О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 505
гр.София, 08.04.2014г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осми април, две хиляди и четиринадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: светла бояджиева
ЛЮБКА АНДОНОВА
изслуша докладвано от съдията В.Райчева гр.дело № 512/ 2014г. по описа на ВКС.
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 04.10.2013г. по гр.д.№325/2013г., с което АС Варна е отхвърлен иск с правно основание чл.49 ЗЗД.
Жалбоподателят – [фирма], чрез процесуалния си представител поддържа, че с обжалваното решение съдът се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното приложение на закона и развитие на делото.
Ответникът М. , в писмен отговор, чрез процесуалния си представител поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване.
Третото лице помагач Х. Д. К. в писмено становище поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
Въззивният съд, като е отменил първоинстанционното решение, е отхвърлил исковете, предявени от [фирма], в несъстоятелност, срещу М. , при участието на третото лице-помагач Х. К., за заплащане на следните суми: сумата от 1 902 617.08 /един милион деветстотин и две хиляди шестстотин и седемнадесет точка нула осем / лева, представляващи част от сумата, цялата в размер на 2 800 000 лева, претендирани като обезщетение за нанесена имуществена вреда, вследствие на възлагане на недвижим имот Х. „Д.“ намиращ се в [населено място], КК „, построен върху държавна земя представляваща имот пл. /сто четиридесет и девет/ с отстъпено право на строеж, с монолитна стоманобетонна конструкция, по изпълнително дело № по опис на СИС при РС В за г., който имот не е принадлежал на длъжника, на основание чл. 49 от ЗЗД; сумата от 1 443 018.42 /един милион четиристотин четиридесет и три хиляди нула осемнадесет точка четиридесет и две / лева, представляващи законна лихва върху главницата, считано от датата на извършване на увреждането 13.06.2006 г., до датата на предявяване на иска 25.07.2012 г. и законна лихва върху главницата от 1 902 617.08 лева, считано от датата на предявяване на иска 26.07.2012 г. до окончателното и изплащане, на основание чл. 86 ЗЗД.
Установено е по делото, че на дружеството – жалбоподател с постановление за възлагане от 05.06.2006 год. на ДСИ по изп.д. № год. по описа на V-ти район на СИС при РС В, след публична продан, е възложен имота, описан в исковата молба, че това дружество е заплатило сумата от 2 800 000 лева, че част от тази сума в размер на 897 382.92 лева е постъпила по сметка на привилегирования взискател – Д.. Съдът е взел предвид, от представените влезли в сила съдебни актове по гр.д. № 10308/2007г. на РС Варна., въззивно гражданско дело № 173/2009 г. на ВОС и по гр.д. № 1203/2009 г. на ВКС, че е прието за установено че [фирма] – [населено място] е собственик на възложения имот, а [фирма] – [населено място] е осъдена да предаде владението върху него. От така постановените съдебни актове се установява, че придобивното основание за собственика [фирма] – е правна сделка – покупко-продажба, обективиран в нот. акт № г., който обаче е произвел вещно-правен ефект едва с придобиване на право на собственост върху продадения имот от продавача, настъпило в по-късен момент – с влизане в сила на постановление за възлагане на същия имот от 18.09.2002г. по изп.д. №г. на 27.03.2003г., вписано на 08.04.2003г. Прието е за доказано твърдението, че длъжникът по изпълнително дело №г. на СИС при ВРС не е бил собственик на възложения имот към датата на възлагането – 05.06.2006г., тъй като имотът е бил възбранен като обезпечение на правата на взискателите след настъпване на вещно-правния ефект на сделката по нот.акт. г. – възбраната е от 18.04.2003 год. Установено е, че с влязло в сила решение в отношенията между дружество – жалбоподател, [фирма] – [населено място] е прието, че собственик на имота е [фирма], а правата на дружество- жалбоподател са му непротивопоставими и е налице съдебна евикция по отношение на спорния имот, по силата на която дружество- жалбоподател е отстранено от имота.
Установено е също така, че изпълнително дело №г.. е образувано по молба на [фирма], [населено място], срещу [фирма], [населено място] въз основа на изпълнителен лист за парично вземане, като с молбата за образуване е представено постановление за възлагане на недвижим имот от 18.09.2002г., в сила от 27.03.2003г., като титул за собственост на длъжника върху недвижими имот – описания хотел „Д.” и като способ за изпълнение е посочена публична продан на имота. Видно е от изпълнителното дело, че [фирма], [населено място] е обжалвало в качество си на трето лице, в което се намира имота, насочването на изпълнението към спорния хотел „Д.” и по въз.т.д.№ 962/2004г. на ОС Варна, както и че е било назначено като пазач на имота. Прието е, че с решение от 08.03.2005 год. по т.д. №962/2004г. на ОС Варна по жалба на [фирма], [населено място], са отменени изпълнителни действия, опис и оценка на хотела и намиращите се в него движими вещи, като е прието, че нот.а. №г. удостоверява противопоставими на взискателите права на трето лице по отношение на вещите, към които е насочено изпълнението. Установено е от преписката по изпълнителното дело, че [фирма], [населено място] е представило обезпечителна заповед за спиране на изпълнението от 25.04.2005г., издадена по ч.гр.д. №1773/2005г. на РС Варна, именно с оглед на претенциите си на трето за изпълнението лице и с оглед предявения иск по чл. 336 ГПК /отм./, която е обезсилена след отмяна на определението за допускане на обезпечението по т.д. 885/2005 год. на ВОС с определение от 12.10.2005 год. Установява се от приложените преписки към настоящото производство, че преди постановлението за възлагане от 05.06.2006г. от [фирма] е заведен иск с правно основание чл. 336 ГПК /отм./ по гр.д. 2669/2005г.. на РС Варна, което е прекратено като недопустимо с потвърдено във всички инстанции определение, в сила от 06.02.2007г., датата на постановяване на определението на ВКС по гр.д.№ 81/2007г..
Прието е, че след отмяна на обезпечението на иска по чл. 336 ГПК /отм./ по молба на взискателя „Д. – 67”, Е. от 29.05.2006г. изпълнителното производство е възобновено и при липса на основания за спирането му е насрочена нова публична продан на имота до 01.06.2006г., която е приключила с обявяването за купувач на [фирма], взискател, с най-високо предложена цена на наддавателното предложение от участващите в проданта, като към момента на постановлението „Д.”, Е. е бил единственият взискател, освен Д., по отношение на цялото вземане, след извършени в полза на дружеството цесии. Установено е , че Постановлението не е обжалвано и е влязло в сила на 13.06.2006г. съответно е вписано на 14.06.2006г., като е последвал и въвод във владение на 14.06.2006г. и последните две изпълнителни действия са осъществени от ДСИ Х. К.. Установено е също така, че исковата молба по чл. 108 ЗС на [фирма] срещу дружеството-жалбоподател е заведена след постановлението за възлагане, на 14.12.2007г.
Съдът е изложил съображения за това, че изхождайки от факта на настъпилата впоследствие съдебна евикция, плащайки за чужд имот по сметка на съдебното изпълнителната служба, ищецът / дружеството-жалбоподател/ е обеднял, тъй като не е получил насрещната престация – собствеността върху имота. Посочено е, че предявената претенция, обачее по чл. 49 ЗЗД, която изисква наличието преди всичко на противоправно поведение на служител на ответника по иска, от което като пряка и непосредствена последица да са настъпили твърдяните в исковата молба вреди.
Прието е, че от хронологията на действията на съдебните изпълнители по изп.д. № год. на СИС при РС Варна не се установява такова противоправно поведение. Именно ищецът в настоящия процес е бил взискател по делото, дружеството- жалбоподател е посочило способ за изпълнение и е настоявало за извършените изпълнителни действия, дори и след заявените от третото за изпълнението лице права върху имота. Изложени са съображения за това, че съдебният изпълнител се е уверил в правата на длъжника върху имота въз основа на представения от взискателя титул за собственост, като е зачел и правата на третото лице, което се е защитавало с многобройни жалби по реда на чл. 332 ГПК /отм./ и в искови производства. Посочено е, че задължение на съдебния изпълнител е при представен титул за собственост да доведе изпълнението докрай, освен при наличие на основанията за спиране на изпълнението по чл. 329 ГПК /отм./. Изложени са съображения и за това, че дружеството – жалбоподател, като взискател по изпълнителното дело, знаейки за правата на третото лице от самото начало на изпълнителния процес и за заведените срещу негови искови производства, е можел да се възползва от него, за да охрани интереса си, а съдебният изпълнител не е можел, съобразно посочената разпоредба, по своя преценка да спира изпълнителни действия, без нареждане на съда /б.”а” на чл. 329 ГПК отм./. Съдът е приел, че споровете за собственост и конкуренция на права по отношение на вещта, обект на изпълнението, се разрешават по исков ред, а не от съдебния изпълнител, който няма нито такива права, нито такива задължения, тъй като за него е достатъчно да се увери от представения му титул за собственост в правата на длъжника върху вещта, което е и извършено, както и да зачете правата на трети лица, намиращи се във владение на имота, което ДСИ е направил, а действието по насочване на изпълнението върху продадения впоследствие имот е атакувано и чрез жалби по чл. 332 ГПК /отм./, които в крайна сметка са оставени без уважение и имотът е описан и оценен, впоследствие изнесен на публична продан. При така установените факти въззивният съд е счел, че противоправно поведение от страна на ДСИ по изп.д. №г. не се установява, а това изключва отговорността на М. на правосъдието за претендираните вреди.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: при иск по чл.49 ЗЗД следва ли възложителя на работата да отговаря за вреди от бездействие на лицето, на което е възложена работата, съставлява ли противоправно поведение извършвенато от лицето, на което е възложена работата, на правно регламентирана дейност, от която са нанесени вреди и следва ли правната квалификация на иска, която следва да бъде определена от съобразно фактите по делото и твърденията на ищеца, да бъде тази посочена от ищеца в исковата молба. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК. Позовава се на П№7/1959 г. на ПВС по проблемите за отговорността за непозволено увреждане, решение от 07.02.2012г. по гр.д.№899/2010г., ІV г.о. на ВКС, в което е прието, че се дължи обезщетение и за вреди от бездействие, ако лицето не е предприело действия, които е било длъжно да извърши, решение от 08.02.2011г. по гр.д.№545/2010г., ІV г.о. на ВКС, в което е прието, че извършване на разрешена взривна дейност, от която са последвали вреди съставлява основание за отговорност по чл.49 ЗЗД, решение от 14.04.2010г-. по гр.д.№4492/2008г., ІІ г.о. на ВКС, в което е прието, че липсва противоправно поводеие от длъжности лица на възложителя на работата, когато те действат при условията на обвързана компетентност и е извън компетентността им да извършват преценка по констатациите на друг орган, решение от 17.02.2011г. по гр.д.№762/2010г., ІІІ г.о. на ВКС, в което е прието, че съдът е задължен да определи правната квалификация на иска въз основа на обстоятелствата изложени в исковата молба.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставените от жалбоподателя въпроси. На въпросите свързани с предпоставките, при наличие на които може да се носи отговорност по чл.49 ЗЗД, съдът е дал разрешение в съответствие с практиката на ВКС. Същата е изразена както в посоченото от жалбоподателя постановление, така и в П№9/1966г. ПВС, № 7/1958 г., №4/1961 г. и № 17/1963 г. на ПВС, в които се приема, че по иск с правно основание чл.49 ЗЗД вина се търси не у този, който е възложил работа, а у този, който я изпълнява. Приема се, че ако последният виновно е причинил вреди на трето лице, гражданската отговорност на възложитнеля на работата е налице. Прието е, че границите на отговорността по по чл.49 ЗЗД се определят от степента на вината на лицето, което е било натоварено да извърши определена работа, и от обстоятелството дали деянието е извършено при или по повод на възложената работа, като вината се изразява в умишленото или по непредпазливост причиняване на вредата – в някои случаи се касае до неспазване на правилата за извършване на възложената работа, а в други случаи до невземане на необходимите мерки за предотвратяване на увреждането. В случая съдът не е установил виновно повечедие от страна на съдебния изпълнител и поради това е счел, че не следва да се ангажира и отговорността на възложителя-М. на правосъдието. Формиране по вътрешно убеждение на съда решение за липса на вреди, причинени виновно и противоправно от работодател на работник или служител, налага индивидуална преценка на всеки отделен случай, а не обща такава за всички случаи, която да възмездява по един и същи начин различни по своята същност житейски хипотези. Необосноваността е грешка при формиране вътрешното убеждение на съда поради нарушаване на логически, опитни или научни правила и не съставлява основание за допускане на касационното обжалване на основание чл.280, ал.1 ГПК.
По отношение на въпроса следва ли правната квалификация на иска, която следва да бъде определена от съобразно фактите по делото и твърденията на ищеца, да бъде тази посочена от ищеца в исковата молба не е налице общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и т.1 от ТР№1/2009г. ОСГ ТК на ВКС. Пред въззивният съд не е бил поставен въпрос за определяне на точната правна квалификация на иска и той е разгледал и се е произнесъл по надлежно предявения такъв с правно основание чл.49 ЗЗД. Непосочването на правен въпрос от значение за спора съставлява достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване.
На основание чл.78, ал.8 ГПК жалбоподателя следва да заплати на ответника направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 66 712,71 лева предвид разпоредбата на чл.7, ал.2, т.4 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 04.10.2013г. по гр.д.№325/2013г. на АС Варна.
Осъжда [фирма] да заплати на М. на правосъдието сумата 66 712,71 лева разноски пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: