Определение №503 от по гр. дело №47/47 на 1-во гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

                    О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
 
        № 503
 
                            София,  11.06.2010 г.
 
                         В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А
 
    Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и седми май две хиляди и десета година в състав:
 
   
                                                                            Председател:Добрила Василева
Ч. е:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
 
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 47/2010 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК, от И. С. С. чрез пълномощника й адвокат Г. А. , срещу въззивното решение от 28.09.2009 г. по в. гр. д. № 444/09 г. на К. ския окръжен съд. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК по материалноправния въпрос: към кой момент следва да бъде установено, че ищецът или неговият наследодател е бил собственик на земеделската земя – образуването на ТКЗС или внасянето на имота в образуваното ТКЗС.
Ответниците по касация Ч. Н. М. и Х. Г. Ш. считат, че касационно обжалване не следва да се допуска, а по същество жалбата е неоснователна.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира, че предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице по следните съображения:
С обжалваното въззивно решение в сила е оставено решението от 26.03.2009 г. по гр. д. № 851/2008 г. на Районния съд гр. Д., с което е признато за установено, че Г. А. М. – наследодател на ищците, сега ответници по касация, към образуването на ТКЗС гр. К. през 1957 г. е бил собственик на основание наследство и давностно владение на земеделски имот, съставляващ нива с площ 1.200 дка, пета категория, находяща се в местността “Д” в землището на град К., при съседи: от изток – Е. Л. , от север – шосето за Р. манастир, от запад – наследници на В. Д. , от юг -напоителна вада.
По делото е установено, че въз основа на влязло в сила решение по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ общинската служба “З” гр. К. е постановила решение № А* от 08.11.2005 г. за възстановяване на нива с площ 1.200 дка в стари реални граници в местността “Д” на наследниците на Г. Ал. М. Скица не е издадена по причина, че имотът попада изцяло върху имот № 8* с площ 2.323 дка, възстановен също в стари реални граници на наследниците на Е. Л. , една от които е ответницата по иска, сега касатор, с решение № 4* от 14.11.2005 г. и скица към него. Въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателства и заключения на съдебно-техническа експертиза, въззивният съд приел, че наследодателят на ищците е придобил спорния имот в резултат на упражнявано давностно владение в период повече от 20 години, поради което е бил носител на правото на собственост към момента на колективизацията през 1957 г.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е развито твърдението, въведено в хода на делото, че имотът, макар и земеделска земя, не подлежи на възстановяване по ЗСПЗЗ, тъй като никога не е бил обобществяван – чрез внасянето му в ТКЗС или по друг начин. Поддържа се, че условие за възстановяване на собствеността е лишаване на собственика от правото му, а ако земята не е била обобществена, то няма основание за реституция. В тази връзка касаторът се позовава на решение № 91 от 01.02.1995 г. по адм. д. № 2349/94 г. на ВС, III-то г. о., и твърди, че обжалваното решение е постановено в противоречие с трайната практика на ВКС по този въпрос. Действително, в цитираното решение е застъпено становището, че една от трите предпоставки за реституция по ЗСПЗЗ е заявените за възстановяване земи да са включени в ТКЗС или ДЗС или в други образувани въз основа на тях селскостопански организации, и тъй като съдът не е изложил съображения относно основния факт – внесена ли е в поземления фонд на ТКЗС претендираната земеделска земя, влязлото в сила решение е отменено по реда на надзора и делото е върнато за ново разглеждане.
Посоченото решение не може да бъде съобразено при разрешаване на настоящия спор, тъй като то е постановено при действието на чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ в редакция преди изменението съгласно публикацията в ДВ, бр. 98 от 1997 г., според която имотът е следвало да е внесен /ДВ, бр. 17 от 1991 г./, а впоследствие – включен в съответната селскостопанска организация /ДВ, бр. 28 от 1992 г./. С изменението на чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ в 1997 г. се предвиди, че се възстановяват правата върху земеделските земи, които са притежавани преди образуването на трудовокооперативни земеделски стопанства или държавни земеделски стопанства, независимо от това дали са били включени в тях или в други образувани въз основа на тях селскостопански организации. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че нормата е имала такъв обхват и преди изменението, аргументи за което се съдържат в мотивите на решение № 7 от 19.06.1995 г. по к. д. № 9/95 г. на Конституционния съд на РБ /Обн., ДВ, бр. 59 от 1995 г., попр. бр. 60 от 1995 г./. С това решение е обявена за противоконституционна разпоредбата на пар. 4, т. 1 от ЗИДЗСПЗЗ – ДВ, бр. 45 от 1995 г., според която възстановяването на собствеността е обусловено от включването на земите в съответните селскостопански организации. При изясняване на правното положение на земи, които не са включени в посочените организации, защото след образуване на ТКЗС са били отнети от собствениците, или включването им не е отразено в опис-декларациите за приемане на член-кооператорите, Конституционният съд е приел, че те също подлежат на възстановяване. В този смисъл следва да се разбира съдържанието на нормата на чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ още в първоначалната й редакция.
Ето защо, за да подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, необходимо и достатъчно е имотът да е имал земеделски характер. По отношение на имота по исковата молба този характер е безспорно установен. О. дали е станал част от кооперативното земеползуване поради внасянето му в ТКЗС от член-кооператор, или е обобществен по друг начин, в това число и чрез фактическото му завземане от селскостопанската организация, е без правно значение.
Касаторът твърди, че е налице противоречива практика, тъй като в решение № 924 от 07.11.2008 г. по гр. д. № 4058/2007 г. и решение № 355 от 22.05.2009 г. по гр. д. № 759/08 г., двете на I-во г. о. на ВКС, е прието, че за да бъде уважен искът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, следва да бъде установено, че ищецът или неговият наследодател е бил собственик на имота към момента на образуването на ТКЗС, а не към момента на внасянето му в кооператива. Сочи, че останалите цитирани и представени с приложението решения, приемат като релевантен моментът на обобществяването чрез внасяне на имота в ТКЗС или по друг начин. Действително, в р. № 676 от 14.11.1996 г. по гр. д. № 876/96 г. на I-во г. о., като подлежащи на доказване се приемат фактите, свързани с определяне на носителя на правото на собственост към внасянето на земята в ТКЗС. Тези съображения обаче са във връзка с конкретните факти по делото за извършено коопериране, което предполага внасяне на имота по силата на членствено правоотношение. Аналогичен случай е разгледан и в решение № 97 от 10.02.2009 г. по гр. д. № 4681/07 г. на ВКС, IV-то г. о. В решение № 1* от 05.12.2008 г. по гр. д. № 4684/07 г. на IV-то г. о., се говори за момента на обобществяване на имота. Тези, както и останалите решения, не разкриват наличието на противоречива практика, защото, както беше изяснено по-горе, фактическото включване на земята в селскостопански организации не е условие за реституция по ЗСПЗЗ.
О. решение е съобразено с трайната съдебна практика на Върховния съд и на Върховния касационен съд, в която е наложено единно становище, че при спор по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ за собственик се признава лицето, което е било носител на правото към момента на образуване на ТКЗС. Това становище е застъпено с оглед приложението на основната реституционна норма – чл. 10 ал. 1 ЗСПЗЗ, в смисъла, изяснен по-горе, поради което и поставеният от касатора материалноправен въпрос не обосновава допускането на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не са налице, тъй като не се прави позоваване и не се представя практика на Върховния касационен съд, която да подада в приложното поле на посоченото основание.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
 
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 28.09.2009 г. по в. гр. д. № 444/09 г. на К. ския окръжен съд.
Определението е окончателно.
 
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
 
ЧЛЕНОВЕ:

Scroll to Top