ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 506
София, 31. май 2018 г.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на девети май две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр. д. № 1236 по описа за 2018 година, за да се произнесе, взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 7337/03.11.2017 на Софийския градски съд по гр. д. № 10707/2016, с което е отменено решение от 20.01.2016 на Софийския районен съд по гр. д. № 44454/2012, като е отхвърлен предявеният иск по чл. 55 ЗЗД за връщане на сумата 15.211 лв., заплатена по предварителен договор на отпаднало основание.
Недоволен от решението е касаторът Д. К. Г., представляван от адв. Д. Г. от САК, като счита, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправните въпроси за материалната доказателствена сила на нотариалния акт като официален свидетелстващ документ и доказателствената сила на направените от страните в него изявления и по специално за възможността в окончателния договор страните да изменят съществени уговорки на предварителния договор; за преценката на свидетелските показания и за задължението на съда да прецени заинтересоваността на свидетеля, както и за възможността за първи път във въззивната инстанция да се въвеждат нови твърдения, които (въпроси) са решени в противоречие с практиката на ВКС, основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Позовава на противоречие с практика на ВКС, каквато прилага.
Ответникът по жалбата В. Д. Г. не взема становище по нея.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното решение е въззивно, както и че предметът на делото пред въззивната инстанция не е под 5.000 лева, намира, че то подлежи на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срок, редовна е и е допустима.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че с предварителен договор от 30.06.2008 г. ответникът В. Г. се е съгласил да продаде в срок до 02.07.2008 г. на ищеца Д. Г. 1/20 ид.ч. от недвижим имот срещу заплащане на цена от 18.211 лв., която да преведе по сметка на Ч. Р. В. по изпълнително дело 20087900400224 в деня на сключване на предварителния договор. Сумата е платена от ищеца на ответника, като окончателен договор е сключен на 18.07.2008 г., но в същия е посочена продажна цена за имота в размер на 3.000 лв. Ищецът претендира връщане на сумата от 15.211 лв., платена на ответника на отпаднало основание, поради предоговаряне (намаляване) на цената. Ответникът от своя страна твърди, че сключената между него и ищеца сделка по нотариален акт № 43/2008 г. е симулативна в частта за продажната цена, като действителната воля на страните е била за цена от 18.211 лв., а не както е било посочено от 3.000 лв. Въззивният съд е приел, че представеният по делото и неоспорен от страните предварителен договор е начало на писмено доказателство по смисъла на чл. 165 ГПК, поради което са допустими гласни доказателствени средства. Прието е, че предварителният договор, разписката от 30.06.2008 г. и свидетелските показания установяват, че действителната воля на страните е била имотът по нотариалния акт № 43/18.07.2008 г. да се продаде на цена от 18.211 лв. Въззивният съд е кредитирал изцяло показанията на разпитания свидетел, сочещи познаване на подробности от отношенията между страните по повод на сделката – за финансово състояние на продавача и за наличието на дълг по изпълнително дело и уговорки за начина на плащане, неустойки, включително и че съгласието им в частта за продажната цена на имота е било за платената сума по предварителния договор. Предвид изложеното, въззивният съд е приел, че действителната воля на страните по сделката по нотариалния акт, в частта за продажната цена е била същата да е 18.211 лв., доколкото приетият по делото писмен предварителен договор е с дата достатъчно близка до тази на окончателния договор, липсват доказателства, установяващи верността на изявленията на страните по нотариалния акт в частта за уговорения размер на цената. Като неоснователни и недоказани са приети доводите на ищеца, че причината за по-ниската цена в нотариалния акт е съглашение, обосновано с ниска данъчна оценка, състояние на пазара на недвижими имоти, както и вещно право на ползване върху имота от ІІІ-то лице, като са изложени съображения, че моментът на сключването на предварителния договор (30.06.2008 г.) и моментът на сключването на окончателния договор (18.07.2008 г.) не предполагат такава промяна в данъчната оценка на имота и на пазара на недвижими имоти за този период, обосноваващи драстично намаляване на договорената продажна цена – от 18.211 лв. на 3.000 лв. Прието е, че промяната на цената не е обусловена и от знанието за съществуващо право на ползване на трето лице върху част от имота, съществувало и към момента на сключване на предварителния договор (чл. 3, ал. 2 от договора). Предвид изложеното, съдът е приел, че основанието, на което е платена цената по договор за покупко-продажба 18.211 лв. не е отпаднало, а искът за връщането й следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато, макар повдигнатите въпроси да обуславят решението по делото, те не са решени в противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съд е съобразил установената практика на ВКС съгласно решение № 198/10.08.2015 на ВКС, IV ГО по гр. д. № 5252/2014, с което е прието, че нотариалният акт за сделка, като официален свидетелстващ документ с материална доказателствена сила удостоверява фактите, които са се осъществили пред нотариуса: явяването на страните по сделката или техните представители пред нотариуса, прочитането на нотариалния акт и изявлението им, че са съгласни със съдържанието на прочетения акт. Страната (или неин правоприемник), която оспорва някой от удостоверените от нотариуса факти носи тежестта да докаже пълно (по несъмнен начин) твърдените от нея различни факти. Осъществяването на подлежащите на доказване факти се установява чрез следите, които те са оставили в обективната действителност, а неосъществяването им, когато то подлежи на доказване – чрез липсата на следи, които обичайно те оставят. Пряко доказателство е следата, която правнорелевантния факт е оставил непосредствено – впечатленията у очевидец, документът, съдържащ изявлението, промяната в околната среда на мястото на осъществяването на факта, а косвено доказателство е следата, която е оставил друг факт, свързан с правнорелевантния. Правнорелевантният факт може да бъде доказан с преки доказателства, но те може да са изгубени с времето или нарочно да са унищожени. Заличаването на следите не е пречка за установяването на правнорелевантния факт, тъй като той може да бъде доказан и с косвени доказателства – следи от осъществяването на други факти, свързани с правнорелевантния. При косвеното доказване обаче трябва да се отчита връзката с правно релевантния факт и възможността доказваният факт да не е свързан еднозначно с правнорелевантния, т. е. да се е осъществил в друга връзка (вж. решение № 155/28.06.2012, ВКС, IV ГО по гр. д. 1750/2010). Правнорелевантен факт не може да бъде доказан главно чрез изключването на възможностите да са се осъществили други факти.
В мотивите на решението съдът обсъжда доказателствата за всички правно релевантни факти и посочва кои факти намира за установени и кои намира за недоказани. Когато правнорелевантни факти се установяват със свидетелски показания, съдът взема предвид начина, по който свидетелите са узнали тези факти (присъствали са при осъществяването им, имат впечатления от други факти, по които може да се съди за правнорелевантите, узнали са правнорелевантните факти от трети лица или от някоя от страните по делото и др.), както и способността и желанието на свидетелите вярно да възприемат фактите и добросъвестно да ги възпроизведат в показанията си. Съдът обсъжда също и всички искания и възражения на страните, които се основават на установени факти, както и доводите на страните, които имат значение за решението по делото (вж. решение № 802/23.02.2011 на ВКС, IV г. о. по гр. д. № 1783/2009). Заинтересоваността на свидетеля може да се отрази както на начина, по който той възприема фактите, така и на неговата оценка за тях, а също и на начина на възпроизвеждането им в показанията пред съда. Това може да се отнася за всички факти или само за някои от тях, поради което съдът е свободен да прецени дали да се довери на тези показания и в каква степен. Като преценява данните за заинтересованост на свидетелите, съдът може да приеме, че заинтересованият свидетел е възприел вярно правнорелевантните факти и ги възпроизвежда добросъвестно в показанията си, а свидетел, за когото няма данни за заинтересованост е възприел някои или всички факти погрешно, не е способен да ги възпроизведе в показанията си или ги възпроизвежда недобросъвестно (вж. решение № 800 от 22.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 776/2009 г., IV г. о.).
По последния поставен въпрос въззивният съд не се е отклонил от трайно установената практика, че след като са изчерпани контролните функции на въззивния съд (да провери валидността и допустимостта на решението и да определи вярната правна квалификация на предявените искове и на насрещните права, възраженията, репликите и т.н. на страните), той проверява само посочените в жалбата правни изводи, законосъобразността на посочените в жалбата процесуални действия и обосноваността на посочените в жалбата фактически констатации на първоинстанционния съд, като взема предвид установените във въззивното производство новооткрити и новонастъпили факти, съответно – последиците от недоказването. Ограниченият от посоченото в жалбата въззивен съд не може, без съответно оплакване да проверява обосноваността на която да било фактическа констатация на първоинстанционния съд нито да проверява дали тя е направена при друго съществено нарушение на съдопроизводствените правила (при разменена доказателствена тежест, при липса на доказателства, извращаване на събраните доказателства или необсъждането им). Ако във въззивното производство не са събрани доказателства за новооткрити или новонастипили факти, съдът не може да преценява нито да обсъжда наново доказателствата по делото. Въззивният съд може да приеме за доказани различни факти от тези, приети от първоинстанционния съд, само при съответно оплакване за необоснованост или съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и при обсъждане на събраните във въззивното производство доказателства за новооткрити и новонастъпили факти. Като изхожда от своята правна квалификация на материалните субективни права, предмет на делото, той може да приеме за правно релевантен факт, чието правно значение е отречено от първоинстанционния съд, като и да отрече правното значение на факт, който е взет предвид при постановяване на първоинстанционното решение (вж. решение № 200/23.06.2015 на ВКС, IV г. о. по гр. д. № 6459/2014). Възражението за симулация не е преклудирано, тъй като е направено от ответника още с отговора на исковата молба.
Ответникът по касацията В. Д. Г. не претендира разноски в касационното произовдство.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 7337/03.11.2017 на Софийския градски съд по гр. д. № 10707/2016.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.