О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 502
гр.София, 08.04.2014 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седми април през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
при секретаря……………….и в присъствието на прокурора…………..
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 1661 по описа за 2014 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по жалба на Е. Х. Е. от [населено място], представляван от адв.И. Д. от АК-Пловдив, срещу Решение № 1817/12.11.2013г. постановено по възз.гр.д.№ 2446/2013г. на Окръжен съд- Пловдив, с което е потвърдено Решение №2133/22.05.2013г. по гр.д.№10646/2012г. на РС – Пловдив. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от Е. Х. Е. срещу [фирма] – [населено място] иск за заплащане на сумата 10 000 лева, частичен иск от обща сума 41 774.83 лева, с която ответното дружество неоснователно се е обогатило за сметка на ищеца. В жалбата се сочи, че атакуваният съдебен акт е незаконосъобразен и необоснован, поради което се иска неговата отмяна.
В изложението на основанията за касационно обжалване са релевирани доводи за допускане на касационния контрол в хипотезите на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички искания и възражения на страните и да изложи правните си изводи по отношение на тях; 2/ Може ли въззивният съд служебно да назначи експертиза и да формулира задачи към същата, когато за изясняване на спора от фактическа страна е необходимо изслушването на експертно заключение; 3/ За да се приеме, че между страните е сключен договор за наем, необходимо ли е да са събрани доказателства, че е постигнато съгласие по всички съществени елементи на договора, включително и по отношение размера на наемната цена; 4/ Може ли да се приеме, че страните са уговорили размер на наемната цена, при положение, че този размер „не може да бъде извлечен директно от представените писмени доказателства”, а е необходимо постигане на последващо съгласие.
Ответната страна – [фирма] – [населено място] – в писмен отговор поддържа становище, че касационната жалба е неоснователна и че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл.283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд, поради което е допустима.
За да отхвърли предявеният от Е. Х. Е. иск с правно основание чл.59 ЗЗД за сумата 10 000 лева, въззивният съд е приел, че за изследвания период м.септември – м.декември 2008г. / а и след това/ не се установява ответното дружество да е ползвало без правно основание техниката, собственост на ищеца. Посочено е, че по силата на сключен договор за наем от 27.05.2008г. ищецът /наемодател/ е предоставил на ответника /наемател/ за срок от 1 година възмездното ползване на товарен автомобил и полуремарке. В т.8 от съглашението страните записали, че окончателния размер на дължимия наем ще се определя в края на годината на база пълния пробег на автомобила, намален с разходите за подръжка и експлоатация, допълнително обслужване и отчислените данъци. Обсъждайки поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, вкл. заключението на съдебно-икономическата експертиза, съдът е направил извод за неоснователност и недоказаност на претенцията на заявеното и поддържано правно основание – чл.59 ЗЗД. Възражението на ищеца за нищожност на клаузата по т.8 от договора, касаеща начина на определяне на наемната цена, е обсъдено и е счетено за неоснователно. Посочено е освен това, че начинът, по който е формирана цената на иска, а именно – получените от [фирма] превозни възнаграждения по описани конкретно четири фактури – не установява обогатяване на ответното дружество, респ. обедняване на ищеца. със стойността на получените от [фирма] превозни възнаграждения по описаните четири фактури.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че въззивното решение на Окръжен съд – Пловдив не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
При изложените по-горе мотиви на въззивния съд, липсва общата предпоставка по чл. 280 ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол. Поставените от касатора въпроси не са от значение за изхода на спора по смисъла, посочен в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Там изрично е възприето, че поставеният материалноправен или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд, или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът за съотносимите за решаването на спора доказателства и за това доколко те са обсъдени от въззивния съд е свързан с преценката дали постановеният въззивен акт е обоснован, която обаче не може да бъде извършена преди съда да допусне касационно обжалване.
В този смисъл, отговорът на първия въпрос в изложението – длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички искания и възражения на страните и да изложи правните си изводи по отношение на тях – следва еднозначно от разпоредбите на чл.235 ал.2, чл.236 ал.2 ГПК и от приетото в задължителната съдебна практика – ТР№1/2001г. ОСГК и ТР №1/2013г. ОСГТК. Въззивният съд има аналогични на първоинстанционния съд задължения. Правораздавателната дейност на въззивната инстанция е тъждествена с тази на първата инстанция, представлява нейно продължение и изисква извършване в същата последователност на всички процесуални действия, насочени към постановяване на решението по съществото на спора. В случая, съдът в кръга на правомощията си като въззивна инстанция е обсъдил всички искания и възражения на страните, субсумирал е установените факти под приложимата материалноправна норма, с което не е допуснал отклонение от задължителната съдебна практика. Обстоятелството, че обсъждането и произнасянето на въззивния съд не е в насоката, в която жалбоподателят е изложил твърдения по предмета на спора, съставлява основание за касационно обжалване по чл.281 т.3 ГПК, което обаче не може да се проверява в производството по чл.288 ГПК.
По втория въпрос в изложението, касаещ възможността съдът по своя инициатива да назначи съдебна експертиза, също не е допуснато отклонение от задължителната съдебна практика. С ТР №1/2013г. на ОСГТК се прие, че въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. В случая, подобно оплакване не е било въведено от страната във въззивната й жалба, нито спорът е касаел приложението на императивна правна норма. Следва да се посочи, че ищецът е изложил конкретни фактически твърдения, че цената на иска му се формира на базата на получени от ответното дружество превозни възнаграждения за извършени транспортни услуги на трети лица, по представени четири фактури. При това положение, въпросът за служебно назначаване от съда на експертиза, със задача да даде заключение за „средния пазарен наем на сходни вещи”, е абсолютно неотносим, тъй като подобни фактически твърдения и обстоятелства исковата молба не съдържа.
Поставените в изложението въпроси №3 и №4 са фактически, а не правни, тъй като касаят оспорване на възприетите от въззивната инстанция фактически положения, обсъждането и оценката на събраните по делото доказателства. Съдът е приел, че от представените по делото доказателства се установява сключването на валиден договор за наем между страните за процесните вещи. По отношение начина на определяне на наемната цена, съдът е посочил, че същата е определяема и зависи от конкретно посочените в т.8 параметри, което не прави нито цялото съглашение, нито конкретната клауза недействителни. В съответствие с това, съдът е счел, че претенцията за неоснователно обогатяване, при наличието на валидно договорно правоотношение между страните за изследвания период, е неоснователна и я е отхвърлил. Както се посочи, преценката за достъп до касационно обжалване се основава на съответствието с критериите по чл. 280 ал. 1 от ГПК, а не с обсъждане на конкретните основания за порочност на обжалваното въззивно решение. Поради това, въпроси №3 и №4 от изложението не могат да бъдат предмет на обсъждане в производството по чл.288 ГПК.
Поддържаните основания по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК не са налице, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №1817/12.11.2013г. постановено по възз.гр.д.№ 2446/2013г. на Окръжен съд – Пловдив.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.