О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 503
гр. София, 23.07.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на пети март през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 2283 по описа за 2018г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Община Септември, представлявана от адв. Д. С., срещу решение № 167 от 30.04.2018г. по в.гр.д. № 247/2018г. на Окръжен съд – Пазарджик, с което, след частична отмяна на решение № 145 от 12.02.2018г. по гр.д.№ 645/2017г. на Районен съд – Пазарджик касаторът е осъден да заплати на „Водоканалконсулт” ООД по договор за изработка № 237 от 01.07.2011г. възнаграждение по чл.5, ал.1 и ал.2 от договора в размер на 14 280 лева /разликата над 6120 до предявения размер от 20 400 лева с ДДС като част от 42 000 лева с ДДС/, ведно със законната лихва от подаване на заявлението по чл.410 ГПК на 15.12.2016г. до окончателното плащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 2671 от 16.12.2016г. по ч.гр.д № 4518/2016г. по описа на РС – Пазарджик и касаторът е осъден да заплати на „Водоканалконсулт” ООД сумата 1414,20 лева – разноски в заповедното производство, 1414,20 лева – разноски пред първата инстанция и сумата 1440,70 лева – разноски пред въззивната инстанция.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон. Излага съображения, че на тълкуване според критериите на чл.20 ЗЗД подлежат само неясните, непълни и неточни уговорки в договора, които поради недостатъците си пораждат съмнение и спор между страните относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора общо съгласие и целените с договора правни последици. Твърди, че в конкретния случай тълкуваната от съда клауза за начина на плащане е ясна и недвусмислена и никоя от страните в първа инстанция не е възразила по нея, като едва във въззивната инстанция се навежда твърдение от ищеца, че всъщност договорената цена по двата проекта следва да бъде разделена на две по равно. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, като сочи следните правни въпроси:
1. Възможно ли е съдът да обсъжда обстоятелства, въведени за първи път пред въззивната инстанция, и само на това основание да отмени решението на първоинстанционния съд, като приеме за основателно въведеното за първи път пред въззивната инстанция твърдение, че тъй като не е уговорена различна цена по всеки един от проектите, то следва да се приеме, че уговорената между страните цена е равна, без същото да е доказано при условията на пълно и главно доказване и без същото да е било спорно пред първата инстанция?
2. В случай, че в договора за изработка е уговорена дължима обща цена и за двата проекта, то допустимо ли е съдът сам по пътя на тълкуването при условия, че клаузата е ясна и недвусмислена, сам да определи само на база на твърдението на ищеца и то въведено едва във въззивната инстанция, че дължимата цена следва да се раздели по равно и за двата проекта? Касаторът поддържа , че въззивният съд се произнесъл по въпроса в противоречие с решение № 504 от 26.07.2010г. по гр.д. № 420/2009г. на ВКС, ІV г.о., решение № 546 от 23.07.2010г. по гр.д .№ 856/2009г., решение № 81 от 07.07.2009г. по т.д. № 761/2008 на ВКС, ТК, І т.о., решение № 40 от 13.05.2010г. по т.д. № 566/2009г., решение № 105 от 30.06.2011г. по т.д. № 944/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.
Ответникът „Водоканалконсулт” ООД, представляван от адв. С. С., оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като първият процесуалноправен въпрос съдържа противоречащи си твърдения и не е от значение за делото, тъй като не е обусловил решаващата воля на съда, а от друга страна, не е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, нито е посочена практика на ВКС, на която въззивното решение противоречи, а вторият материалноправен въпрос не е от значение за развитие на правото и за точното прилагане на материалния закон, нито въззивният съд се е произнесъл по него в противоречие с посочената практика на ВКС. Излага съображения за неоснователност на въззивната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд е приел, че между страните е сключен договор от 01.07.2011г., с който на ищеца е възложено от ответника да изготви проекти за два обекта: „Реконструкция на водопроводната мрежа на [населено място], общ. Септември” и „Реконструкция на водопроводната мрежа на [населено място] дол” за цена в размер на 35 000 лева без ДДС, платима на две вноски – 30% от сумата след предаване на изработката с приемо-предавателен протокол, а окончателното плащане се дължи след подписването на договор за безвъзмездна финансова помощ за изпълнение на инвестиционния проект, с който общината е кандидатствала за финансиране по Оперативна програма „Околна среда 2007-2013”; че възложената работа е изпълнена и проектите са приети с приемо-предавателни протоколи; че с проекта за реконструкция на водопроводната мрежа на [населено място] дол община Септември изобщо не е кандидатствала за финансиране, а с другия проект е кандидатствала, но проектът не е одобрен за изпълнение и не е подписан договор.
С оглед на така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че заявената като частична претенция е основателна за 30% от договореното възнаграждение, тъй като са налице предвидените в договора условия за заплащането й. Приел е, че тъй като общината изобщо не е кандидатствала с проекта за реконструкция на водопроводната мрежа на [населено място] дол, се поставя въпросът за приложението на фикцията, визирана в чл.25, ал.1, изр.2 ЗЗД и съответно наличие на основание за ангажиране на отговорността на ответника по аргумент на противното от чл.81 от ЗЗД.
Въззивният съд е приел за неправилно направеното от първоинстанционния съд тълкуване на сключения договора. Приел е, че макар в договора да не са уговорени отделни цени по двата проекта, изрично като негов предмет са посочени два отделни инвестиционни проекта, като е счел, че от данните по делото и от доказателствата, предоставени от Главна дирекция „Оперативна програма – Околна среда” е установено, че се касае в действителност за два отделни проекта, като е било възможно кандидатстването с всеки от тях поотделно. С оглед на това е възприел тезата на въззивника, че цената се формира от равна сума за всеки от тях, т.е. по 17 500 лева за проект без ДДС или 21 000 лева с ДДС.
По изложените съображения въззивният съд е достигнал до извод, че общият размер на задължението на общината следва да възлиза на 30% от цялата уговорена сума и останалите 70% само от половината от нея – за единия проект, или общо в размер на 27 300 лева. С оглед на това е счел, че предявеният частичен иск за сумата 20 400 лева е основателен и следва да бъде уважен изцяло.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият процесуалноправен въпрос е свързан с правомощията на въззивната инстанция съобразно чл.269 и чл.266 ГПК. По този въпрос не е налице противоречие с практиката на ВКС, тъй като въззивният съд не се е произнесъл по твърдения, въведени за първи път във въззивното производство. Въззивният съд се е произнесъл по твърденията, на които е основан предявеният иск, и по възраженията на ответника, както и по оплакванията във въззивната жалба и изложените в нея правни доводи във връзка с установените по делото факти и действителната воля на страните по сключения договор. Поради това искането на касатора за допускане на касационно обжалване по този въпрос на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК е неоснователно. С оглед наличието на формирана постоянна практика във връзка с правомощията на въззивната инстанция не е налице и соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Поставеният материалноправен въпрос е свързан с приложението на чл.20 ЗЗД и тълкуване на договора. По този въпрос е формирана постоянна съдебна практика – постановените по реда на чл.290 ГПК решение № 1 от 24.07.2012г. по гр.д. № 777/2010г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 105 от 30.06.2011г. по т.д. № 944/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 129 от 12.07.2013г. по т.д. № 558/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 202 от 13.07.2012г. по гр.д. № 680/2011г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 453 от 03.11.2011г. по гр.д. № 634/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 502 от 26.07.2010г. по гр.д. № 222/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 67 от 30.07.2014г. по т.д. № 1843/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 167 от 26.01.2012г. по т.д. № 666/2010г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 81 от 07.07.2009 г. по т.д.№ 761/2008 г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 121 от 20.12.2010 г. по т.д.№ 1039/2009 г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 137 от 25.06.2010 г. по т.д.№ 888/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и решение № 170 от 15.10.2013г. по т.д. № 595/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.. и др. Според нея на тълкуване според критериите на чл.20 от ЗЗД подлежат неясните, непълни и неточни уговорки в договора, които поради недостатъците си пораждат съмнение и спор между страните относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора общо съгласие и целените с договора правни последици, а тълкуването се извършва съобразно критериите на чл.20 от ЗЗД, за да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите. Прилагането на критериите на чл.20 от ЗЗД предполага отделните договорни уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, но без да се подменя формираната при сключването на договора и обективирана в съдържанието му воля на страните. Тълкуването може да се осъществи не само въз основа на самия договор, но и с оглед обстоятелствата, изявленията и поведението на страните при сключването на договора, както и според обкръжаващите сключването на договора факти, други сделки между страните или с трети лица, когато от самия текст не може да се открие точната воля. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като с оглед установените по делото факти – изпълнението на поетото от ищеца задължение и спора между страните относно наличието на предвидените в договора основания за дължимост на окончателното плащане на уговореното възнаграждение, е достигнал до извод за необходимост от тълкуване на клаузи от договора и при извършеното тълкуване е обсъдил клаузите му във връзка една с друга, както и съпътстващите сключването на договора факти. Несъгласието на касатора с изводите на съда представлява оплакване за необоснованост, по което касационната инстанция не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК.
Касаторът се е позовал на допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, но не е изложил съображения за обосноваването му и не е ангажирал доказателства за наличието му.
По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски. На ответника следва да се присъдят разноски в размер на 1 149,60 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 167 от 30.04.2018г. по в.гр.д. № 247/2018г. на Окръжен съд – Пазарджик.
ОСЪЖДА община Септември, БУЛСТАТ[ЕИК] да заплати на „Водоканалконсулт” ООД, ЕИК[ЕИК] сумата 1 149,60 лева /хиляда сто четиридесет и девет лева и шестдесет стотинки/ – разноски за касационната инстанция, на основание чл.78 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: