5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 504
София, 15.04.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети март през две хиляди и петнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 7286 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Л. Х. А. от [населено място], приподписана от адв. В. В., против въззивното решение № 216 от 7 октомври 2014 г., постановено по в.гр.д. № 462 по описа на окръжния съд в гр. Шумен за 2014 г., с което е отменено решение № 504 от 26 юни 2014 г., постановено по гр.д. № 1258 по описа на районния съд в гр. Шумен за 2014 г., като са отхвърлени исковете на А. против У. с. ш. „Х. К.” [населено място] за признаване за незаконно на уволнението му със заповед от 17 март 2014 г. и за възстановяването му на длъжността „учител по фехтовка”, и в полза на школата са присъдени разноски.
В касационната жалба се поддържа неправилност на решението по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че е отречено правото на работодателя да прекрати трудовото правоотношение помежду им с едностранно изявление поради непритежаването от страна на работодателя на съответния правен статут, тъй като работодателят в доказателствената фаза на процеса не е ангажирал доказателства за определяне на правен статут на „обслужващо звено” с административен акт от министъра на образованието и науката. Сочи се, че работодателят не е установил и добросъвестността си при постановяването на обжалваната заповед. Заявено е, че съответните обстоятелства не са установени от работодателя главно и пълно, като се цитира съдебна практика относно тежестта на доказване на отрицателни факти и каква е материалната доказателствена сила на частните свидетелстващи документи, както и какво следва да доказва работодателят при въведен довод за злоупотреба с право. Поддържа се, че не е даден отговор на довода на касатора за създаването в националния правен мир режима на правната фигура „обслужващо звено”, както и за наличието в правния мир и на властнически, формален административен акт – заповед от 18 май 1993 г. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, включено в касационната жалба, се заявява искане за допускането му при условията на първата хипотеза на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Ответникът У. с. ш. „Х. К.” [населено място], чрез процесуалния си представител адв. Е. Х., в отговор на касационната жалба оспорва наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да приеме неоснователността на предявените искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК въззивният съд преценява като неоснователна тезата на ищеца за неприложимост на Инструкция № 2/1994г. на Министерството на народното образование спрямо длъжността, заемана от него, като съпоставя правилата на чл. 1 и 2 от инструкцията, чл. 2 и чл. 33а, ал. 1 от Закона за народната просвета, и представени по делото документи – отговор от кмета на [община] и издадено от Агенцията по вписванията удостоверение. Прието е, че тъй като работодателят е общинско обслужващо звено в системата на народната просвета, съгласно чл. 39 ЗНП и чл. 124 и 124а ППЗНП изискването за притежаване на висше образование се отнася и за заеманата от ищеца длъжност учител по фехтовка, каквото той не притежава, поради което прекратяването на трудовото правоотношение, извършено на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ е счетено за правилно. Изрично се посочва, че изискването за образование и квалификация за заеманата длъжност е нормативно установено и е посочено в длъжностната характеристика на ищеца. По отношение на твърдението за злоупотреба с право в нарушение на чл. 8 КТ е подчертано, че работодателят се е съобразил с нормативното изискване за заемането на длъжността, а направените допълнителни твърдения от страна на ищеца в писмените му бележки пред двете инстанции са несвоевременно заявени.
К. съд приема, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване по поставените от касатора правни въпроси, тъй като даденото от въззивния съд разрешение не е в нарушение на посочената обвързваща практика на ВКС.
Поставя се правният въпрос в трудовия спор при първоначално релевиран от страната-работник довод за липса на преюдициален факт – правен статут, даван със законово регламентиран административен акт с правопораждащо значение, издаден от законово определен държавен орган, от който противната страна – работодател черпи права, и при поддържане от противната страна на твърдение за наличието на такъв факт – правен статут, даден със законово регламентиран административен акт от законово определен държавен орган, от който противната страна – работодател черпи права, коя от страните в процеса носи доказателствената тежест за установяване на преюдициалния факт и как следва да е проведено доказването – главно и пълно или непълно и косвено. Правният въпрос отразява твърденията на касатора в по различен начин от този, който е заявен в исковата молба, респективно – след даването на отговор от страна на работодателя. В исковата си молба ищецът се е ограничил да посочи, че работодателят му не е от кръга на изчерпателно посочените в чл. 1 от Инструкция № 2/1994 г. на МНО. С отговора на исковата молба работодателят поддържа, че има статут на обслужващо звено от системата на народната просвета по смисъла на чл. 33а, ал. 1, т. 4, вр. чл. 33 и чл. 2 ЗНП, а съгласно чл. 1 от посочената инструкция, длъжността „учител” или „възпитател” в обслужващо звено се заема от лица със завършено висше образование на образователно-квалификационната степен „магистър”, „бакалавър” или „специалист” и професионална квалификация „учител” или „педагог”. Към отговора на исковата молба се представят допълнително споразумение между школата и директора й, в което школата е посочена като общинско обслужващо звено и срочен трудов договор между ответника и касатора от 2007 г., в който изрично е посочено, че касаторът не отговаря на изискванията на чл. 3 от инструкцията. При дадената в първото по делото заседание на ищеца възможност да поясни или допълни исковата молба във връзка със становището на ответника, заявено с отговора й, ищецът изрично е заявил, че няма пояснения и допълнения. Съдът е подчертал, че всяка от страните носи тежестта да докаже твърдените благоприятни за нея факти. Едва в писмените бележки по съществото на спора ищецът сочи, че качеството на ответника като обслужващо звено не е общоизвестен факт, който не следва да бъде доказван, и се прави съпоставка между правилата на чл. 10 и чл. 33а ЗНП досежно начина на създаване и оповестяване създаването на обслужващо звено и придобиването на качеството на юридическо лице. При тези факти неотносим към своевременно въведените в процеса твърдения от страните е въпросът за това какъв е начинът за създаване на обслужващо звено по смисъла на ЗНП, дали е осъществен фактическият състав по създаването на ответника като такова и чия е тежестта да го докаже в процеса, какъвто по същината си е поставеният от касатора първи правен въпрос.
Вторият въпрос също не държи сметка за действително дадените в обжалваното решение мотиви на съда. Твърди се, че съдът в нарушение на задължителната съдебна практика е разрешил въпроса каква е материалната доказателствена сила на частен свидетелстващ документ и достатъчен ли е единствено такъв документ за провеждане на доказване, съобразно законово разпределената доказателствена тежест. За да приеме, че ответникът има статут на обслужващо звено по смисъла на ЗНП съдът е съобразявал разпоредбите на закона, и като допълнение е посочил частен документ и вписването в регистъра към Агенцията по вписванията. Този е изводът и за третия въпрос. Пита се в трудовия спор при първоначално релевиран от работника довод за злоупотреба с право, предмет на делото ли е и установяването добросъвестно ли е действал работодателят при извършването на промяна в изискванията за заемане на длъжността – дали изменението в изискванията за заемане на длъжността е въведено с оглед нуждите на работата и доколко е действал добросъвестно в съответствие с чл. 8, ал. 1 КТ. По този проблем съдът е посочил, че изискването за съответното образование е въведено по нормативен път. Ето защо съдът не е имал задължението да преценява дали изискването за образование е въведено с оглед нуждите на работата. Заключението би било друго в случай, че касаторът бе успял да постави правен въпрос (съответно – бе използвал възможностите по предвидения в ГПК ред да въведе надлежно твърдения с оглед тезата на работодателя в отговора на исковата молба) по обусловило изхода на спора разрешение на въззивния съд, свързано със статута на работодателя, като по този начин би се стигнало до опровергаване на статута му на субект по смисъла на ЗНП и оттам и на извода за нормативно въвеждане на изискването.
На последно място се поставя въпросът следва ли в мотивите на въззивното решение въззивният съд да обсъди всички правни доводи на страните. Това питане не е ясно по кой от изводите, съответно – по липсата на кой от необходимите изводи, е направено. Ако се визира заключението, че направените от ищеца допълнителни твърдения в писмените му бележки пред първата и въззивната инстанция са несвоевременно заявени и са преклудирани, поради което не следва да се разглеждат, то правният въпрос е за това подлежат ли на обсъждане и даване на отговор доводи на страните, заявени след изчерпване на процедурата по чл. 143 ГПК, респективно след вземане на становище по въззивната жалба, но липсата на такъв правен въпрос препятства допускането на касационното обжалване, както обвързващо разрешава ТР № 1/2009 г., ОСГТК, т. 1.
Тъй като правните въпроси на касатора не адресират обусловило изхода на спора разрешение на въззивния съд, не се налага да бъде извършвана съпоставка на дадените от въззивния съд разрешения с тези в представената съдебна практика, след като не е ясно по кой проблем тя е необходимо да бъде извършена.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 216 от 7 октомври 2014 г., постановено по в.гр.д. № 462 по описа на окръжния съд в гр. Шумен за 2014 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: