № 1340/2015 г., на І т.о. на ВКС, правните изводи в която настоящият съдебен състав споделя. Същата е в смисъл, че при прехвърляне на дружествен дял или на всички дялове, формиращи стойността на капитала на ЕООД, в прехвърлителната сделка се инкорпорира и волята на едноличния собственик на капитала за приемане на приобретателя на дяловете за съдружник по см. на чл. 147, ал.2 ТЗ, във вр. с чл.122 ТЗ. Освен, че обжалваното въззивно решене е постановено в пълно съгласие с цитираната пракитка на касационната инстанция,то при наличие на непротиворечива практика на ВКС, селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е неприложимо.
Що се касае до въпрос № 5, то разрешението му се съдържа в закона и в правната характеристика на самото охранително производство, подробно разгледано в правната доктрина и съдебна практика. Нещо повече, съобразени признаците на погасителната давност, като субективно право, общата характеристика на публично- правното задължение за регистрация и санкционните последици от неизпълнението му, дават основание да се приеме, че поставеният правен въпрос е неотносим към крайния изход на делото/ в който см. е обсъден и от въззивния съд/, поради което не обосновава общото главно основание за достъп до касация. Въпрос № 2 не е бил предмет на обсъждане от въззивната инстанция и според цитираното ТР №1/ 19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС – т.1, не попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК.
Неоснователно е и позоваването на чл.280, ал.2 ГПК.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт, като предпоставка за допускане до касационно обжалване, необходимо е неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда без анализ и излагане на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Следователно очевидната неправилност е налице само при видимо тежко нарушение на материалния или процесуален закон или при явна необоснованост,пороци, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Или, очевидно неправилен ще бъде съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или делото е решено въз основа на несъществуваща, респ. на отменена правна норма /extra legem“/. Това означава, че „очевидна неправилност” по см. на чл. 280, ал.2 пр.3 ГПК /ДВ бр.86/17г./ няма да е налице, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз. В сочените хипотези допускането на касационно обжалване е задължително обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Като очевидно неправилен по см. на чл. 280, ал. 2 пр. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и съдебния акт на въззивния съд, постановен при явна необоснованост, породена от грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи,обаче, необосноваността на обжалваното решение, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване само по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1-т.3 ГПК.
В случая обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Деловодни разноски, съобразно изхода на делото и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК, не са претендирани за касационното производство, поради което съставът на касационната инстанция не присъжда такива.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 2582/11.12.2017 г., по т.д.№ 3921/2017 г., по описа на с.с.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: