4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 506
София, 18.10.2013 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Жанин Силдарева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 4750/2013 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК от адвокат Й. Г. М. – пълномощник на Т. В. Л. от [населено място], [община], срещу въззивното решение № 156 от 23.04.2013 г. по в. гр. д. № 34/2013 г. на Великотърновския окръжен съд. В жалбата са развити оплаквания за недопустимост и неправилност на решението поради допуснати нарушения на материалния закон и на съществени съдопроизводствени правила.
Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК.
Ответницата по касация М. Х. Г.-С. /М. С./ счита, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускането на касационното обжалване намира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение № 945 от 01.11.2011 г. по гр. д. № 3734/2010 г. на Великотърновския районен съд, с което е уважен предявен срещу касатора иск по чл. 108 ЗС за ревандикация на земеделски земи, възстановени с решение № 16 от 20.06.1994 г. на поземлената комисия на наследниците на Г. Х. Й., една от които е ищцата, а н. а. № 1269/2009 г., с който касаторът е признат за собственик на имотите на основание давностно владение, е отменен съгласно чл. 537, ал. 2 ГПК.
Въззивният съд приел за неоснователен довода на ответника /сега касатор/ за недопустимост на иска, обусловена от действието на чл. 22 от Конституцията на РБ и чл. 3 ЗСПЗЗ, установяващи задължение за чужди граждани, на които е възстановено правото на собственост върху земеделски земи, в тригодишен срок да прехвърлят собствеността на лица, имащи право да придобиват такива имоти, в противен случай държавата може да изкупи съшите. На следващо място приел за неоснователно оплакването за нарушения на процесуални правила, допуснати от първоинстанционния съд: 1. с отказа си да отложи делото при представен медицински документ за заболяване на пълномощника на ответника, явил се лично в заседанието на 30.09.2011 г., и 2. във връзка с довода на същия да е заветник на основание завещание, оставено му от съпругата на Д. Г. Х. – един от синовете на бившия собственик Г. Х. Й.. На последно място, при данни за осъществявана дейност по управление на земите на основание упълномощаване от съсобственика на ищцата Д. Х., починал през 2003 г., въззивният съд приел за недоказано възражението на ответника да е придобил правото на собственост по давност при условията на чл. 79 ЗС.
При така установеното от фактическа и правна страна и с оглед възможността съсобственикът да иска връщането на целия имот от всяко /трето за съсобствеността/ лице, което го владее без правно основание, искът за ревандикация е уважен изцяло.
На първо място следва да се посочи, че не съществува вероятност обжалваното решение да е недопустимо, както се твърди в касационната жалба и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
Д. е обоснован с твърдение за ненадлежно упражняване на правото на иск, тъй като производството по делото било образувано по преупълномощаване от лице, което не е от кръга на тези по чл. 32 ГПК. Данните по делото сочат, че исковата молба е подадена от адвокат М. Н. от В. адвокатска колегия, упълномощена за това от С. М. К.. Последният, видно от представеното по делото пълномощно вх. № 188 от 22.05.1992 г., е разполагал с права да води съдебни дела за доказване правото на ищцата на собственост върху земеделски земи на Г. Х. Й. „съгласно разпоредбите на закона”. Тъй като упълномощеният явно е лице, което не може да бъде пълномощник пред съд /аргумент от чл. 32, т. 2 ГПК/, той е преупълномощил адвокат и следователно е действал съобразно волята на представляваната, която му е възложила защитата си „съгласно разпоредбите на закона”. Изводът е, че искът не е предявен без представителна власт, процесът е бил валидно учреден и за съда е възникнало задължение да разгледа и реши спора по същество.
С оглед датата на пълномощното – 1992 г., и при липсата на упълномощаване от Д. Х. – другият наследник на общия наследодател, според касатора няма истинско предявяване на иск за ревандикация. Освен това ищцата не може да бъде единствен наследник на чичо си, починал през 2003 г. с наследница съпруга, която след смъртта си през 2010 г. е оставила наследници по смисъла на чл. 8, ал. 4 ЗНсл, изключващи правата на ищцата върху чужди имоти. Освен това касаторът счита, че постановеното решение е „плюс петитум”. Тези доводи също са неоснователни, защото твърденията във връзка с принадлежността на правото на собственост не са част от процесуалните предпоставки за допустимост на иска за ревандикация, а оттам – и на постановеното по него решение.
На следващо място в изложението, допълнено с молба вх. № 6109 от 11.06.2013 г., е посочено, че касационното обжалване следва да се допусне поради наличие на особено съществено нарушение на съдопроизводствени правила, тъй като искането на пълномощника на касатора за отлагане на заседанието от 30.09.2011 г. на първоинстанционния съд не е уважено, с което са нарушени правото на равенство на страните, установяване на истината и състезателното начало; в нарушение на чл. 294 ГПК не са спазени указанията на ВКС при предходното разглеждане на делото за това изгубила ли е ищцата правото си на собственост съгласно чл. 3 и чл. 10а ЗСПЗЗ, който въпрос бил дискусионен, но по него е постановено Решение № 6/1992 г. по к. д. № 9/1992 г. на Конституционния съд на РБ, а има и съдебна практика, която касаторът твърди да е приложил към въззивната жалба; снабдяването на ищцата с българска лична карта през 2012 г. не променя обстановката, защото правото е погасено преди издаването й, а и не означава, че е загубила австралийското си гражданство; не е обсъдено решението на първия състав на окръжния съд; с непризнаване на законно придобито право на собственост на основание чл. 79 ЗС е допуснато нарушение на материалния закон.
При това изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият състав на Върховния касационен съд, I-во г. о., намира, че предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице.
Касаторът не е изпълнил първото условие на закона, а именно да формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд и който е от значение за изхода на заявения за разрешаване правен спор. В ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че обжалваното решение не може да бъде допуснато до касационен контрол, без да е посочен от касатора определящият изхода на делото въпрос, нито това може да стане като касационният съд изведе правния въпрос от твърденията на касатора и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Наред с това в тълкувателния акт са дадени разяснения какво се разбира под определящ изхода на делото правен въпрос, които не са съобразени при изготвяне на изложението. В изложението всъщност са развити оплаквания за допуснати нарушения от съда на материалния закон и при обсъждане на доказателствата по делото. Те съставляват касационни отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но правилността на решението не е предмет на проверката по допускането на касационното обжалване.
Същевременно е прието, че непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това във връзка със специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК – т. 1 на посочения тълкувателен акт.
Отделно от изложеното, позоваването на практика на ВКС не е подкрепено с посочване и представяне на влезли в сила съдебни актове, а решенията на Конституционния съд не са съдебна практика по смисъла на закона.
Дори да се приеме, че касаторът поставя въпроса за последиците за правото на собственост от неизпълнение на задължението на чужденци за прехвърляне на придобитите от тях по наследство земеделски земи, то отново не се налага касационната жалба да бъде допусната до разглеждане по същество, защото по този въпрос Върховният касационен съд се е произнесъл при предходното разглеждане на делото. С решение № 307/2012 от 07.01.2013 г. по гр. д. № 435/2012 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., е прието, че неизпълнението на задължението в предвидения срок няма за последица загубване на правото на собственост, тъй като то е абсолютно вещно право и при липса на изрична разпоредба в закона в горния смисъл такава правна последица не може да се предполага; че предвидената в закона възможност за изкупуване от държавата следва да се тълкува като евентуално ограничение в режима на разпореждането със земеделските земи, но във всяка друга хипотеза чуждият гражданин се легитимира като собственик на възстановените по ЗСПЗЗ земеделски земи, по отношение на които не е проведена процедура по изкупуване от държавата, и като такъв има право да търси защита при нарушаване на правото му срещу всяко трето лице. Съгласно чл. 294, ал. 1, изр. второ ГПК указанията на Върховния касационен съд по прилагането и тълкуването на закона са задължителни за съда, на който е върнато делото.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответницата по касация следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 250 лева по договор за правна защита и съдействие серия А № [ЕГН] от 21.06.2013 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 156 от 23.04.2013 г. по в. гр. д. № 34/2013 г. на Великотърновския окръжен съд.
ОСЪЖДА Т. В. Л. да заплати на М. Х. Г.-С. /М. С./ разноските за водене на делото във Върховния касационен съд на РБ в размер на 250 /двеста и петдесет лв./ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: