О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№506
гр. София, 09.06. 2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на седми декември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРАЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО Д.
като разгледа докладваното от съдията Иво Д. т.д. № 880 по описа на съда за 2015 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от [фирма], ЕИК:[ЕИК] и [фирма], ЕИК:[ЕИК] срещу въззивно решение № 96 от 14. 11. 2014 г., постановено по т.д. № 231 по описа за 2014 г. на Бургаски апелативен съд, Търговско отделение, с което е потвърдено първоинстанционно решение на Бургаски окръжен съд по т.д. № 793/2012 г., с което на свой ред, по предявен иск от [фирма] е прогласена нищожността, поради противоречие със закона на сключения на 01. 06. 2011 г. договор за особен залог търговско предприятие между касаторите – ответници в производството [фирма] и [фирма], със законните последици.
В касационната жалба се излагат подробни оплаквания за недопустимост на обжалваното решение, както и за неговата неправилност, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК, иска се обезсилването му, евентуално – отмяната на въззивното решение и постановяване на друго такова по спора, с което предявеният срещу касаторите иск да бъде отхвърлен в цялост, със законните последици, претендират се разноски.
Противната страна оспорва жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо търговско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба, като подадена от страна в производството, срещу подлежащ на касационен контрол въззивен съдебен акт и в законоустановения преклузивен срок, е допустима. В случая обаче по делото не се установява наличието на претендираните от касаторите основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е счел първоинстанционното решение за валидно, допустимо и правилно, като по наведените от въззивниците (и касатори) твърдения за недопустимост на същото, поради произнасянето на първоинстанционния съд по (според ответниците) правно невъзможен петитум – да се прогласи за нищожен договора за особен залог между ответниците от 01. 06. 2011 год., за неоснователни. Въззивният съд е приел в решението си, че е предявен установителен иск – чл. 124, ал. 1 ГПК , с който се иска да се прогласи за нищожен един договор, а дали искането, направено от ищеца, а от тук и начинът, по който ще формулира съда волята си в диспозитива на решението, като приема за установено, прогласява нищожността или я обявява, е въпрос на формулировка и не би могло да се отрази, и да обоснове постановяване на едно решение. Според въззивния състав чрез прогласяването на нищожността се обявява невъзможността един договор да породи исканите правни последици от страните, т.е. обявява се един съществуващ факт, което не е произнасяне по искане, с което се упражнява от страната едно преобразуващо право, а по искане за установяване, потвърждаване на съществуващ юридически факт, този начин е възприет и не противоречи на съдебната практика, при което положение с исковата молба е направено едно допустимо искане, а от тук е постановено едно допустимо решение.
Оплакванията на въззивниците срещу правилността на първоинстанционното решение, с което е прогласена нищожността на сключения между ответниците, процесен договор за особен залог са приети от въззивния съд също за неоснователни с мотиви, че договорът за особен залог на търговско предприятие е договор, чрез който собственикът на едно търговско предприятие го залага, с оглед обезпечаване изпълнението на свое задължение, а заложният кредитор придобива правото да се удовлетвори предпочтително, по предвидения в закона ред, от цената на заложеното имущество. Този договор няма самостоятелно действие, като сключването му обезпечава изпълнението на едно главно задължение. Законът за особените залози регламентира сключването, съдържанието и действието на договора за особен залог, но и създава гаранции за изпълнение на основната функция на този договор – да обезпечи изпълнението на едно главно задължение. Залогодателят има право да запази държането на заложеното имущество, както е в конкретния случай по договора за особен залог, сключен между ищеца [фирма] и първия ответник [фирма]. Залогодателят има право да го ползва съобразно предназначението му, може да извършва сделки по разпореждане – като отчуждаване, обременяване с тежести и др., но стига да са в рамките на упражняване на основното му занятие. Според въззивния съд за всички тези действия, когато са извън кръга на обикновената дейност по занятие обаче, залогодателят трябва да уведомява кредитора, което негово задължение е регламентирано в чл. 8 от ЗОЗ. Въззивният съд сочи по-натам в мотивите си, че в конкретния случай в чл. 3, ал. 1, т. 3 от договорите за особен залог, сключени между О. и [фирма] е възпроизведен този текст от закона, като е уговорено извършването на сделки на разпореждане със заложеното имущество или част от него, да става само след предварително писмено уведомление и одобрение от страна на [фирма], а в чл. 9 от закона са разписани задълженията на залогодателя, като чл. 9, ал. 4 ЗОЗ създава забрана след получаване на съобщението за изпълнение по чл. 33, ал. 1, залогодателят да не може да се разпорежда със заложеното имущество. Във въззивното решение е посочено, че в процесния случай съобщение за изпълнение по реда на чл. 33, ал. 1 ЗОЗ е получено от залогодателя на 13.12.2010 год. – обстоятелство, което не се оспорва, като на 01.06. 2011 год. е подписан процесния договор за залог между двамата ответници. Според решаващите мотиви на обжалваното въззивно решение договорът за особен залог не е договор със самостоятелно действие, а обезпечава изпълнение на едно главно задължение, като от самата обезпечителна функция, която има този договор, се определя и характерът на правното действие, чрез което се достига до обременяване с тежести на едно вече заложено имущество. То създава права на трети лица върху това имущество, като отнема правото на разпоредителна власт на залогодателя върху заложеното имущество, което вече веднъж е сторено в полза на друг заложен кредитор. Според въззивния съд за да се охранят интересите на този първи заложен кредитор, законът е създал изискване и задължение, при извършване на разпоредителните действия извън занятието на залогодателя, което в конкретния случай се изразява в създаване на права в полза на трети лица, те да бъдат съгласувани със заложния кредитор – чл. 8, ал. 2, т. 2 ЗОЗ, а когато се получи съобщение за изпълнение по реда на чл. 33, ал. 1 ЗОЗ, законът е въвел забрана за залогодателя да се разпорежда със заложеното имущество. Според въззивния състав това не означава, че върху едно и също имущество не може да се учредяват няколко особени залога, но това учредяване може да става, при спазване условията на закона, като се следва съответната поредност на особените залози, които се определят от реда на вписването им, а в конкретния случай, учредявайки процесния договор за особен залог не са спазени тези изисквания, следващи от закона, което го прави договор, сключен в противоречие със закона, а от тук обосновава и нищожност по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 8, ал. 2, т.2 и чл. 9, ал. 4 ЗОЗ.
Според въззивния състав неоснователно е възражението, че съдът не е приел за разглеждане иск по чл. 26, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 8, ал. 2, т. 2 от ЗОЗ, доколкото в т. 3 от исковата молба ищецът е направил изложение на действия, извършени от ответното дружество, които са такива по смисъла на чл. 8, ал. 2, т.2 от ЗОЗ, изразяващи се в извършването на разпореждане извън кръга на обикновената дейност, без съгласието на заложния кредитор, това са действия в противоречие със закона, които страните са ограничили в договора, като са създали забрана в самия договор за особен залог да бъдат извършвани, а в чл. 6 от договора те са достигнали даже до уговорка залогодателят да няма право да залага повторно в полза на трети лица заложеното имущество. Според въззивния съд вярно е, че това са уговорки в договора между страните по делото, но те възпроизвеждат законов текст и по този начин неизпълнението на договорните задължения води и изразява неизпълнение на закона, което прави тези действия, извършвани в противоречие на закона. Според съда по-натам, при положение, че са изложени в обстоятелствената част на исковата молба, възпроизведени са в доклада на съда, обсъдени са в мотивите на обжалвания съдебен акт, като обосноваващи твърдението за действия в противоречие със закона, то и твърденията за такива действия правят възраженията на ответниците неоснователни, а това, че в исковата молба липсва изрично упоменаване на законовия текст, не означава, че съда не го е приел за разглеждане, като основание, сочещо за действия, извършени в противоречие със закона.
Въззивният съд е приел за неоснователно и възражението във въззивната жалба, че ищецът – заложен кредитор, не е упражнил правата си по реда на чл. 33 от ЗОЗ във визирания в закона – чл. 37, ал. 1 ЗОЗ шестмесечен срок, което е довело до възможността, следващият по ред заложен кредитор – вторият ответник [фирма] да извърши продажба на заложеното в негова полза имущество. Според въззивния състав това възражение би имало основание, ако учредяването на втория (процесния) договор за особен залог е станало при спазване на законовите изисквания, което би легитимирало втория заложен кредитор, като правоимащ да пристъпи към изпълнение, но доколкото този втори (процесен) договор за особен залог е нищожен, поради противоречие със закона, то това се явява и липса на възможност да се породят исканите правни последици от страните по него.
В представеното от касаторите с касационната му жалба изложение на основания за допускане на касационно обжалване се излага, че:
1. Въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС по съществени процесуални въпроси, като се твърди, че в доклада си по делото съдът не е разпределил доказателствената тежест в съответствие с изискванията на чл. 146, ал. 1, т. 5 от ГПК и всъщност на практика липсвал доклад по делото, доколкото по изложени от касаторите съображения същият счита, че съдът не е приел доклад по делото с разпределение на доказателствената тежест, съобразно чл. 146 от ГПК, което е грубо нарушение на процесуалния закон. Касаторите цитира т. 2 от ТР № 1 от 9. 12. 2013 г. на ВКС по тълк д. № 1/2013 г. ОСГТК, съобразно която докладът по делото е от особено значение за постановяване на правилно и съобразено с обективната фактическа действителност решение по материалноправен спор, регламентацията на дължимите от съда процесуални действия по докладване на делото е императивна и пропускът на първоинстанционният съд да извърши доклад, респективно извършване на непълен или неточен доклад, следва да се квалифицира като нарушение на съдопроизводствените правила. Според касаторите в процесния случай въззивният съд е дължал даване на указания до страните относно възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими към делото доказателства, поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания от първоинстанционния съд, което не е сторил, а обжалваното решение следвало да бъде отменено дори само и единствено на това основание.
2. Въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и по важни материалноправни въпроси:
Касаторите излагат, че съгласно чл. 26, ал. 1 от ЗЗД „Нищожни са договорите които противоречат на закона или го заобикалят, както и договорите, които накърняват добрите нрави, включително и договорите върху неоткрити наследства. Нищожни са и договорите, които имат невъзможен предмет, договорите при които липсва съгласие, предписаната от закона форма, основание, както и привидните договори“.
Касаторите цитират Решение 187/19. 03. 2010г. по т.д. 135/2009г. ТК – Второ отделение на ВКС, с което съдът е приел, че е възможно да бъде сключен договор за особен залог на търговско предприятие, част от което имущество е предмет на други обезпечения, както и да бъдат сключени поредни договори за особен залог, какъвто всъщност е предметът на делото. Нормата на чл. 8, ал. 2, т. 2 от ЗОЗ гласи: “Залогодателят има право да запази държането на заложеното имущество. Залогодателят, който запазва държането на заложеното имущество има право да извършва сделки на разпореждане със заложеното имущество. Когато предмет на сделките на разпореждане са безналични ценни книжа или вещи и права извън кръга на обикновената дейност по занятие на залогодателя, се изисква съгласието на заложния кредитор.“
Касаторите сочат, че на първо място основната презумпция на законодателя е, че залогодателят има право да извършва сделки на разпореждане. Ограничението идва впоследствие и то само в предвидените от закона случаи – когато се касае за сделки с безналични ценни книжа, или вещи и права извън кръга на обикновената дейност по занятие на залогодателя. Сочи се, че нормата на чл. 8, ал. 2, т. 2 от ЗОЗ въвежда права, а не задължения за първия ответник, безспорно (по делото не се установявало противното) държането на заложеното имущество е запазено у първия ответник [фирма], предмет на процесната сделка не са нито безналични ценни книжа, нито вещи и права, а цялото търговско предприятие на заложния длъжник (съвкупност от права, задължения и фактически отношения), предметът на разпореждане не е извън кръга на обикновената дейност по занятие на залогодателя, напротив, това е търговска сделка, свързана с дейността на първия ответник – осигуряване на оборотни средства и обезпечаването им по предвидения в ЗОЗ ред, съгласието на заложния кредитор – в случай О. АД не следва да е писмено, а е налице, вследствие на конклудентните действия и невъзпротивяването му, след вписването на договора за особен залог по партида на първия ответник, респ. узнаването от страна на ищеца за това обстоятелство, поради публичността на Търговския регистър, както и че дори да има нарушение на чл. 8, ал. 2, т. 2 от ЗОЗ това не е основание за НИЩОЖНОСТ, а евентуално основание за ангажиране на договорна отговорност при неизпълнение на договор от страна на първия ответник.
По-натам, касаторите излагат, че шестмесечният срок по последното релевантно за процеса пристъпване на [фирма] към изпълнение върху отделни активи е изтекъл на 23. 05. 2011 г., а договорът за особен залог е вписан на 07. 06. 2011 г. – след изтичане на 6 месечния срок, в който заложният кредитор О. АД е следвало да упражни правата си, неупражняването на правата му в този срок е предопределило възможността за сключване на нов обезпечителен договор от страна на длъжника и втория ответник, видно и от извлечението от търговския регистър, кредиторът [фирма] не е упражнил предоставените му от ЗОЗ права, въпреки че е бил вписал договор за особен залог и е пристъпил към изпълнение, но е пропуснал законовия шестмесечен срок. Според касаторите неупражняването на тези права, респ. пропускането на възможността за удовлетворение по реда на ЗОЗ от страна на [фирма] е довело до правната възможност следващият по ред заложен кредитор – в случая [фирма], вписан по партидата на [фирма] да извърши продажбата на заложеното в негова полза имущество на [фирма], като в конкретния случай именно това е станало – [фирма] е пропуснало законния шестмесечен срок за удовлетворяване по реда на ЗОЗ и правата за това са преминали върху следващия по ред заложен кредитор, вписан по партидата в ТР.
3. Заявява се наличие на съществен материалноправен въпрос от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото:
Касаторите считат, че процесният договор за учредяване на особен залог между първия и втория ответник не е нищожен с оглед приетите от въззивната инстанция правни основания, а изискванията на закона, касаещи действителността на тази правна сделка са стриктно спазени от страните – ответници по спора. Договорът за учредяване на особен залог по реда на Закона за особените залози е формален, обезпечителен и подлежащ на вписване в търговския регистър. Това са единствените задължителни от закона предпоставки за неговата действителност и те са безусловно и неоспоримо спазени от ответниците по иска. Сделката е формална – в писмен вид с нотариална заверка на подписите на страните, обезпечава друго основно правоотношение между тях – договор за заем и е вписана по предвидения в закона ред и начин в Търговския регистър по съответната партида на залогодателя. Това е единственото, което има значение за настоящия правен спор, и приемането на основание за нищожност е абсолютно неправилно и в противоречие с нормите на материалния закон. Поради изложеното касаторите молят касационния състав да приеме с оглед на безспорността на тези обстоятелства, че сделката не е нищожна, т.е при сключването й липсва порок, който да бъде квалифициран като такъв по реда на дадената от съда правна квалификация на иска – чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 9, ал. 4 от ЗОЗ. Евентуално би имало основание за наличие и ангажиране на договорна отговорност за неизпълнение на договор от страна на първия ответник – [фирма], но категорично, в никакъв случай, нямало предпоставки и основания за наличие на нищожност на атакуваната правна сделка.
В този смисъл, продължават в изложението си касаторите първоинстанционният, а впоследствие и въззивният съд не са направили разлика между нищожност на правна сделка и неизпълнение на договор, сключен между ищеца и първия ответник, соченото в исковата молба неизпълнение на чл. 3, ал. 1, т. 3 от сключения между ищеца и ответника [фирма] (по който вторият ответник не е страна), не е основание за претендираната от [фирма] нищожност. Процесният договор за особен залог между двамата ответници не представлява сделка по разпореждане със заложено имущество, а е сделка по създаване на облигационна привилегия и обезпечение на вземане на кредитор – в случая вторият ответник. Тази сделка преразпределя възможността на кредиторите по реда на ЗОЗ да се конкурират съразмерно от имуществото на длъжника – първи ответник и дава възможност за предпочтително удовлетворение, а не прехвърля директно права в полза на заложния кредитор, поради което не следва да се приема за разпоредителна.
Според изложеното от касаторите по-натам, действието по учредяване на особен залог по реда на Закона за особените залози само по себе си не прехвърля права. То създава ред, гаранции и надеждност по отношение на заложния кредитор, че при стриктно спазване от него на реда, начина и сроковете във Закона за особените залози, същият ще проведе адекватна защита и ще събере по предвидения в ЗОЗ ред вземането си, и то съобразно поредността, и привилегиите на останалите заложни кредитори, вписани по партидата на [фирма]. По никакъв начин обаче, учредяването на договор за особен залог не прехвърля вещни права в полза на заложния кредитор. Учредяването на подобен вид договори е създаване на една привилегия, една възможност за улеснено събиране на вземане, но тя няма нищо общо с индивидуалното принудително изпълнение по реда на ГПК.
Според касаторите, дори и да се приеме, че сделката по учредяване на особен залог е разпоредителна сделка, в настоящия казус евентуално можело да се говори за неизпълнение на договор от страна на първия ответник [фирма] спрямо ищеца, но в никакъв случай не става въпрос за нищожност на правна сделка. Цитира се Решение № 1877/19. 03. 2010 г. по т.д. 135/2009г. ТК – Второ отделение на ВКС, в което Върховният касационен съд е приел, че е възможно да бъде сключен договор за особен залог на търговско предприятие, част от което имущество е предмет на други обезпечения, както и да бъдат сключени поредни договори за особен залог, като според касаторите това всъщност е и предметът на настоящото производство, поради което исковете на ищеца следвало да бъдат отхвърлени изцяло като неоснователни, а обжалваното решение отменено.
4. Поддържа се, че е налице и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, като правният въпрос, по който се поддържа наличието на това основание за допускане на касационно обжалване е:
Допустимо ли е при предявен по същество установителен иск за нищожност на договор, да е допустим петитум с искане за прогласяване на нищожност, съответно диспозитив на съдебния акт с който се прогласява нищожност на договор и корелативно:
Следва ли при предявен по същество установителен иск за нищожност на договор, да е допустим петитум с искане за установяване на нищожност на договор, съответно диспозитив на съдебния акт с който се приема за установено между страните че съответния договор е нищожен?
По така подробно възпроизведеното в настоящите мотиви съдържание на изложението на касаторите на основания за допускане на касационно обжалване, преценявано съобразно разрешенията, дадени с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., касационният състав намира следното:
Съобразно задължителната за съдилищата практика на касационната инстанция, обективирана в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира, като Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение.
Правно необосновани са твърденията на касаторите в жалбата им и в изложението на основания за допускане на касационно обжалване, за недопустимост на обжалваното въззивно решение, поради недопустим за предявения и уважен установителен иск, формулиран от ищеца петитум за именно „прогласяване“ на нищожност на процесния договор за особен залог и респ. – за произтичащ от същия, твърдян от ищеца да е недопустим петитум, също недопустим диспозитив на съдебното решение. Ясно е видно, както от исковата молба и допълнителната такава, така и от цялостното съдържание на материалите по делото, и изявленията на страните в производството, че е предявен от ищеца , респ. – и уважен от съда именно установителен иск с петитум да бъде прогласена нищожността на процесния договор между двамата ответници – касатори, като както формулираният от ищеца петитум, така и постановеният, съответстващ му диспозитив на съдебното решение изцяло отговарят на вида на търсената с предявеният, и уважен в защита на спорното, субективно гражданско право на ищеца, точно установителен иск. Използваният, както от ищеца, така и от съда термин „прогласява“, вместо „установява“ по отношение на нищожността на процесния договор е въпрос на правна семантика и не променя горните изводи, нито пък е възможно в каквато и да било степен да се споделят твърденията на касаторите, че същият термин сочел на претендирано, респ. – съдебно потвърдено упражняване от страна на ищеца, именно на преобразуващо (потестативно) негово субективно гражданско право, защитата на което се осъществявала чрез конститутивен, а не чрез предявеният и уважен в процеса, установителен иск.
По-натам, видно от конкретното съдържание на изложението на основания за допускане на касационно обжалване, в първите три точки от същото въобще не се съдържа какъвто и да било въпрос, още-по малко пък правен такъв, отговорът на който да е и релевантен за изхода на делото във въззивната инстанция. В посочените т.т. 1-3 от изложението на основания за допускане на касационно обжалване касаторите са се задоволили да възпроизведат оплакванията си, изложени и в касационната жалба, срещу допустимостта и правилността на въззивното решение. Същите съставляват не основания за допускане на касационно обжалване, а такива за евентуално касиране на въззивното решение, преценката за основателността на които обаче е извън предметният обхват на настоящото производство по допускане на касационно обжалване. Поради изложеното и доколкото в конкретното съдържание на изложението на основания за допускане на касационно обжалване по т.т. 1-3 от същото, касаторите въобще не формулират правен въпрос по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият е разяснен с т. 1 от ТРОСГТВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., нито пък е направен дори и опит за конкретно обосноваване на какъвто и да било допълнителен селективен критерий измежду законоустановените в чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 ГПК, то и в тази си част изложението на основания за допускане на касационно обжалване, според касационния състав, не обосновава такова допускане.
Не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, релевирани от касаторите и в оставащата т. 4 от изложението им на такива основания.
Формулираният от касаторите първи въпрос от двата такива, принципно би могъл да бъде приет за релевантен за изхода на делото по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, доколкото видно от възпроизведените по-горе мотиви на въззивното решене е видно, че въззивният съд е обсъждал релевираните от касаторите във въззивната им жалба, именно в посочения смисъл, оплаквания срещу допустимостта на първоинстанционното решение (вторият въпрос съдържа правна безсмислица, доколкото единствените, съответстващи на търсената с конкретния установителен иск защита, както петитум (искане), така и съответстващо съдържание на диспозитива на съдебно решение, биха били именно посочените във въпроса, а не някакви други). По отношение на същия първи въпрос обаче не е налице твърдяният от касаторите допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, така както действителното съдържание на законовата разпоредба е разяснено с т. 4. от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., доколкото по конкретното дело не се установява да е осъществена която и да било от законоустановените хипотези, обосноваващи допускане на касационно обжалване – разглеждането на поставения правен въпрос да допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, или пък приложим по делото закон да е непълен, неясен или противоречив, за да се създаде съдебна практика по прилагането му или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. При така посоченото, по конкретното дело не се установява приносът в тълкуването да осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите, поради което и в случая не е налице претендираното от касаторите основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
При така изложеното и доколкото по делото не се установява наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, то и такова не следва да бъде допускано.
При този изход на делото жалбоподателите нямат право на претендираните от тях разноски за касационната инстанция, а ответникът по жалбата не претендира такива.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 96 от 14. 11. 2014 г., постановено по т.д. № 231 по описа за 2014 г. на Бургаски апелативен съд, Търговско отделение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: