O П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 504
гр. София, 16.07. 2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание от девети юли , две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
изслуша докладваното от съдия Бояджиева ч. гр. дело № 3093 / 2015 г., и за да се произнесе, взема предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба вх. № 13304 /29.04.2015г. на М. В. Г. и Г. Ц. Г., чрез адв. М. Д. срещу определение № 1249 от 20.04.2015г. на Варненския окръжен съд по ч.гр.д. № 929 /2015 г., с което е потвърдено протоколно определение в ОСЗ от 10.02.2015 г. на Варненския районен съд по гр.д. № 15112/ 2014 г. за спиране на производството по делото до приключване на гр. д. № 1690/2013 г. по описа на Варненския окръжен съд с влязло в сила решение.
Жалбоподателите искат отмяна на обжалваното определение като неправилно с довода, че обективно невярно е възприятието на въззивния съд, че искът за трансформация на задължението на приобретателите по договора за издръжка и гледане е предявен в условия на евентуалност, като според тях в съдебната практика е прието съвместното разглеждане на този иск с иска за разваляне на алеаторния договор. Излагат и довод, че преюдициалност на иска за разваляне на договора към иска за трансформация не е налице, тъй като ако приобретателят не поиска от съда незабавно трансформация на задължението си от натурално в парично, ще е налице неизпълнение по договора, което е основание за развалянето му. В изложение по чл. 284, ал.3 , т. 1 ГПК, инкорпорирано в жалбата, формулират въпроса, съответно уточнен от настоящия състав, дали на трансформация подлежи само задължение произтичащо от един валиден и съществуващ договор и следва ли от това, че искът за разваляне на договора се явява преюдициален спрямо иска за трансформация на задължението. Навеждат и трите специални основания за допускане на касационното обжалване.За основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК посочват определение №1000 от 10.08.2011 г. по чл. 288 ГПК и решение № 439 от 22.11.2010 г. по чл. 290 ГПК на ВКС, III – то г.о. по гр.д. № 90/2011г. За основанието по чл. 280, ал. 1. т.2 ГПК прилагат копие от решение № 1014 от 20.12.1999 г. на ВКС, II – то г.о. по гр.д. № 550/1999 г.
Ответната страна в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не изразява становище по жалбата.
Върховният касационен съд в настоящия си състав, като обсъди данните по делото намира жалбата за процесуално допустима като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК , от лице с активна процесуална легитимация и срещу подлежащ, съгласно чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 274, ал. 4 ГПК вр. с чл. 280, ал. 2 ГПК, на обжалване съдебен акт.
По допускане на касационното обжалване с оглед наличието на предпоставките по чл. 280, ал.1 ГПК като условие за разглеждане на жалбата по същество, настоящият състав намира следното:
Д. Д. П. е предявила срещу настоящите жалбоподатели иск с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД за разваляне на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, по който е образувано гр. д. № 1690/2013 г. по описа на Варненски окръжен съд, основан на неизпълнение от страна на ответниците за целия период от скючване на договора през 1997 г. С отговора на исковата молба, ответниците са предявили насрещни искове с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за връщане на паричната равностойност на положените грижи по договора за издръжка и гледане, изрично заявен като евентуален и иск по чл. 97, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 79, ал.1 ЗЗД за трансформация на задължението за издръжка и гледане в паричния му еквивалент, основан на неоправдано неоказано съдействие от страна на ответницата, считано от 25.06.2013 г. С протоколно определение в ОСЗ от 19.11.2014г., Варненският окръжен съд е разделил производството като е отделил иска по чл. 97, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 79, ал. 1ЗЗД поради липса на родова подсъдност и го е изпратил на компетентния съд като по него е образувано гр. д. № 15112 / 2014 г. по описа на Варненския районен съд, който с протоколното определение от 10.02.2015 г. е спрял производството пред себе си с мотива, че доколкото по делото за разваляне на договора за издръжка и гледане ще бъде установено със сила на пресъдено нещо дали прехвърлителя – кредитор на ищците по иска за трансформация, е в забава или не, то е преюдициално.
За да потвърди първоинстанционното определение въззивният съд е приел, че искът за трансформация е бил предявен в условия на евентуалност, както и че когато искът за разваляне на договора и искът за трансформация са разделени в отделни производства, вторият следва да изчака развитието на производството по първия, тъй като на трансформация подлежи само задължението по един валиден и съществуващ договор. Приел е още, че неизпълнението на задължението за издръжка и гледане е равнозначно на окончателно неизпълнение по договора и ответникът не би могъл да престира по –късно при евентуална трансформация, тъй като последната е с действие занапред.
При тези мотиви на въззивния съд, изведеният от касаторите въпрос се явява обуслявящ изхода на делото пред въззивния съд, така общата предпоставка за допускане на касационното обжалване е налице.
Не е налице обаче нито една от наведените от касатора специални предпоставки по чл. 280, ал. 1 ,т 1.,т.2 и т.3 ГПК. Следва да се посочи, че едновременното наличие и на трите специални предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК е невъзможно спрямо един и същи въпрос, тъй като те са взаимноизключваши се във възходящ ред – от т.1 към т.3 ( основанието по т. 2 не е налице, ако практиката е вече уеднаквена, а по т. 3 не е налице ако е създадена практика, която не се нуждае от преодоляване или осъвременяване.)
В посоченото от жалбоподателите решение № 439 от 22.11.2010 г. по чл. 290 ГПК на ВКС, III – то г.о. по гр.д. № 90/2011г. , с което обосновават основанието по т. 1, касационният съд се е произнесъл по въпроса кога възниква правото на приобретателя по алеаторния договор да поиска трансформация на натуралното си задължение за издръжка и гледане в паричния му еквивалент, като е приел, че то възниква при неоправдано неприемане или липса на съдействие от страна на кредитора- прехвърлител за изпълнението на задължението за грижи и издръжка, като длъжникът-приобретател е длъжен да трансформира задължението си в парично сам без да изчаква решението на съда по трансформацията. Посоченото решение е неотносимо тъй като произнасянето на съда е по въпрос, различен от изведения в жалбата, следователно обжалваното определение не може да е и не е в противоречие с това решение. На настоящия състав не е служебно известна задължителна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК, с която обжалваното определение да влиза в противоречие с възприетото от въззивния съд по въпроса, за да се допусне касацията на основание чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК.
Не е налице и противоречие на възприетото в мотивите от въззивния съд на обжалваното определение с приложеното решение № 1014 от 20.12.1999 г. на ВКС, II – то г.о. по гр.д. № 550/1999г., в което е коментирано естеството на задължението за издръжка и гледане, както и въпросът кога е възможна трансформация на това задължение от натурално в парично и кой може да иска такава трансформация, като е посочено, че с оглед на характера си то не търпи забава, че отказът на прехвърлителя да получи парични суми вместо уговорените грижи не го поставя в забава, ако самият той е изправен / т.с. не е създавал пречки да му се престира уговорената грижа и издръжка/, а трансформация е мислима само при обективна невъзможност за изпълнение.
Настоящият състав счита, че касация не следва да се допуска и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Договорът за издръжка и гледане е широко познат в гражданския оборот и по въпроса за неговото естество, както и по въпросите за изпълнението му, неизпълнението и развалянето му, трансформацията при забава на кредитора, е налице достатъчна съдебна практика, извън задължителната, която не се нуждае от предодоляване или осъвременяване. По въпроса кога е налице преюдициалност между две граждански дела също е налице изобилстваща в т.ч. задължителна съдебна практика, съгласно която връзката на преюдициалност предполага субективен идентитет, така, че страните по обусловеното дело да могат да се позоват на правоустановяващото действие на решението по обуславящото дело, както и обективна връзка между предметите на двете дела, такава че решението по обуславящото дело да е от значение за правилността на решението спрямо обусловеното и подлежащо на спиране дело, която се преценява винаги съобразно конкретните фактически обстоятелства по двете дела.
Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV – то г.о. ,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1249 от 20.04.2015 г. на Варненския окръжен съд по ч.гр.д. № 929 /2015 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: