О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 505
гр. София, 24.07.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на четвърти юни през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 3226 по описа за 2018г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „ХЕДЖ ИНВЕСТМЪНТ БЪЛГАРИЯ“ АД, представлявано от адв. М. А., срещу решение № 2287 от 04.09.2018г. по т.д.№ 5629/2016г. на САС, 9 състав, с което е потвърдено решение № 1602 от 16.09.2016г. по т.д. № 7671/15г. на СГС, VI-16 състав и касаторът е осъден да заплати на А. Б. А. сумата 500 лева – разноски по делото. С потвърденото първоинстанционно решение са отхвърлени предявените от касатора против А. Б. А. евентуално съединени искове с правна квалификация чл.240, ал.2 ТЗ за заплащане на сумата 50 000 лева – частична претенция от вземане в общ размер 500 000 лева – обезщетение за причинени вреди в резултат от изтеглена на 25.04.2014г. от платежна сметка на ищеца парична сума, която не е отчетена, евентуално от сключването на 24.04.2014г. с „Интегрални пътни системи асфалти” ЕООД увреждащ ищеца договор за прехвърляне на вземане, и касаторът е осъден да заплати на А. Б. А. сумата 2505 лева – разноски за производството.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено при неправилно приложение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Твърди, че въззивният съд в нарушение на процесуалните правила е отказал да събере писмено доказателство – протокол за разпит на ответницата в качеството й на свидетел по досъдебно производство № 92/2014г. по описа на СО – СГП; отхвърлил е иска с аргумент за липса на доказателства за несъбираемост на вземането, въпреки че този въпрос не е включен в предмета на делото и на ищеца не е възлагана доказателствена тежест за установяването му; не е обсъдил изложения във въззивната жалба довод за липса на доказателства за съществуване на придобитото на 24.04.2014г. от „Синектик“ ЕООД вземане, но е обсъдил факти, които не са били заявени от страните; не е обсъдил всички относими доказателства поотделно и в тяхната взаимовръзка и погрешно е приел за доказано твърдението за плащане на цената по договора за цесия от 24.04.2014г. въз основа на документ, съдържащ изявление на трето лице. Излага доводи и за незаконосъобразност поради противоречие с материалния закон на извода на въззивния съд, че наличието на вреда следва да се прецени с оглед на цялостното състояние на дружеството, тъй като само една стопанска операция не може да обоснове вреда. Твърди необоснованост на изводите на въззивния съд във връзка с липсата на счетоводно отразяване на договора за цесия от 24.04.2014г. и плащането по него в оборотната ведомост към 30.06.2014г. и на извода за доказаност на внасянето на сумата 500 000 лева в касата на дружеството. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните процесуалноправни и материалноправни въпроси:
1. Може ли съдът да откаже да събере /приеме/ писмено доказателство, за което се е произнесъл с определение, че е своевременно посочено, допустимо, относимо и необходимо за правилното решаване на правния спор, ако е служебно изискано на основание чл.196 ГПК, но в срока по чл.158, ал.1 ГПК е представено от страната, вместо от съответното учреждение?
2. Съставлява ли нарушение на принципа на състезателното начало отказът на съда да приеме доказателство, което е допуснато за събиране и е представено своевременно от страната?
Касаторът твърди, че тези два въпроса са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
3. Допустимо ли е в мотивите към решението въззивният съд да прави констатации, че страната не е доказала определен факт, в хипотезата, че с доклада по чл.146, ал.1 ГПК на първата инстанция указания относно доказването на този конкретен факт няма? Твърди, че въззивният съд е процедирал в противоречие с т.2 на ТР № 1/2013г. от 09.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ООГТК на ВКС и решение № 305 от 11.01.2013г. по гр.д. № 674/2012г. на ВКС, като е приел, че искът следва да бъде отхвърлен поради липса на събрани доказателства за несъбираемост на вземането, въпреки че на ищеца такава доказателствена тежест не е възлагана с доклада по делото.
4. Длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви по възраженията и доводите във въззивната жалба, както и да обсъди всички, относими към правния спор доказателства? Твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т.19 от ТР № 1 от 04.01.2001г. по гр.д .№ 1/2000г. на ОСГК на ВКС, решение № 27 от 02.02.2015г. по гр.д. № 4265/2014г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 57 от 19.05.2017г. по гр.д. № 3457/2016г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 72 от 25.06.2018г. по гр.д .№ 1934/2017г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 147 от 31.07.2018г. по т.д. № 1715/2017г. на ВКС, ТК, II т.о.
5. При изследване на въпроса за вредата в хипотезата на предявен иск по чл.240, ал.2 ТЗ, следва ли съдът да извършва преценка на цялостното икономическо състояние на търговеца под управлението на бившия изпълнителен директор, ако искът се основава на вреди, произлезли от конкретна сделка? Касаторът твърди, че по въпроса е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
6. Каква е материалната доказателствена сила на частен свидетелстващ документ, подписан от трето за делото лице, с който са удостоверени неизгодни за третото лице факти?
7. Подлежат ли на самостоятелно доказване фактите и обстоятелствата, удостоверени в частен свидетелстващ документ, подписан от трето за делото лице, ако същите са оспорени изрично, или признанието на третото лице на неизгодния факт е достатъчно, за да се приеме, че оспорените факти са се осъществили така, както е посочено в документа?
Касаторът твърди, че по последните два въпроса е налице противоречие с решение № 1111 от 13.01.2009г. по гр.д. № 4375/2007г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 128 от 18.10.2017г. по гр.д. № 5372/2016г. на ВКС, ГК, III г.о. и решение № 146 от 08.05.2014г. по гр.д. № 4442/2013г. на ВКС, ГК, IV г.о., тъй като в случая частният документ съдържа изявление на трето за спора лице. Позовава се и на противоречие с решение № 213 от 15.02.2018г. по гр.д. № 856/2017г. на ВКС, ГК, III г.о. и решение № 748 от 17.02.2011г. по гр.д. № 801/2009г. на ВКС. Прави евентуално искане за допускане на касационно обжалване по тези въпроси на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответницата А. Б. А., представлявана от адв. Л., оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, като твърди, че : 1/ решаващата воля на въззивния съд не е обоснована по никакъв начин от първите два въпроса, тъй като е прието, че протоколът от следствения разпит не е бил надлежно събран, нито надлежно представен по делото в рамките на определения за това достатъчен срок; 2/ третият въпрос не е обусловил изхода на делото, тъй като решаващата воля на въззивния съд не е формирана на база извода за липса на доказателства за несъбираемост на придобитото вземане, а на база подробен цялостен анализ на икономическите, счетоводните и правните аспекти на сделката, а от друга страна, такъв извод е направен и в първоинстанционното решение и във въззивната жалба липсва оплакване за непълнота или неточност на доклада по чл.146, ал.1 ГПК, поради което касаторът да е пропуснал да ангажира доказателства за несъбираемост на вземането; 3/ въззивното решение съдържа подробно обсъждане и произнасяне по всички повдигнати във въззивната жалба оплаквания и възражения, вкл. посочените от касатора; 4/ по петия въпрос липсва произнасяне от въззивния съд в посочения от касатора смисъл, тъй като въпросът за анализа на цялостното състояние на дружеството е коментиран от въззивния съд не във връзка с установяване на елемент от фактическия състав на чл.240, ал.2 ТЗ, а във връзка с преценката дали ответницата е положила дължимата грижа при сключване на процесната сделка, докато крайният извод за липса на вреда за дружеството се основава на други решаващи мотиви; 5/ последните два въпроса са поставени във връзка с коментар на едно изолирано писмено доказателство по делото – споразумителен протокол от 07.05.2014г., без да е взето предвид, че въззивният съд е оценил доказателствената стойност на доказателството както самостоятелно, така и във връзка с останалите писмени доказателства и след проверка с приета и неоспорена от ищеца ССЕ, поради което въпросите не са обуславящи решаващата воля на въззивния съд. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да потвърди изцяло първоинстанционното решение, след като е обсъдил събраните по делото доказателство, е препратил към мотивите на първоинстанционния съд и е изложил допълнителни съображения във връзка с изложените във въззивната жалба оплаквания.
Посочил е, че след събиране на показания на свидетеля К. С., по искане на въззивника е било допуснато събиране във въззивното производство на доказателство – протокол от разпит на въззиваемата ответница в качеството й на свидетел по наказателно дело за установяване евентуално нейно признание на получаване на сумата. Посочил е, че този протокол не е представен, изискан от Специализирания наказателен съд, и при съобразяване на принципа за решаване на делата в разумен срок и при спазване на правилото на чл.158 ГПК е приключено съдебното дирене, поради което тези показания не следва да се обсъждат.
Въззивният съд е приел за установено, че ответницата е била член на съвета на директорите на дружеството-ищец за периода от 26.11.2008г. до 03.12.2014г., тъй като макар на 31.03.2014г. да е подала искане за освобождаването й, е била освободена като член на съвета на директорите с решение на общото събрание на акционерите на 01.08.2014г., вписано на 03.12.2014г. Въз основа на неоспорения платежен документ – нареждане разписка от 25.04.2014г., и извлечение от банкова сметка е приел за установено, че на посочената дата ответницата е изтеглила в брой от сметка на дружеството сумата 500 000 лева, за което не е имало законова пречка съгласно чл.2, т.1 от Закон за ограничаване на плащанията в брой, платежните услуги и платежните системи, действащ към този момент.
По отношение на спорния въпрос за отчитане на сумата въззивният съд е посочил, че са налице единствено доказателства, свеждащи се до счетоводно отразяване на внасянето на сумата по сметка в каса, които счетоводни записвания са оспорени от ищеца като неверни, но е счел, че няма данни счетоводните документи, изискани от Софийската градска прокуратура, на които се позовава ответницата, да не съответстват на счетоводните документи, съставени от дружеството. Посочил е, че нареждането – разписка е годен документ да бъде заприходена сумата от 500 000 лева в счетоводството по сметка каса като постъпили пари в брой, като е счел за неоснователно оспорването, че следва да има осчетоводявания на приходни и разходни ордери. Въззивният съд е приел за доказано и твърдението на ответницата, че посочената сума е изразходвана за заплащане на цената по сключения на 24.04.2014г. между ищеца „Хедж инвестмънт България” АД – като цесионер, представляван от ответницата като изпълнителен директор, и „Интегрирани пътни системи асфалти” ЕООД – като цедент, договор за цесия, с който на ищеца е превърлено вземане спрямо „Синектик” ЕООД в размер на 2 004 450 лева за цена в размер на 579 100 лева. За да достигне до този извод, е изложил съображения, че споразумителният протокол от 07.05.2014г., сключен между страните по договора за цесия, служи за разписка, издадена от цедента, за получената цена в размер на 579 100 лева, т.е. за оправдателен документ за плащането. Посочил е, че този протокол е оспорен не относно неговата автентичност, а относно удостовереното действително плащане, но е счел, че няма основание да се направи друг извод. Преценявайки доказателствата в съвкупност, включително и счетоводното отчитане, е приел, че въпреки факта, че ответницата е отговаряла за счетоводното отчитане, с оглед придобиването на вземане по силата на сключения договор за цесия, се дължи заплащане на цената по него. Счел е, че е достатъчно признанието на неизгодния факт от третото лице, че е получена цената, за да се приеме, че задължението от страна на ищцовото дружество за заплащане на цената за придобитото вземане е погасено и че именно с посочените парични средства от 579 100 лева, включващи и получените 500 000 лева, на 25.04.2014г. е платена тази цена.
Въззивният съд е обсъдил наличието на елементите от фактическия състав на нормата на чл.240, ал.2 ТЗ за ангажиране на управленската отговорност на ответницата – деяние, действие или бездействие, което е извършено виновно или в нарушение на дължимата грижа, осъществено от ответницата в качеството й на член на съвета на директорите на ответното дружество, и е обосновало претърпени от дружеството вреди във вид на претърпени загуби или пропуснати ползи, както и наличие на пряка причинно-следствена връзка между деянието и претърпените от дружеството вреди. Въз основа на събраните по делото доказателства е приел, че не е установено противоправно поведение от страна на ответницата. Счел е, че получената сума от 500 000 лева е включена в оборота на дружеството и е доказано твърдението на ответницата, че с тази сума е платена цената за прехвърленото на дружеството вземане. Взел е предвид, че всички документи, установяващи фактите по делото, са частни документи и ги е преценил в тяхната съвкупност. Счел е, че ищецът не е установил, че сумата от 500 000 лева представлява вреда за дружеството, тъй като тази сума е отчетена и срещу нея е придобито вземане. Посочил е, че при липсата на умисъл, следва да се прецени обстоятелството относно това дали ответницата е осъществила дължимата грижа по отношение на работата, с която е натоварена. Приел е, че в случая изследваните икономически, счетоводни и правни аспекти на сделката не сочат на неполагане на дължимата грижа. Съобразил е, че придобиването на едно вземане на определена стойност изисква действително анализ на неговата събираемост, платежоспособността на длъжника, но е посочил, че все пак търговската дейност има оправдан стопански риск, поради което, за да се прецени има ли вреда и положена ли е дължимата грижа и въпреки това вредата е настъпила, трябва да се прецени цялостното състояние на дружеството от управлението на ответницата, като не може да се приеме, че само една стопанска операция е довела до вреда. Приел е, че от друга страна, липсата на анализ на събираемостта на вземането в аспекта на платежоспособност на дружеството, не води до извод, че непременно дружеството няма да може да събере дълга, още повече, че няма събрани доказателства в насока на несъбираемост на дълга. Посочил е, че при наличието на договор за цесия дружеството е придобило права по един двустранен договор и може да осъществи своята защита и срещу прехвърлителя. В този смисъл е достигнал до извод, че осъществените от ответницата действия по отношение на посочената в исковата молба сума не може да се приемат като действия, несъобразени с дължимата грижа.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първите два процесуалноправни въпроса по начина, по който са формулирани, са предпоставени от твърдения за неприемане на допуснато от съда и служебно изискано на основание чл.192 /погрешно посочено чл.196/ ГПК доказателство, което вместо това е своевременно представено от страната. Така формулирани, въпросите не са съобразени с факта, че допуснатото от въззивния съд доказателство е протокол от разпит на ответницата като свидетел по досъдебно производство и с оглед на това съгласно изричното определение на съда доказателството е изискано от Специализирания наказателен съд, където се намира. Не е съобразено и обстоятелството, че представеният по делото от ищеца протокол за разпит на ответницата като свидетел по досъдебното производство не е приет като доказателство, тъй като е в ксерокопие, заверено от пълномощника му адв. А., който е заявил, че е получил копието на протокола от друг адвокат, разполагащ с достъп до наказателното дело, и с оглед на това представеното ксерокопие е оспорено от ответницата с твърдение, че не е събрано по реда, по който е допуснато като доказателство, и не е налице сигурност, че възпроизвежда точно оригиналния документ. От друга страна, разпоредбите на чл.157- чл.159 и чл.192 ГПК са пълни и ясни и по прилагането им е формирана трайна съдебна практика, която не се налага да бъде променяна или осъвременявана. В този смисъл по поставените въпроси не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като разрешаването им е обусловено от конкретните факти по делото и няма да допринесе за създаване, промяна или осъвременяване на съдебната практика по приложението на относимите процесуалноправни норми.
Третият процесуалноправен въпрос е поставен във връзка с твърдението, че въззивният съд е отхвърлил предявения иск, излагайки съображения за липса на ангажирани доказателства за несъбираемост на вземането, прехвърлено на ищеца с договора за цесия, без на касатора да са дадени указания, че носи доказателствената тежест за установяване на това обстоятелство. Искането за допускане на касационно обжалване поради произнасяне по този въпрос в противоречие с практиката на ВКС е неоснователно. Действително в доклада си първоинстанционният съд не е указал на ищеца, че носи тежестта да докаже несъбираемостта на прехвърленото му вземане, но в решението си е обосновал извода за неоснователност на предявения евентуален иск с това, че ищецът не е ангажирал доказателства придобитото вземане да е несъбираемо, а доказателствената тежест е за него. Във въззивната си жалба обаче ищецът не е направил оплакване за допуснато от първоинстанционния съд нарушение, изразяващо се в непълнота на доклада по чл.146 ГПК в частта относно разпределението на доказателствената тежест между страните, нито е направил искане за събиране на доказателства във въззивното производство, които не е могъл да събере поради допуснатото от първоинстанционния съд нарушение, а е изложил единствено оплакване за необоснованост на извода на първоинстанционния съд, че придобитото с договора за цесия вземане е погасено, като длъжникът му е прехвърлил вземане от трето лице, твърдейки, че не са ангажирани доказателства за съществуване на последното вземане. Поради това следва да се приеме, че въззивният съд не е процедирал в противоречие с т.2 на ТР № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото въззивният съд не следи служебно /чл. 269, изр. 2 ГПК/. Когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, а дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство.
Четвъртият процесуалноправен въпрос е свързан със задължението на въззивния съд да обсъди и изложи мотиви по всички направени във въззивната жалба оплаквания. Настоящият състав намира, че въззивният съд не се е отклонил от формираната по приложението на чл.236, ал.2 ГПК съдебна практика, като е постановил решението си след обсъждане и съвкупна преценка на събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и след произнасяне по доводите и оплакванията на страните във въззивната жалба и отговора, излагайки мотиви кои факти приема за установени и въз основа на кои доказателства. Въззивният съд е обсъдил направените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на изводите на първоинстанционния съд относно доказателствената сила на споразумението от 07.05.2014г. и относно верността на счетоводните отразявания във връзка с изтеглената сума и договора за цесия и се е произнесъл по тях след съвкупна преценка на всички събрани по делото доказателства. Несъгласието на касатора с тези изводи на въззивния съд представлява оплакване за неправилност, което не може да обоснове допускане на касационно обжалване. Въззивният съд е препратил на основание чл.272 ГПК към мотивите на първоистанционния съд, който е приел, че длъжникът по прехвърленото вземане „Синектик” ЕООД е изпълнил задължението си чрез даване вместо изпълнение, като е цедирал свое вземане към трето лице в размер на 1 025 000 евро, и че твърдения вредите за ищеца да са произтекли от тази втора сделка не са релевирани в производството. В този смисъл, като не е изложил допълнителни съображения във връзка с твърдения, които не са били наведени в първоинстанционното производство, въззивният съд не е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в необсъждане на относими доказателства и доводи на страните.
Петият материалноправен въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Във въззивното решение действително са изложени мотиви, че за да се прецени има ли вреда и положена ли е дължимата грижа и въпреки това вредата е настъпила, трябва да се прецени цялостното състояние на дружеството от управлението на ответницата, като не може да се приеме, че само една стопанска операция е довела до вреда. Крайният извод за неоснователност на предявения евентуален иск обаче е обоснован с липсата на противоправност на действията на ответницата и с липсата на доказателства сключеният от нея като изпълнителен директор на дружеството договор за цесия да е довел до настъпването на вреда поради несъбираемост на прехвърленото вземане, както и с оглед възможността дружеството да осъществи защита и срещу прехвърлителя.
Последните два процесуалноправни въпроса са свързани с изводите на съда във връзка с доказателствената сила на представения по делото частен документ – споразумителен протокол от 07.05.2014г., подписан от дружеството – ищец, представлявано от ответницата в качеството й на изпълнителен директор, и „Интегрирани пътни системи асфалти” ЕООД, в частта му, имаща характера на разписка за заплатената от ищеца цена по договора за цесия от 24.04.2014г. По въпроса за доказателствената сила на частния свидетелстващ документ е формирана безпротиворечива съдебна практика, според която подписаните частни документи съставляват доказателство за това, че изявленията, които се съдържат в тях, са направени от лицата, които са ги издали, и не се ползват с материална доказателствена сила, а се ценят в съвкупност с всички събрани по делото доказателства. Когато частен свидетелстващ документ съдържа удостоверително изявление на издателя му за неизгодни за него факти, този документ има силата на извънсъдебно признание и е противопоставим относно тези факти срещу своя издател. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като е обсъдил представения споразумителен протокол в съвкупност с всички доказателства по делото и е приел, че в частта му, имаща характера на разписка, издадена от кредитора, установява изплащането на дължимата от ищеца сума, съобразявайки и извършеното осчетоводяване на това плащане в счетоводството на ищеца. Действително, в случая разписката е издадена от лице, което не е страна по делото, но удостовереното в нея плащане не се противопоставя на трето за това материално правоотношение лице, а на страна по него – ищецът, направил удостовереното с разписката плащане, като е съобразено и извършеното от последния осчетоводяване на плащането. Не е налице твърдяното от касатора противоречие на изводите на въззивния съд с посочената съдебна практика, като в представените решения не са изложени съображения в поддържания от касатора смисъл. В решение № 748 от 17.02.2011г. по гр.д. № 801/2009г. на ВКС, ГК, ІV г.о. се обсъжда доказателствената сила на частен свидетелстващ документ, издаден от трето лице, който обаче няма характера на разписка, а представлява доклад на назначена от работодателя комисия за установяване на нарушения на трудовата дисциплина, представен като доказателство в производство по иск по чл.344 КТ, поради което даденото в него разрешение е неотносимо към настоящото дело. При наличието на постоянна практика по поставените от касатора въпроси, която не се налага да бъде променяна или осъвременявана, не е налице основанието по чл.280, ал.1, т. 3 ГПК.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски. На ответницата разноски не се присъждат, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2287 от 04.09.2018г. по т.д.№ 5629/2016г. на САС, 9 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: