О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№504
София, 11.10.2018 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на девети октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА
КРАСИМИР ВЛАХОВ
като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 1769 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. Й. А. чрез пълномощника й адвокат В. И. В. против решение № 122 от 12.01.2018 г., постановено по гр.д. № 2188 по описа за 2017 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение № 830 от 8.02.2017 г. по гр.д. № 7152/2014 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на иска на Т. Х. Т. против К. Й. А. до размера от 10150/11500 ид.ч. и вместо него е постановено друго за признаване за установено на основание чл.23 СК по отношение на К. Й. А., че Т. Х. Т. е изключителен собственик на 10150/11500 ид.ч. от недвижим имот с идентификатор 68134.4339.560.1.2., представляващ втори етаж от двуетажна жилищна сграда в [населено място],[жк], [улица], придобит по време на брака му с К. Й. А..
Т. Х. Т. е подал чрез пълномощниците си адвокат Е. Х. и адвокат Д. Ц. отговор на касационната жалба по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК, с който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендира възстановяване на направените по повод касационната жалба разноски.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване съдът съобрази следното:
Софийски апелативен съд е приел за установено, че страните са сключили граждански брак на 11.12.1997 г., който е прекратен с развод на 04.12.2013 г. С предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 13.08.2002 г., сключен между родителите на ищеца от една страна като продавачи, и от друга страна непълнолетна, действаща лично и със съгласието на майка си, като купувач с предмет на продажбата апартамент № 3А, находящ се в [населено място], страните по договора са договорили цена за имота в размер на 16 000 щатски долара, платима както следва: 1 600 щатски долара – при подписване на предварителния договор; 12 800 щатски долара – в деня на нотариално изповядване на сделката; 1 600 щатски долара – към издаване на разрешение за ползване на сградата. В изпълнение на предварителния договор, на 23.08.2002 г. е сключен окончателен във формата на нотариален акт № 148, том III, рег. № 4977, дело № 496/2002 г. на нотариус с рег. № 200. Договорената цена на апартамента е 11 789 щатски долара. При изповядването на сделката продавачите са заявили, че са получили 10 189 щатски долара в брой, а останалата част от 1 600 щатски долара е уговорено да бъде платена при издаване на разрешение за ползване на сградата. От прието по делото платежно нареждане, чиято дата съвпада с датата на нотариалния акт (23.08.2002 г.) е видно, че С. Р. е внесла сумата от 12 800 щатски долара по сметка № 8657 на ищеца в А. банк. Това обстоятелство се потвърждава и от представения препис – извлечение от спестовната книжка на ищеца от същата банка. От спестовната книжка става ясно, че сметката на ищеца е открита на същата дата – 23.08.2002 г., от което следва да се направи извод, че откриването е по повод на превода на точно тази сума.
Свидетелят по делото А. Р. си спомня, че майката и бащата на ищеца са пожелали сумата, дължима за продажбата, да бъде преведена по сметката на ищеца. Съдът е кредитирал показанията на свидетеля, тъй като същият е бил участник в сделката и лично е възприел думите на родителите на ищеца, същият е незаинтересован от изхода на процеса. В тази насока възраженията на ответницата, че сумата от 12 800 щ.д. е внесена по сметка на бившия й съпруг за ремонт на жилището са необосновани, тъй като в т.10 от предварителния договор от 13.08.2002 г. е предвидено, че до датата на нотариалното изповядване на сделката продавачът се задължава да извърши с материали, закупени от купувача, но с негов труд и за негова сметка подробно описан ремонт.
Показанията на свидетеля Р. се потвърждават и останалите свидетелски показания, преценени в съвкупност: св.З. заявява, че майката и бащата на ищеца са искали, като продадат апартамента, закупен от тях в О. купел, да му дадат парите, защото по-рано са купили жилище на сестра му. Свидетелят В. пресъздава свои впечатления, че приятелите „знаехме, че това е имота на Т., който родителите са оставили на него от тях”.
По сметката на ищеца в А. банк, описана по-горе, няма внасяни средства извън преведените на 23.08.2002 г. 12 800 щ.д. От сметката са теглени пари, така, както твърди ищецът.
На 29.07.2003 г. ищецът е сключил предварителен договор за покупко-продажба на процесния имот, в който е описано, че при подписването му продавачът е получил сумата от 1 150 щатски долара, а остатъкът от цената – 10 350 щатски долара, е дължима в деня на сключването на окончателния договор. Окончателният договор за покупко-продажбата на имота е бил сключен на 06.10.2003 г. между продавача и ищеца чрез нотариален акт № 48, том V, рег. № 7134, дело № 754/2003 г. В него е удостоверено, че цената, в общ размер на 11 500 щатски долара, е получена изцяло от продавача. Видно от преписа – извлечение от спестовната книжка на ищеца, на същата дата от сметката му са изтеглени сумите от 200 и 10 150 щатски долара. По делото е представено и прието бордеро за внос на сумата от 10 150 щатски долара по сметка на продавача. Номерата на транзакцията за теглене на сумата от ищеца и за превод от сметката на ищеца към сметката на продавачката са поредни и са от една и съща дата. При това положение, при липсата на оспорване от страна на ответницата, че сумата от 10 150 щ.д. за покупка на процесния имот е преведена от ищеца от средствата от сметката му в А. банк, открита по повод преведената на 23.08.2002 г. сума от 12 800 щ.д., съдът е приел, че за придобиването на имота на 06.10.2003 г. са използвани средства на ищеца именно от тази сметка в размер на 10 150 щ.д. За сумата от 1150 щ.д., описана в предварителния договор, и от 200 щ.д. до пълния размер на покупната цена, за които се твърди, че са дадени в брой от ищеца, не е оборена презумпцията за съвместен принос, поради което искът се явява основателен за 10150/ 11500 ид.ч. от имота.
Всички твърдения и доказателства на ответницата за наличие на съвместен принос следва да се отнесат към момент, последващ придобиването на имота. Ремонтът, за финансирането на който е сключен договор за банков кредит, представен по делото, както и личното й участие в него, за който свидетелства св. И., са във връзка с последващи облигационни отношения между страните, предмет на насрещната искова молба, неприета за разглеждане от първата инстанция и не могат да обосноват извод за изцяло съвместен принос за придобиване на процесния имот.
От обстоятелството, че процесният имот е деклариран като собственост на двамата бивши съпрузи, не може да се изведе основание за отхвърляне на иска, тъй като при действащия режим на СИО, имотът е нямало как да бъде деклариран пред органите на данъчната администрация по друг начин освен по императивно установения в закона. Едва с влизане в сила на съдебно решение имотът, придобит по време на брака, може да бъде деклариран в съответствие с приетото от съда.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Поддържа, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС за абсолютно задължително провеждане от страна на носещият доказателствена тежест пълно и главно доказване за оборване на презумпцията за съвместен принос по чл.21 СК /решение № 355:/9.01.2012 г. по гр.д. № 430/2011 г., II г.о., решение № 129/6.03.2017 г. по гр.д. № 4579/2015 г., II г.о., решение № 81/15.03.2011 г. по гр.д. № 172/2010 г., II г.о./.
Твърдяното противоречие касае извода на съда, че сметката на ищеца е открита по повод превода на сумата от продажбата на недвижимия имот от неговите родители, както и че 10 500 щатски долара от покупната цена на процесния имот са платени с тези средства и е обосновано с доводите на касаторката, че няма доказана причинно следствена връзка по делото, касаеща откриването на сметката, причината за това и факта, че се касае за дарение, както и че не се доказва връзка в произхода на средствата, с които ответника е платил процесния имот, като съдът неправилно е приел, че при липса на оспорване от страна на ответницата, то вложените средства за покупката са идентични с изтеглените от влога на ищеца. От посочената обосновка следва, че по същество тезата на касаторката е, че не може да се проведе главно доказване при липса на преки доказателства за съответните факти, от където извежда и доводи за тяхното недоказване и съответно твърдяното противоречие с посочената практика на ВКС. Посочената теза обаче е отречена от практиката на ВКС /например решение № 11 от 3.02.2017 г. по т.д. № 50424/2016 г., III г.о., решение № 80 от 03.05.2018 г. по гр. д. № 2560/2017 г., IV г.о. и др./, която е дала тълкуване, че „пълното доказване може да бъде осъществено, както чрез преки, така и чрез косвени доказателства. Преките доказателства пряко, непосредствено установяват обстоятелствата, отнасящи се към основния факт. Косвените доказателства дават указание за основния факт само косвено. Те установяват странични обстоятелства, но преценени в съвкупност с другите, служат за установяване на основния факт. Във веригата от косвените доказателства се включват и онези факти, които косвено установяват други косвени доказателства, непосредствено свързани с основния факт. Всяко едно от доказателствените средства може да бъде източник било на косвено, било на пряко доказателство, като гражданският процес не въздига определени видове доказателствени средства (веществени, писмени, гласни, признания на страните и заключения на вещите лица) като по-значими или категорични в сравнени с други. Те се преценяват поотделно, но и в съвкупност по правилата на чл.235 и чл.12“.
Касаторката счита, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС /решение № 222/24.06.2011 г. по гр.д. № 982/2010 г., I г.о.,/ по въпроса, че дарственото намерение не се предполага, а трябва да бъде установено и за това, че не съществува законова презумпция, че дареното от родителите на единия съпруг е само за него, а не за семейството. Соченото противоречие не е налице, тъй като въззивният съд е основал изводите си на събраните гласни доказателства, обсъдени с оглед доводите на страните, а не на предположение за наличие на дарствено намерение.
Не може да се приеме и, че съществува противоречива съдебна практика или противоречие в практиката на ВКС по въпроса дали дарението от родителите на единия съпруг е само в негова полза, тъй като изводите във всяко от посочените решения / решение № 222/24.06.2011 г. по гр.д. № 982/2010 г., I г.о., решение № 279/15.10.2010 г. по гр.д. № 529/2009 г., I г.о., решение № 125/31.03.2011 г. по гр.д. № 945/2010 г., IV г.о., решение № 283/8.12.2009 г. по гр.д. № 596/2008 г., IV г.о. и решение № 1347/12.01.2009 г. по гр.д. № 4561/2007 г., IV г.о./ са формирани въз основа на различни от тези по настоящото дело факти и доказателства за установяването им.
На последно място се поддържа, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС относно задължението на съда да прецени и обсъди доказателствата и доводите на страните от значение за решаване на делото. Твърдението е обосновано с доводите, че въззивният съд е кредитирал едни доказателства и въобще не е обсъдил твърдения от значение за правилното решаване на спора, наведени от ответницата, допуснал е да бъдат подменени волеизявленията на страните по покупко-продажбата на имота, продаден от родителите на ищеца, обективирани в нотариален акт, като е кредитирал показания на лице, което не е страна по договора за покупко-продажба, нито е присъствало на сделката и чиито показания противоречат на обективираното в нотариалния акт, че цената е платена в брой, с което е допуснал свидетелски показания за опровергаване на волеизявления на страните, възприети от нотариуса и отразени в нотариален акт без да е било открито производство по оспорване на нотариалния акт от страните по делото.
Така обоснованото противоречие с практиката на ВКС не е налице. От една страна съдът ясно е мотивирал защо приема, че сумата в щатски долари, внесена по сметка на ищеца от С. Р. съставлява дарение от страна на родителите му на продажната цена на техен имот, а също и защо не възприема тезата на ответницата, че с тази сума е следвало да се извърши ремонт на продавания от родителите на ищеца апартамент съобразно договореността им с купувача, като са изложени и съображения защо се възприемат показанията на свидетеля А. Р., т.е. съдът е процедирал в съответствие с практиката на ВКС, че следва да основе „решението си въз основа на приетите за установени обстоятелства по делото; при спор относно фактите, в мотивите към решението обосновава изводите си кои факти приема за осъществили се и кои не и въз основа на какви доказателства, извършвайки преценка на достоверността и доказателствената сила на всяко от доказателствата и съпоставяйки ги в тяхната взаимна връзка и зависимост“ – решение № 23 от 2.02.2018 г. по гр.д. № 920/2017 г., IV г.о. От друга страна самата теза на касаторката, че в производството по иск по чл.23 СК е недопустимо със свидетелски показания да се опровергава отразения в нотариален акт начин на плащане на покупко-продажна цена без да е оспорен нотариалния акт, не съответства на тълкуването, дадено в практиката на ВКС /например решение № 86 от 4.07.2018 г. по гр.д. № 2862/2017 г., II г.о./.
В обобщение не е налице основание по чл.280 ГПК и не следва да се допусне касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
С оглед изхода на настоящото производство К. А. следва да възстанови на Т. Т. направените по повод касационната жалба разноски. На 23.04.2018 г. Т. Т. е упълномощил адв.Е. Х. и адв.Д. Ц. да изготвят отговор на касационната жалба и да го представляват пред ВКС и на същата дата им е заплатил уговореното възнаграждение в размер на 2000.00 лв. Тъй като съгласно чл.78, ал.1 ГПК страната има право на разноски за един адвокат, то на ответника по касационната жалба следва да се присъди сумата 1000.00 лв.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 122 от 12.01.2018 г., постановено по гр.д. № 2188 по описа за 2017 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА К. Й. А., [населено място], [улица], ет.2, съдебен адрес: [населено място], [улица], офис С-19, адвокат В. В. да заплати на Т. Х. Т., [населено място],[жк][жилищен адрес] съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.1, адвокат Е. Х. и адвокат Д. Ц. разноски по повод касационната жалба в размер на 1000.00 /хиляда/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: