О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 503
гр. София, 08.07.2013 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на девети април през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 648 по описа за 2012г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника С. Г. Г. от [населено място] чрез процесуален представител адв. Н. Р. К. срещу решение № VI-1 от 16.02.2012г. по в. гр. дело № 1307/2011г. на Бургаски окръжен съд, 6 въззивен граждански състав в частта, с която е потвърдено решение № 262 от 31.03.2011г. по гр. дело № 3770/2010г. на Районен съд Бургас в частта, с която С. Г. Г. е осъден да заплати на Г. фонд, [населено място] на основание чл. 91, ал. 1 ЗЗ /отм./ сумата 20 000 лв., представляваща сбор от изплатени обезщетения на З. П. П., Е. Т. П. и И. Т. П. за регресно вземане по щета № 11/14.02.2006г., съставена по повод ПТП от 10.07.2002г., осъществило се по главен път I-9 при управление от ответника на лек автомобил „Фолксваген голф“ с рег. [рег.номер на МПС] , с което е причинена смъртта на Т. И. П., сумата 20,85 лв. – обезщетение за забавено плащане на главницата за периода 19.12.2009г. – 15.05.2010г. и сумата 850 лв. – разноски за първоинстанционното производство, както и в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение ответникът е осъден да заплати на ищеца още 823,22 лв. – обезщетение за забавено плащане на главницата от 20 000 лв. за периода 19.12.2009г. – 15.05.2010г., както и законната лихва след този момент до окончателното плащане , и сумата 475 лв. – разноски за въззивното производство.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК – съдът се е произнесъл по процесуалноправни и материалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1/ Относно допустимостта на свидетелски показания съгласно чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК за установяване на плащането на сума в размер над 5 000 лв. с оглед даване на бъдещо съгласие на получателите на сумата за сключване на споразумение за прекратяването на висящо наказателно производство – противоречие с решение № 546/23.07.2010г. по гр. д. № 856/2009г. на ВКС, IV г. о. и решение № 777/08.11.2005г. по гр. д. № 1011/2004г. на ВКС, II г. о.
2/ Материалноправните въпроси относно приложимия материален закон „дали следва да се приложи законът към момента на настъпване на застрахователното събитие /2005г., Законът за застраховането/ или законът, действал към момента на предявяване на искането за заплащане на обезщетение пред Г. фонд /2006г., Кодексът за застраховането/“ и „дали от страна на Г. фонд е извършено надлежно плащане“, доколкото в отменения Закон за застраховането е съществувала предпоставка „обезщетението е одобрено от медицинската комисия при ГФ поради обстоятелството, че причинителят на ПТП е бил неправоспособен водач“, която предпоставка не съществува в КЗ, са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
3/ По материалноправния въпрос „налице ли е надлежно извършено плащане при условие, че между пострадалите и Г. фонд липсва подписано споразумение, както изисква изричната разпоредба на чл. 29, ал. 2 от тогава действащия Правилник за устройството и дейността на Г. фонд, и в този смисъл осъществен ли е фактическия състав, обуславящ извършването на плащане от страна на фонда“ липсва съдебна практика, поради което е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
4/ Произнасянето на съда по въпроса относно действието на сключената между делинквента и пострадалите лица спогодба от 20.07.2006г. и следва ли същата да има действие спрямо Г. фонд, доколкото последната урежда отношенията по повод настъпилото непозволено увреждане окончателно, е в противоречие с практиката на съдилищата /решение № 985/27.12.2004г. по т. д. № 97/2004г. на ВКС, ТК, II о./. Касаторът поддържа, че ВКС е разрешил във връзка с горепосочения въпрос и материалноправния въпрос „дали след като трето лице /ГФ/ е извършило плащане преди постигането на споразумение между кредитора и длъжника, то възможно ли е в този случай третото лице да иска от длъжника платеното или, при условие, че длъжникът, макар и по-късно /но преди уведомяването на третото лице за извършеното плащане от последното/ е удовлетворил изцяло кредитора, то третото лице би следвало да ги търси обратно от кредитора по реда на чл. 59 ЗЗД“. Допускането на касационно обжалване по този въпрос е обосновано с липсата на съдебна практика по него.
5/ Материалноправният въпрос „дали делинквентът дължи на Г. фонд платената от последния на пострадалите сума, независимо, че не е бил уведомен за това нито от пострадалите, нито от встъпилото в правата им трето лице и в този смисъл дали извършеното от делинквента плащане на обезщетението на пострадалите /извършено преди уведомяването за промяната в лицето на кредитора/ е изпълнено надлежно в полза на пострадалите и последният не дължи плащане на Г. фонд“ е решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 40/13.05.2010г. по т. д. № 566/2009г. на ВКС, I т. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, решение № 66/06.02.2009г. по гр. д. № 3907/2007г. на ВКС, III г. о., решение № 177/26.02.1982г. по гр. д. № 13/1982г. на ВС, III г. о., Тълкувателно решение № 128/25.03.1986г. по гр. д. № 96а/1985г. на ВС, ОСГК, решение № 1279/12.11.1996г. по гр. д. № 29/1996г. на ВКС, V г. о., Тълкувателно решение № 142-7/11.11.1954г. на ВС, ОСГК. Направено е евентуално искане, ако се приеме, че разрешеният въпрос не попада в хипотезата на посочените съдебни актове, въззовното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответникът Г. фонд, [населено място] чрез процесуалния си представител адв. Пешка Х. Ч. оспорва касационната жалба и поддържа становище за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване по следните съображения: 1/ посочените решения по първи въпрос са неотносими, а въпросът не е от значение за изхода на делото; 2/ по отношение на втория въпрос съдилищата са се съобразили с постоянната практика на ВКС относно приложимия материален закон; 3/ възражението, че между пострадалите лица и Г. фонд не било подписано споразумение се прави за първи път в касационната жалба и същото е преклудирано; 4/ четвъртият и петият въпрос са неотносими към спора. Ответникът претендира присъждане на направените разноски.
Третите лица – помагачи З. П. П., Е. Т. П. и И. Т. П., тримата от [населено място] не изразяват становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните доводи, намира следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Същата отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея и изложението се съдържа твърдение за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК.
Въззивният съд е приел, че на 10.07.2002г. при управление на МПС лек автомобил марка „Фолксваген” модел „Голф” с ДК [рег.номер на МПС] по ГП-І-9 по посока изток-запад в близост до пресечката с [улица]С. Г. по непредпазливост, в пияно състояние и като неправоспособен водач е причинил смъртта на Т. И. П., наследодател на третите лица – помагачи. В тази насока се е позовал на задължителната сила на споразумението по НОХД № 196/2005г. на Бургаски ОС за гражданския съд относно деянието, виновността на дееца и неговата противоправност.
З. П. П. – съпруга на починалото лице, Е. Т. П. – дъщеря и И. Т. П. – син са предявили претенции пред Г. фонд за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, обезщетенията са определени от ЗМК при ГФ, одобрени от УС на ГФ и са изплатени суми в размер 10 000 лв. на съпругата, 6 000 лв. на дъщерята и 4 000 лв. на сина.
Установено е, че с протокол от 08.02.2006. по НОХД № 196/2005г. на Бургаски ОС ответникът С. Г. се е задължил да заплати на наследниците на починалото лице по 15 000 лв. на всеки от тях – обезщетение за неимуществени вреди. Въззивният съд не е кредитирал свидетелските показания относно плащането на сумата 10 000 лв. съобразно твърденията на ответника, на основание чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК. Решаващият съдебен състав е приел, че въз основа на спогодба от 20.07.2006г., сключена между ответника по иска /делинквента/ и третите лица – помагачи, ответникът им е платил обезщетение за неимуществени вреди по повод причинената смърт по непредпазливост на техния наследодател в размер общо 12 000 лв.
Изводът за основателност на предявения иск по чл. 91, ал. 1 във връзка с чл. 88, ал. 1, т. 1, б. „б” от Закона за застраховането /отм./ е аргументиран с наличието на необходимите предпоставки: извършен деликт от ответника по иска, извършено валидно плащане от Г. фонд в полза на третите лица – помагачи на 13.04.2006г., липса на доказателства за погасяване на регресната претенция от ответната страна. Относно извършените от делинквента плащания на третите лица – помагачи са изложени съображения, че същите са във връзка с поетото от делинквента задължение към увредените лица със споразумението по НОХД и представляват дължимо платено, но нямат отношение към регресната претенция на Г. фонд, който е встъпил в правата на пострадалите до размера на платеното от него на 13.04.2006г.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
По отношение на първия, посочен от касатора процесуалноправен въпрос, относно допустимостта на свидетелски показания съгласно чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК за установяване на плащането на сума в размер над 5 000 лв., не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като същият не е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС. Според посочената разпоредба свидетелските показания не се допускат за установяване на договори на стойност, по-голяма от 5 000 лв., но това ограничение се преодолява при изрично съгласие на страните – чл. 164, ал. 2 ГПК. В конкретния случай свидетелите са поискани от ответника по исковата молба /касатор/ за установяване факта на плащане на сумата 10 000 лв. на 08.02.2006г. на пострадалите лица. Ищецът изрично се е противопоставил на искането за гласни доказателства за установяване на посочените обстоятелства, поради което като не е кредитирал свидетелските показания въззивният съд се е съобразил с постоянната практика на ВКС. Позоваването на противоречие с решение № 546/23.07.2010г. по гр. д. № 856/2009г. на ВКС, IV г. о. и решение № 777/08.11.2005г. по гр. д. № 1011/2004г. на ВКС, II г. о. е неоснователно, тъй като посочените съдебни актове на ВКС са неотносими – в двете решения е посочено, че свидетелите са допуснати за установяване на обстоятелствата, при които договорът е бил сключен и за действителната воля на страните, докато в настоящото дело свидетелите са допуснати за установяване на плащане на сумата 10 000 лв. на пострадалите лица. От друга страна, както и да бъде решен въпроса за допустимостта на свидетелските показания, същият не би променил изхода на спора, предвид обстоятелството, че претендираната от Г. фонд сума е в размер общо 20 000 лв. – платено обезщетение за неимуществени вреди на трите пострадали лица, докато със споразумението по НОХД № 196/2005г. на БОС от 08.02.2006г. делинквентът се е задължил да заплати на всеки от пострадалите по 15 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди.
Доводът на касатора, че материалноправният въпрос относно приложимия материален закон „дали следва да се приложи законът към момента на настъпване на застрахователното събитие /2005г., Законът за застраховането/ или законът, действал към момента на предявяване на искането за заплащане на обезщетение пред Г. фонд /2006г., Кодексът за застраховането/“ е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, е неоснователен. Твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице, поради това, че по релевантния материалноправен въпрос за приложимия материален закон по отношение на регресното право е формирана постоянна практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, съгласно която регресното право се урежда от закона, действал към момента на неговото пораждане, а този момент е датата на настъпване на застрахователното събитие по риска „Гражданска отговорност”. В този смисъл са постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 70/23.06.2011г. по т. д. № 624/2010г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 75/13.06.2011г. по т. д. № 643/2010г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 192/14.08.2012г. по т. д. № 768/2010г. на ВКС, ТК, II т. о., които се възприемат от настоящия съдебен състав.
Материалноправните въпроси „дали от страна на Г. фонд е извършено надлежно плащане, доколкото в отменения Закон за застраховането е съществувала предпоставка обезщетението да бъде одобрено от медицинската комисия при ГФ поради обстоятелството, че причинителят на ПТП е бил неправоспособен водач” и „налице ли е надлежно извършено плащане при условие, че между пострадалите и Г. фонд липсва подписано споразумение, както изисква изричната разпоредба на чл. 29, ал. 2 от тогава действащия Правилник за устройството и дейността на Г. фонд, и в този смисъл осъществен ли е фактическия състав, обуславящ извършването на плащане от страна на фонда“ са ирелевантни за спора, тъй като в срока за отговор на исковата молба и респективно с подадения отговор ответникът по иска не е направил възражения в посочения смисъл, нито е изложил подобни твърдения, поради което тези въпроси не са включени в предмета на спора и не са обусловили правните изводи на въззивната инстанция по настоящото дело.
Материалноправният въпрос относно действието на сключената между делинквента и пострадалите лица спогодба от 20.07.2006г. спрямо Г. фонд не обуславя допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Твърдяното противоречие при решаването на този въпрос от съдилищата не е доказано от касатора – цитираното и приложено решение № 985/27.12.2004г. по т. д. № 97/2004г. на ВКС, ТК, II о. е неотносимо към спора, тъй като същото е постановено по иск с правно основание 79, ал. 1 във връзка с чл. 266, ал. 1 ЗЗД и касае споразумение между възложителя и изпълнителя по конкретния договор за изработка, докато настоящият иск е по чл. 91 във връзка с чл. 88, ал. 1, т. 1, б. „б” от Закона за застраховането /отм./.
Не е налице твърдяното от касатора основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпроса „дали след като трето лице /ГФ/ е извършило плащане преди постигането на споразумение между кредитора и длъжника, то възможно ли е в този случай третото лице да иска от длъжника платеното или, при условие, че длъжникът, макар и по-късно /но преди уведомяването на третото лице за извършеното плащане от последното/ е удовлетворил изцяло кредитора, то третото лице би следвало да ги търси обратно от кредитора по реда на чл. 59 ЗЗД“ на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Налице е константна практика на ВКС, съгласно която разпоредбата на чл. 91 от Закона за застраховането /отм./ регламентира правото на Г. фонд да встъпи в правата на третото увредено от ПТП лице, на което е изплатил съответното обезщетение, срещу прекия причинител на щетата. Това право е аналогично на регресното право на суброгиралия се застраховател, като то произтича от самия закон и не е обусловено от сключването на споразумение между пострадалото лице и делинквента.
Последният формулиран от касатора правен въпрос също не обосновава допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Позоваването на противоречие с решение № 40/13.05.2010г. по т. д. № 566/2009г. на ВКС, I т. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, решение № 66/06.02.2009г. по гр. д. № 3907/2007г. на ВКС, III г. о., решение № 177/26.02.1982г. по гр. д. № 13/1982г. на ВС, III г. о., Тълкувателно решение № 128/25.03.1986г. по гр. д. № 96а/1985г. на ВС, ОСГК, решение № 1279/12.11.1996г. по гр. д. № 29/1996г. на ВКС, V г. о. и Тълкувателно решение № 142-7/11.11.1954г. на ВС, ОСГК е неоснователно, поради това, че посочените съдебни актове са неотносими към настоящия спор, защото са постановени по други искове, на различно правно основание и при различна фактическа обстановка.
По този въпрос не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като разпоредбите на чл. 91 и чл. 88, ал. 1, т. 1 ЗЗ /отм./ относно регресното право на Г. фонд да иска от делинквента това, което е платил на увреденото лице, не регламентират изискване за уведомяване на Г. фонд от страна на увреденото лице за извършено последващо плащане от делинквента. Извършеното от Г. фонд на 13.04.2006г. плащане на обезщетение за неимуществени вреди на пострадалите лица е валидно, в резултат на което ищецът е встъпил в правата на увредените лица срещу прекия причинител до размера на платените суми, като извършеното на 20.07.2006г. и 04.10.2006г. плащане от делинквента на пострадалите е без значение по отношение на регресния иск на Г. фонд.
По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Бургаски окръжен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника по касационната жалба не се присъждат, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени за настоящото производство.
Мотвиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № VI-1 от 16.02.2012г. по в. гр. дело № 1307/2011г. на Бургаски окръжен съд, 6 въззивен граждански състав.
Определението е постановено при участието на трети лица – помагачи З. П. П., Е. Т. П. и И. Т. П., тримата от [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.