О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 502
София, 05.07.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на втори юли две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
ч.т.дело № 439/2010 година
Производство по чл. 278, във връзка с чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на „У” А. гр. С. срещу определение № 954 от 01.04.2010 г. на Пловдивския окръжен съд, постановено по ч. ж. в. гр. д. № 852/2010 г., с което се потвърждава разпореждане от 08.03.2010 г. по гр. д. № 105/2010 г. на Районен съд гр. А., І-ви гр. с..
Оплакванията в частната касационна жалба са за незаконосъобразност и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствени правила.
В депозираното по делото изложение по чл. 284, ал. 3,т. 1 ГПК частният жалбоподател е обусловил допустимостта на касационното обжалване с произнасянето от въззивния съд по въпроса за размера на държавната такса, дължима при подаване на жалби срещу съдебни актове, постановени в заповедното производство, който според него е разрешаван противоречиво от съдилища и е от значение за точното приложение на закона, както и за развитие на правото – касационни основания по чл. 280, ал.1, т. 2 и т.3 ГПК. Застъпва становището, че приложима в тези хипотези е разпоредбата на чл.19 от Тарифата за държавните такси, събирани от съдилищата по ГПК, доколкото разпореждането подлежи на обжалване с частна жалба. В подкрепа на твърденията си жалбоподателя е представил определение № 960/29.12.2009 г. на СЗОС по т. д. № 700/2009 г.; определение от 2009 г. на ПзОС по в. ч. гр. д. № 512/2009 г. и определение № 158/25.03.2009 г. на ОС гр. В. по ч. гр. д. № …./2009 г.
Ответникът по частната жалба Х. И. П. от гр. А. е депозирал становище в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК. Счита, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, с оглед на което касационното обжалване е недопустимо. Изложени са и доводи за неоснователността на подадената жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.275 ГПК от надлежна страна срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт.
Въпреки процесуалната й допустимост, не са налице сочените от частния жалбоподател селективни критерии по чл. 280, ал.1, т. 2 и т.3 ГПК.
По отношение на поставения в изложението процесуалноправен въпрос е налице основното изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е обусловил изводите на въззивния съд относно размера на дължимата от частната жалбоподателка държавна такса по жалбата й срещу разпореждането, с което е отхвърлено заявлението й по чл. 417 ГПК. Касационно обжалване на въззивното определение обаче не следва да се допусне, тъй като по разрешения от съда процесуален въпрос Върховният касационен съд се е произнесъл с Определение № 225 от 5.03.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 144/2010 г., I т. о., ТК; Определение № 540 от 18.09.2009 г. на ВКС по ч. т. д. № 277/2009 г., II т. о., ТК; Определение № 322 от 20.04.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 232/2010 г., I т. о., ТК; Определение № 250 от 15.03.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 100/2010 г., I т. о., ТК; Определение № 608 от 12.11.2009 г. на ВКС по ч. гр. д. № 534/2009 г., III г. о. Посочените определения са постановени от състави на ВКС по частни жалби по реда на чл. 274, ал. 1-3 ГПК, затова се включват в практиката на ВКС по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, която е задължителна за съдилищата. Разглеждайки частните жалби по посочените дела, ВКС е уеднаквил противоречивата практика на съдилищата по изложения съществен процесуалноправен въпрос, като е приел, че съгласно чл. 12, т. 1 и т. 2 от Тарифата за държавните такси, събирани от съдилищата по ГПК, дължимата държавна такса в заповедното производство е в размер на 2% върху интереса, но не по-малко от 25 лв. Застъпено е становището, че по аргумент от разпоредбата на чл. 18, ал. 1, при обжалване на разпореждането, с което е отказано издаването на заповед за изпълнение се събира такса в размер на 1/2 от тази, определена в чл. 12. Определената в чл. 19 от тарифата държавна такса е приложима в случаите, в които предмет на частната жалба е разпореждане на районния съд, с което поради процесуални недостатъци заявлението за издаване на заповед за изпълнение не е разгледано по същество, какъвто не е разглеждания случай, в който като основание за постановения от първоинстанционния съд отказ да се издаде исканата заповед за изпълнение е непредставянето на документи, удостоверяващи предсрочна изискуемост на вземането, което е следвало да бъде установено чрез предвидените в чл. 418, ал. 3 ГПК начини.
С оглед на изложеното следва да се приеме, че правилно с обжалваното определение е разрешен изложения процесуалноправен въпрос, тъй като по него въззивният съд се е произнесъл в съответствие с посочената по-горе задължителна практика.
По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице сочените основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното определение.
Водим от горното състав на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 954 от 01.04.2010 г. на Пловдивския окръжен съд, постановено по ч. ж. в. гр. д. № 852/2010 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: