О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 502
София 05.12.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти октомври, две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател : ПЛАМЕН СТОЕВ
Членове : ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Първанова
гр. дело №1202/2017 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. А. Г., [населено място], приподписана от пълномощника и адвокат Н. П., срещу въззивно решение №537/15.11.2016г. по гр. дело №325/2016 г. на Окръжен съд –Смолян.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се сочи, че е налице основанието на чл.280,ал.1,т.1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение по следните въпроси : 1.Налице ли е субективният елемемент от фактическия състав на владението по чл.68,ал.1 ЗС – намерението за своене на процесния етаж в полза на И. Г. по дело за делба, по което е установено с гласни доказателства, че владението е основано на изразена приживе воля на наследодателя етажът да остане за него, а за брат му В. Г. да се построи още един етаж и от 1985г. давта жилищни етажа се владеят по този начин явно и спокойно; 2.Чия е доказателствената тежест за оборване презумпцията по чл.69 ЗС по отношение намерението на владелеца, че държи вещта като своя докато не се докаже, че държи за другиго. Прилагат се решения на ВКС на които се твърди, че обжалваното противоречи.
Ответниците по касационната жалба В. А. Г. и М. Ж. Г., [населено място], считат, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението по съображения, изложени в становище по чл.287 ГПК.
Касационната жалба е депозирана в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваното решение е отменено решение №85/2016г. по гр.д.№405/2014г. на Девински районен съд в частта, с която е отхвърлен иск за делба по отношение на първи жилищен етаж от триетажна жилищна сграда /подробно описана/ и е постановено друго, с което този имот е допуснат до делба при права за И. Г. -1/6 ид.ч., за В. Г. -1/6 ид.ч. по наследство и за В. Г. и М. Г. – общо 4/6 ид.ч. в режим на СИО. Въззивният съд е приел, че предмет на делбата е наследство на А. Г., поч.1998г. и оставил законни наследници –низходящи И. Г. и В. Г. и преживяла съпруга Р. Г.. Наследниците са се снабдили с констативен нотариален акт № 15/2009 г., с който Р. Г. е призната за собственик на 4/6 ид. ч., И. Г. – на 1/6 ид. ч. и В. Г. – на 1/6 ид. ч. на недвижими имоти – избен и първи жилищен етаж със застроена площ от 70 кв.м. всеки от тях от жилищна сграда, състояща се от избен и два жилищна етажа, построена в урегулиран поземлен имот пл. № ІV-472 в кв. 28 по ПУП на Д.. С нот.акт № 33/2009 г. Р. Г. е продала на В. Г. по време на брака му с М. Г. своите 4/6 ид. ч. от горните имоти. Р. Г. е починала през 2011 г. И е оставила наследници ищеца и ответника. Не е спорно, че етажът е част от жилищна сграда, построена през 1955 г. Построена от родителите на страните, които живеели в избения етаж, а вторият жилищен етаж е собственост на ищците. За неоснователно е прието релевираното от ответника възражение, че е придобил процесния първи жилищен етаж по силата на давностно владение, осъществявано от 1982 – 1983 г. След анализ на събраните доказателства въззивният съд е приел, че от 1985г., когато е построен вторият жилищен етаж, синовете на Г. ползват – ищецът втория, а ответникът първия жилищен етаж, а родителите –избения. Установената фактическа власт е на основание заем за послужване, т.е. ответникът е държател, а не владелец на имота. Не е установено,че той е демонстрирал намерение за своене на първия етаж. Недоказани са твърденията му, че е заплащал данъци за целия имот, че е правил подобрения в него. От издаденото от общината удостоверение е видно, че от 2002г. до 2015г. ответникът е декларирал собственост върху 1/6 ид. ч. от процесния имот, а не целия първи етаж. За този обем право на собственост е съставен и констативен нотариален акт № 15/2009г., за издаването на който необходимо лицата, в полза на които е издаден, да са депозирали молба-искане пред нотариуса. От показанията на съпругата на ответника се установява, че ответникът е узнал няколко дни след сключването за договора за покупко-продажба по нот.акт № 33/06.07.2009 г., но не е предприел действия, за да защити претендираното от него право на собственост на първия етаж.В неоспореното писмо от 26.11.2009г. до ищеца, ответникът дори е посочил, че от 01.12.2009г. доброволно освобождава неговите 5/6 идеални части.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Според ТР №1/2009г., ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да посочи конкретния правен въпрос от значение за изхода на делото, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение.Той трябва да е включен в предмета на спора пред въззивния съд, да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Формулираното от касатора в първата част на изложението не представлява правен въпрос, а е въпрос по съществото на спора с твърдение за необоснованост на изводите на съда.Касаторът твърди, че изводите относно основанието за упражняване фактическа власт върху имота и намерението за своенето му са направени въз основа на фактическа обстановка, каквато обаче не е установявана от въззивния съд. Последният не е приел, че е налице предаване от бащата и майката владение на касатора. Приел е, че той е ползвал етажа в качеството си на държател и не е променил държането в своене срещу родителите си ,респ. срещу сънаследниците. Въпросът относно приложимостта на установената в разпоредбата на чл.69 ЗС презумпция и разпределянето на доказателствената тежест за оборването и също не може да предпостави допускане касационно обжалване на въззивното решение. Въпросът за разпределяне на доказателствената тежест е и неотносим.Това е така, защото решаващите изводи на въззивния съд въз основа на събраните гласни и писмени доказателства са, че тя е оборена, т.е. осъществяваната фактическа власт от ответника е на държател. Изводът не е основан на неизпълнена от настоящия касатор доказателствена тежест, а въз основа на доказатествения материал по делото.
С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не може да се допусне в сочената хипотеза на чл.280,ал.1 ГПК. С оглед изхода на производството по чл.288 ГПК на ответниците по касационната жалба В. Г. и М. Г. следва да се присъдят направените разноски за адвокатско възнаграждение, съгласно приложения договор за правна защита в размер на 600 лева.
По горните съображения, Върховният касационен съд, състав на ІI г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №537/15.11.2016г. по гр. дело №325/2016 г. на Окръжен съд –Смолян.
ОСЪЖДА И. А. Г., [населено място], да заплати на В. А. Г. и М. Ж. Г., [населено място], разноски за производството по чл.288 ГПК в размер на 600 лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: