5
определение по гр.д.№ 61319 от 2016 г. на ВКС на РБ, ГК, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 505
София, 25.10.2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на деветнадесети октомври две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 61319 по описа за 2016 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 32 от 09.03.2016 г. по в.гр.д.№ 23 от 2016 г. на Варненския апелативен съд, гражданско отделение, с което е потвърденото решение № 1941 от 24.11.2015 г. по гр.д.№ 1337 от 2015 г. на Варненския окръжен съд в обжалваната му част за отхвърляне на предявения от [фирма] срещу [фирма] иск с правно основание чл.59 ЗЗД за заплащане на сумата 94 000 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване на УПИ X.-3069 по действащия план на [населено място] с площ от 2 500 кв.м., представляващ реална част от бивш парцел VI в кв.5 по регулационния план на [населено място] от 1988 г., а по кадастралната карта на града, одобрена със заповед № РД-18-32 от 27.02.2008 г. на Изпълнителния директор на АГКК- имот с идентификатор 35064.501.3069, за периода от 01.05.2010 г. до 30.04.2012 г., заедно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба /29.04.2015 г./ до окончателното изплащане на сумата.
В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон- основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.
Като основания за допускане на касационно обжалване пълномощникът на касатора сочи чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Твърди, че обжалваното решение противоречи на посочената задължителна практика на ВКС /решение № 221 от 18.01.2013 г. по т.д.№ 1270 от 2011 г. на ВКС, Второ т.о., решение № 133 от 26.10.2011 г. по т.д.№ 133 от 2011 г. на ВКС, ТК, Второ т.о. и т.18 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д.№ 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС/ по въпроса:
1. Ползват ли се със сила на пресъдено нещо мотивите на решение, по което страни са били двете спорещи по настоящото дело страни ?
Освен това счита, че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК би било произнасянето на ВКС по следните два въпроса:
2. Възможно ли е по силата на нормативен акт, определящ техническите изисквания за изграждане на определени обекти, лицето, закупило такъв обект, да стане собственик и на част от терена, в който е изграден обектът, без това право да му е прехвърлено от продавача и длъжен ли е собственикът на земята да търпи върху собствения си имот безвъзмездно чуждо ползване, което той не е учредил ?
3. Решението, с което е отхвърлен положителен установителен иск за собственост на реална част от имот прекъсва ли давността за придобиването чрез владение на идеална част от същия имот ?
В писмен отговор от 09.05.2016 г. пълномощникът на ответника по жалбата [фирма] оспорва жалбата. Моли касационното обжалване да не бъде допускано и да му се присъдят направените по делото разноски.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Първо отделение на Гражданска колегия по предварителния въпрос за наличие на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: За да постанови обжалваното решение за потвърждаване решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на предявения от [фирма] срещу [фирма] иск с правно основание чл.59 ЗЗД за заплащане на сумата 94 000 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване на част от имот, за който ищецът твърди да е негова собственост, за периода от 01.05.2010 г. до 30.04.2012 г., въззивният съд е приел, че ответното дружество притежава идеални части от бивш парцел VI в кв.5 по плана на [населено място] от 1988 г. на основание влязло в сила постановление за възлагане на сграда и ид.част от процесното дворно място. Макар в постановлението за възлагане да не е посочено каква ид.част от мястото се придобива от ответника заедно с основния обект- бензиностанция, съдът е приел, че по силата на това постановление за възлагане ответникът е придобил идеална част от мястото, тъй като в постановлението е записано „ведно с прилежащата земя“ , наложената обезпечителна мярка „възбрана“ по изпълнителното дело е касаела не само бензиностанцията, но и 3000 кв.м. от мястото, а в описа на бензиностанцията и в разпореждането на съдебния изпълнител за определянето на окончателна оценка на недвижимия имот е включен и прилежащ терен от 5 000 кв.м. /макар земята да липсва в оценката на вещото лице и в съобщението, с което е обявен явен търг на сградите/. С оглед действащите към момента на издаването на постановлението за възлагане от 09.04.2013 г. наредби за прилежащите площи, съдът е приел, че необходимата минимална прилежаща площ към бензиностанцията на ответното дружество е 1823 кв.м. Поради това е приел, че ответникът е придобил по силата на постановлението за възлагане бензиностанция заедно със съответните идеални части от мястото 1823/53180 ид.ч. За разликата над 1823 кв.м. до 2500 кв.м., колкото се ползвали от ответника, а и за цялата част от 2500 кв.м. /ако се счете за неправилно приетото, че 1823 кв.м. са придобити с постановлението за възлагане/ съдът е приел, че ответното дружество ги е придобило по давностно владение: тъй като ги е владяло необезпокоявано и непрекъснато през период повече от 10 години от момента на възлагането на имота през 2003 г. до подаване на исковата молба на 29.04.2015 г. Прието е още и че влязлото в сила решение по гр.д.№ 237 от 2006 г. на РС- Каварна е формирало сила на пресъдено нещо между страните, че ответното дружество не притежава реална част от място с площ от 53 180 кв.м., съставляващо парцел VI в кв.5 по плана на [населено място] от 1988 г., но не и че не притежава ид.част от това място. Не на последно място, според съда, решението по гр.д.№ 570 от 2010 г. на РС- Каварна също не се ползва със сила на пресъдено нещо, тъй като е постановено в производство по спорна съдебна администрация- по предявен иск по чл.32, ал.2 ЗС.
Предвид тези мотиви на въззивния съд няма основание за допускане на касационно обжалване на решението на Варненския апелативен съд поради следното:
1. По първия поставен в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК правен въпрос /ползват ли се със сила на пресъдено нещо мотивите на решение, по което страни са били двете спорещи по настоящото дело страни/ няма противоречие между обжалваното решение и посочената от касатора задължителна практика на ВКС, според която мотивите на решението не се ползват със сила на пресъдено нещо. Същото е прието и в обжалваното решение на Варненския апелативен съд- че влязлото в сила решение по гр.д.№ 237 от 2006 на Каварненския РС по предявения от ответника в настоящото дело срещу ищеца инцидентен установителен иск е формирало сила на пресъдено нещо само относно посоченото в диспозитива на решението спорно право- че ответното дружество [фирма] не е собственик на прилежащата към бензиностанцията площ от 3000 кв.м., представляваща реална част от място с площ от 53 180 кв.м., съставляващо бивш парцел VI, кв.5 по плана на [населено място] от 1988 г., на основание постановлението за възлагане от 09.04.2003 г. Не отговаря на истината твърдението на касатора, че въззивният съд е приел, че влязлото в сила решение по гр.д.№ 237 от 2006 г. на РС- Каварна формира сила на пресъдено нещо относно това, че ответното дружество е собственик на идеални части от процесния имот. Напротив, в решението съставът на Варненския апелативен съд не се е основал на мотивите на решението по гр.д.№ 237 от 2006 г. на РС-Каварна, нито на мотивите на решението по гр.д.№ 701 от 2009 г. на ВКС, ГК, Второ г.о., а е изложил собствени подробни мотиви защо, според него, ответното дружество е придобило ид.ч. от бившия парцел на основание постановлението за възлагане от 09.04.2003 г.
2. Вторият поставен въпрос /възможно ли е по силата на нормативен акт, определящ техническите изисквания за изграждане на определени обекти, лицето, закупило такъв обект, да стане собственик и на част от терена, в който е изграден обектът, без това право да му е прехвърлено от продавача и длъжен ли е собственикът на земята да търпи върху собствения си имот безвъзмездно чуждо ползване, което той не е учредил/ не е въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК- не е от съществено значение за делото, доколкото правата на ответното дружество да ползва спорните 2500 кв.м. от бившия парцел VI в кв.5 по плана на [населено място] от 1988 г., са признати не само на основание влязлото в сила постановление за възлагане от 09.04.2003 г., но и на основание давностно владение.
3. Третият поставен въпрос /дали решението, с което е отхвърлен положителен установителен иск за собственост на реална част от имот прекъсва давността на ищеца по този иск за придобиването чрез владение на идеална част от същия имот/ включва в себе си няколко по-общи въпроси: дали влязлото в сила решение за отхвърляне на положителен установителен иск за собственост прекъсва придобивната давност на ищеца по установителния иск, дали влязлото в сила решение за отхвърляне на иск за делба прекъсва придобивната давност на ответника по иска за делба и дали влязлото в сила решение за отхвърляне на положителен установителен иск на едно основание преклудира правото на ищеца да заведе нов иск или да прави възражения по новозаведено дело срещу него за придобиването на собствеността върху същата вещ, но на друго основание. Тези въпроси са от значение за спора по настоящото дело. Въпреки това, обаче, не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване по тези въпроси, тъй като те касаят пълни правни норми /чл.116, б.“б“ ЗЗД, чл.84 ЗС и чл.298, ал.1 ГПК/, по чието тълкуване има постановена задължителна съдебна практика:
3.1. Нормите на чл.116, б.б“ ЗЗД и чл.84 ЗС са в смисъл, че с иск за собственост може да бъде прекъснато давностното владение на ответника по този иск, но не и на ищеца по иска /тоест, че с предявяването на иск за собственост ищецът не може да прекъсне своята придобивна давност/ и че след отхвърляне на иск за собственост или иск за делба се счита, че придобивната давност не е била прекъсвана. По тълкуването и прилагането на тези норми има задължителна практика на ВКС, от постановяването на която не са настъпили промени в обществените условия и в законодателството, които са налага промяната й- например решение № 99 от 10.05.2013 г. по гр.д.№ 681 от 2012 т. на ВКС, ГК, Първо г.о., решение № 170 от 11.04.2012 г. по гр.д.№ 961 от 2011 г. на ВКС, ГК, Първо г.о., решение № 401 от 12.01.2012 г. по гр.д.№ 895 от 2010 г. на ВКС, ГК, Първо г.о, решение № 109 от 25.05.2015 г. по гр.д.№ 7420 от 2014 г. на ВКС, ГК, Първо г.о., решение № 10 от 24.07.2013 г. по гр.д.№ 334 от 2012 г. на ВКС, ГК, Първо г.о. и др., постановени по реда на чл.290 ГПК. Обжалваното решение е постановено съответствие с тази задължителна практика: в него е прието, че с предявяването на инцидентния установителен иск за собственост по гр.д.№ 237 от 2006 г. на РС- Каварна ищецът по този иск и ответник по настоящото дело [фирма] не е прекъснал собствената си придобивна давност за владяната от него част от бившия парцел VI и че след отхвърлянето с влязло в сила решение на иска за делба по гр.д.№ 237 от 2006 г. на РС- Каварна придобивната давност на [фирма] върху владяните от него 2500 кв.м. от бившия парцел VI, предмет на иска за делба, не се счита за прекъсвана.
3.2. Разпоредбата на чл.298, ал.1 ГПК определя върху какво се формира силата на пресъдено нещо на решението /само относно спорното материално право, индивидуализирано посредством основанието и петитума на иска/, като конкретно при предявен положителен установителен иск за собственост или ревандикационен иск силата на пресъдено нещо се формира относно това дали ищецът притежава правото на собственост върху посочения в исковата молба имот, но само на заявеното от него основание. В този смисъл е задължителната практика на ВКС /например решение № 109 от 25.05.2015 г. по гр.д.№ 7420 от 2014 г. на ВКС, ГК, Първо г.о., решение № 43 от 14.04.2014 г. по гр.д.№ 6421 от 2013 г. на ВКС, ГК, Второ г.о., решение № 71 от 28.02.2011 г. по гр.д.№ 1217 от 2009 г. на ВКС, ГК, Първо г.о. и др., постановени по реда на чл.290 ГПК/, от постановяването на която не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат промяната й. Обжалваното решение е постановено съответствие с тази задължителна практика: макар и не изрично, в него по същество е прието, че решението за отхвърляне на предявения от [фирма] по гр.д.№ 237 от 2006 г. на РС-Каварна положителен установителен иск за собственост на основание влязло в сила постановление за възлагане от 09.04.2003 г. не формира сила на пресъдено нещо и съответно не преклудира правото на [фирма] да претендира собственост върху същия имот, но на друго основание- давностно владение.
С оглед на всичко гореизложено, касационното обжалване на решението на Варненския апелативен съд не следва да бъде допускано.
Предвид изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника по делото направените от него разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 2500 лв.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 32 от 09.03.2016 г. по в.гр.д.№ 23 от 2016 г. на Варненския апелативен съд, гр. отделение.
ОСЪЖДА [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място], Добричка област,[жк], [жилищен адрес] да заплати на [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място], район „М.“ З., [улица], ет.2, офис 2 на основание чл.78 ГПК сумата 2500 лв. /две хиляди и петстотин лева/, представляваща разноски по делото пред ВКС.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.