О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 504
гр. София, 23.07.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и втори януари през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ МАРКОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1798 по описа за 2018г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. Й. К., представляван от адв. В. Волева, срещу решение № 24 от 14.02.2018г. по в.т.д. № 224/2017г. на Апелативен съд – Велико Търново, 2 състав, в частта, в която, след частична отмяна на решение № 84 от 14.08.2014г. по т.д. № 300/2013г. на Окръжен съд – Велико Търново, е признато за установено, че касаторът дължи солидарно с длъжника „Мегапластик” ООД на кредитора „Юробанк България” АД следните суми: 14 185,94 швейцарски франка – изискуема главница по договор за банков кредит – продукт „Бизнес оборудване” № BL 23781/06.10.2008г.; 19 197,69 швейцарски франка – договорни лихви за периода от 21.09.2010г. до 14.08.2012г.; 33,88 швейцарски франка – такси за обслужване на кредита, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 10.09.2012г. до окончателното й изплащане, въз основа на които е била издадена Заповед за незабавно изпълнение № 2660/18.09.2012г. по ч.гр.д. № 1965/2012г. на РС – [населено място].
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като въззивният съд се е произнесъл свръх петутим поради присъждане на месечни вноски с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението, което не съответства на заявеното в заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК и на направеното искане в исковата молба. Поддържа още, че обжалваното решение е непарвилно поради съществени нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Твърди, че въззивният съд е допуснал нарушение на чл.269 ГПК, като се е произнесъл извън пределите на въззивната жалба. Излага съображения за неправилност на извода на въззивния съд за усвояване на сумата по договора за кредит; на извода, че след като кредитът не е обявен за предсрочно изискуем, се дължат изискуеми вноски с настъпил падеж за периода до подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК; на извода, че ищецът е доказал забава по кредита и размера и основанието на сумите. Поддържа, че е недопустимо банката – ищец да претендира договорни лихви след датата на предсрочна изискуемост, като в случая е превърнала кредита в предсрочно изискуем на 21.05.2012г., а с исковата молба претендира договорна лихва за периода от 21.09.2010г. до 14.08.2012г. Твърди още, че не е доказан и размерът на претенцията за неплатени такси по обслужване на кредита. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване за проверка на допустимостта на въззивното решение поради произнасянето му свръх петитум и по оплаквания, каквато не са направени във въззивната жалба в нарушение на чл.269 ГПК. Счита, че следва да бъде допуснато касационно обжалване и поради наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:
1. Усвояването на сума по кредита представлява ли елемент от фактическия състав на договора за банков кредит?
2. Дължи ли се договорна лихва след датата на обявяване на кредита за предсрочно изискуем от страна на банката? Предсрочната изискуемост има ли действие на едностранно прекратяване на договора?
3. При предявен иск по чл.422 ГПК с основание настъпила предсрочна изискуемост на договор за банков кредит допустимо ли е съдът да уважи иска по отношение на месечни вноски с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК при положение, че месечните вноски не са индивидуализирани?
4. Допустимо ли е иск по чл.422 ГПК с предмет вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж към датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение при положение, че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението?
5. При подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417, т.2 ГПК от банка необходимо ли е месечните вноски по договора да бъдат индивидуализирани в извлечението от счетоводните книги и в заявлението по размер и период, съответно с настъпил падеж и с ненастъпил падеж към датата на обявяване на вземането за предсрочно изискуемо, съответно към датата на подаване на заявлението?
Касаторът твърди, че по въпросите липсва изрично произнасяне, поради което е налице основанието по чл.280, ал.1,т.3 ГПК. Излага и довод за очевидна неправилност на въззивното решение.
Ответникът по касация „Юробанк България” АД, представляван от адв. Г. Д., оспорва касационната жалба. Поддържа, че обжалваното решение е допустимо, тъй като е постановено при спазване на дадените от ВКС задължителни указания при предходното разглеждане на делото от касационната инстанция. Сочи още, че изрично е направил оплакване във въззивната жалба за неправилност на първоинстанционното решение по отношение на вноските с настъпил падеж до датата на подаване на заявлението. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, тъй като в изложението си касаторът не е посочил никаква съдебна практика, в противоречие с която да е постановено обжалваното решение, нито е обосновал с какво допускането на касационен контрол ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Счита още, че поставените въпроси са относими към фактическите констатации и правилността на въззивното решение, а част от въпросите не са поставяни в предходните две инстанции. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
С решение № 38 от 23.06.2017г. по т.д. № 2754 от 23.06.2017г. по т.д. № 2754/2015г. на ВКС, ТК, Първо отделение е отменено постановеното при първото разглеждане на делото във въззивната инстанция решение и делото е върнато на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав. В мотивите на решението е прието, че с оглед обстоятелството, че ответникът – касатор в настоящото производство, е бил управител и съдружник в дружеството – кредитополучател, същият няма качеството на потребител по пар.13 от ЗЗП и не се ползва със защитата, установена в глава шеста на този закон. Поради това не са разгледани като неотносими доводите за наличие на неравноправни клаузи в процесния договор за кредит. Прието е, че усвояването на кредита е станало съобразно специфичните уговорки в самия договор за кредит, отпуснат за закупуване на бизнес оборудване. Прието е още, че не е доказано на съдлъжника Н. К., касатор в настоящото производство, да е връчено изявлението за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, с оглед на което счетено, че липсата на настъпила предсрочна изискуемост към датата на заявлението налага връщане на делото на въззивния съд за ново разглеждане за установяване посредством заключение на вещо лице размера на вземанията /главница и лихви/ с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
При новото разглеждане на делото въззивният съд, след като е обсъдил събраните по делото доказателства, е приел за установено, че на 06.10.2008г. е бил сключен договор за банков кредит между ищеца и кредитополучателя „Мегапластик” ООД в размер на 147 000 швейцарски франка, по който договор ответникът Н. К. е встъпил при условията на чл.101 ЗЗД като съдлъжник. С два анекса страните са предоговорили начина на погасяване на задълженията, като всички натрупани просрочени суми към датата на всеки от анексите са преоформяни чрез натрупване към главницата. Счел е за установено от приетото в първоинстанционното производство заключение на съдебно-счетоводната експертиза, че кредитът е бил изцяло усвоен от кредитополучателя. Съобразявайки дадените с решението на ВКС задължителни указания, въззивният съд е приел за недоказано твърдението на ищеца за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Обсъдил е заключението на допуснатата във въззивното производство в изпълнение на указанията на ВКС съдебно-икономическа експертиза и въз основа на нея е приел, че към датата на подаване на заявлението – 10.09.2012г., размерът на вноските с настъпил падеж е 7 066,18 швейцарски франка /с падеж на 21.07.2012г./ и 7 199,76 швейцарски франка /с падеж на 21.08.2012г./ или общо 14 185,94 швейцарски франка; че към момента на подаване на заявлението всички останали елементи на задължението, посочени в него, също са били с настъпил падеж – дължими лихви за периода от 21.09.2010г. до 14.08.2012г. в размер на 21 788 швейцарски франка и дължими такси за обслужване на кредита в размер на 33,88 швейцарски франка. Последното плащане по кредита е направено на 17.10.2012г. в размер на 2 590,31 швейцарски франка за погасяване на лихви, при което е останала дължима лихва в размер на 19 197,69 швейцарски франка.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради неговата недопустимост е неоснователен. Въззивният съд се е произнесъл съобразно дадените задължителни указания с решение № 38 от 23.06.2017г. по т.д. № 2754 от 23.06.2017г. по т.д. № 2754/2015г. на ВКС, ТК, Първо отделение, постановено при предходното разглеждане на делото от касационната инстанция. Тези указания са в съответствие с т.1 от ТР № 8 от 02.04.2019г. по тълк.д. № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което е допустимо предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ. В мотивите на тълкувателното решение този извод е обоснован със съображението, че присъждането на вноските с настъпил падеж, когато се претендира цялата главница по договор за кредит поради предсрочна изискуемост, не съставлява недопустима подмяна на основанието на иска, съответно произнасяне по непредявен иск. Основание на иска са твърдените от ищеца юридически факти, от които произтича претендираното от него субективно материално право. Предсрочната изискуемост на вземането по договора за кредит променя изискуемостта на вноските, които не са подлежали на изпълнение преди датата на настъпването й, но няма за последица изменение на основанието, от което произтича вземането. Вноските с падеж преди датата на настъпване на предсрочната изискуемост и вноските, станали предсрочно изискуеми, са вземания, възникнали на едно и също основание – договора за кредит. Поради това е прието, че позоваването на предсрочната изискуемост не е определящо за основанието на претенцията, предявена по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК.
Първият материалноправен въпрос не оосъществява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК и не може да обоснове допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като решаващите изводи на въззивния съд са основани не на съображения, че за уважаване на предявения иск не е необходимо установяване усвояването на сумата по кредита, а на факта, че от събраните по делото доказателства е доказано усвояването на сумата, предмет на сключения договор за кредит, в какъвто смисъл са и изложените в решение № 38 от 23.06.2017г. по т.д. № 2754 от 23.06.2017г. по т.д. № 2754/2015г. на ВКС, ТК, Първо отделение мотиви.
Вторият въпрос също не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, тъй като в настоящия случай предявеният иск е частично уважен за задълженията, чиято изискуемост е настъпила към момента на подаване на заповедта за незабавно изпълнение, в това число за възнаградителната лихва, чийто падеж е настъпил към този момент, а не поради обявена от кредитора предсрочна изискуемост на кредита. Поради това въпросът за дължимостта на договорна лихва за периода след обявяване на кредита за предсрочно изискуем не е обсъждан и не е обусловил изхода на делото, с оглед на което не може да обуслови допускане на касационен контрол на въззивното решение. От друга страна, отговор на поставения въпрос е даден в т.2 на ТР № 3 от 27.03.2019г. по т.д. № 3/2017г. на ОСГТК на ВКС, в което е прието, че размерът на вземането на кредитора при предсрочна изискуемост по договор за заем/кредит следва да се определи в размер само на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума (главницата) и законната лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на плащането. Упражненият избор от кредитора да иска изпълнението преди първоначално определения срок поради съществуващия за него риск преустановява добросъвестното ползване на паричната сума от длъжника, поради което уговореното възнаграждение за ползване за последващ период – след настъпване на предсрочната изискуемост, не се дължи.
Останалите три въпроса за обсъждани от въззивния съд, но са разрешени в съответствие с ТР № 8 от 02.04.2019г. по тълк.д. № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно дадените с него задължителни указания е допустимо предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ. Разграничението на вноските с настъпил и ненастъпил падеж в заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и в исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК не е условие за редовност на исковата молба и за уважаване на иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост, когато тя не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението. Поради това по поставените въпроси не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. С оглед наличието на задължителна съдебна практика, от която въззивният съд не се е отклонил, не е налице и основанието по чл.280, ал.1,т. 3 ГПК.
Не е налице и основанието по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски. На ответника разноски не се присъждат, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 24 от 14.02.2018г. по в.т.д. № 224/2017г. на Апелативен съд – Велико Търново, 2 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: