1
2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 507
София, 01.11.2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети октомври, две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев частно гражданско дело № 4356 по описа за 2016 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.278, вр. с чл.396, ал.2 ГПК.
Образувано е по частна жалба на [фирма], представлявано от управителя М. В. И., чрез адвокат И. С. и адвокат М. Б., двамата от САК срещу определение № 1566 от 05.05.2016г. по в.ч.гр.д № 2036/2016 г. на Апелативен съд София, с което се отменя определение от 05.04.2016 г. по ч.гр.д № 4120/2016 г. на Софийски градски съд и е допуснато по молба на Р. Б. Г. обезпечение на бъдещ иск с правно основание чл.79, ал.1 и чл.240, ал.1 ЗЗД, чрез допускане на обезпечителна мярка „запор“ върху вземанията на [фирма] по ИД 929/2015 г. по описа на ЧСИ М. М. с рег. № 786 и район на действие СГС, до размер на сумата от 25 100 лева.
В частната жалба се поддържа, че обжалваното определение е неправилно и се иска неговата отмяна, с оглед недопустимостта на бъдещия иск. Изложени са съображения, че договорът за заем е сключен в нарушение на чл.28 ЗЗД, тъй като за сключването му е било необходимо решение общото събрание на дружеството управителят да договаря сам със себе си, което обуславя вероятна неоснователност на бъдещия иск. В частната касационна жалба са поставени и въпроси с твърдения, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като съдът се е произнесъл в противоречие със задължителна практика на ВКС по въпроса, следва ли да се допуска обезпечение по реда на чл.391, ал.1, т.1 ГПК, при противоречиви писмени доказателства и неустановена обезпечителна нужда, както и приложима ли е разпоредбата на чл.391, ал.1, т.1 ГПК при липсата на убедителни доказателства за обезпечителната нужда и вероятната основателност на иска. Жалбоподателят твърди, че определението на въззивния съд е постановено в противоречие с определение № 140 от 18.03.2011 г. по ч.гр.д. № 133/2011 г. на ВКС, III г.о., а по приложението на чл.391, ал.1, т.1 ГПК липсва трайно установена съдебна практика, поради което произнасянето на ВКС ще е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
От Р. Б. Г. не е подаден писмен отговор.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, констатира, че обжалваното определение подлежи на касационно обжалване на основание чл.274, ал.3, т.2, вр. с чл.396, ал.2, изр.3 ГПК. Частната касационна жалба е подадена в срок от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е редовна.
При проверка на основанията по чл.280, ал.1 ГПК, настоящият състав на ВКС намира, че касационно обжалване не следва да бъде допуснато, поради следните съображения: За да постанови обжалваното определение, Софийският апелативен съд е констатирал, че бъдещият иск е процесуално допустим, вероятно основателен, тъй като е подкрепен от убедителни доказателства и е налице обезпечителна нужда, поради което молбата за обезпечение на бъдещия иск неправилно е била отхвърлена. Въззивният съд е изложил съображения, че няма пречка в полза на длъжника по изпълнението да възникнат бъдещи вземания след удовлетворяване на взискателите, за останалите след публичната продан парични средства, които следва да се върнат на длъжника, с оглед на което е отменил обжалваното пред него определение.
Съгласно т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби, трябва да се изведе от предмета на спора и да е от значение за решаващата воля на съда. В случая, поставените въпроси като общо основание за допускане на касационно обжалване обуславят изводите на въззивния съд в обжалваното определение, но са разрешени в съответствие със съдебната практика на ВКС – ТР № 6 от 14.03.2014 г. по тълк.дело № 6/2013 г. на ОСГТК, в което се приема, че в производството по обезпечение на иска е достатъчно да са налице положителните предпоставки и да не са налице процесуални пречки за разглеждане на молбата. Предпоставките за допускане на обезпечението са предявеният иск да е допустим, вероятно основателен и да е налице обезпечителна нужда. Преценката за вероятната основателност се извършва въз основа на въведените от молителя твърдения и подкрепящите ги писмени доказателства, а когато такива не са налице, при представяне на парична или имотна гаранция при условията на чл.180 и чл.181 ЗЗД. В този смисъл, за да бъде допуснато обезпечение на бъдещ иск по реда на чл.391, ал.1, т.1 ГПК е достатъчно от изложените фактически твърдения на молителя, съдът да достигне до извод, че искът ще е процесуално допустим, а въз основа на представените писмени доказателства и вероятната основателен, както и наличието или липсата на обезпечителна нужда от поисканата обезпечителна мярка. В съдебната практика се приема също, че обезпечителна нужда не е налице, когато интереса на молителя е защитен в достатъчна степен, като всеки отделен случай подлежи на конкретна преценка от съда, дали без допускане на обезпечението за ищеца ще бъде невъзможно или ще се затрудни осъществяването на правата по решението. Въззивният съд е приел, че от приложените доказателства към молбата за обезпечение на молителя се установяват всички положителни предпоставки за уважаване на молбата, поради което е допуснал обезпечение на бъдещия иск чрез налагане на запор на вземания на длъжника. В частната касационна жалба се оспорва правния интерес от поисканата обезпечителна мярка, но в тази насока не е поставен въпрос от жалбоподателя. Даденото разрешение в определението на въззивния съд не е в противоречие с формираната задължителна практика на ВКС по приложението на чл.391, ал.1, т.1 ГПК и въпросите, свързани с предпоставките, при които може да се допусне обезпечение на иск.
Предвид изложените съображения, не е налице противоречие с практиката на ВКС, по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а при липсата на съображения, от които да се направи извод за необходимостта да се измени съдебната практика, не е налице и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1566 от 05.05.2016г. по в.ч.гр.д № 2036/2016 г. на Апелативен съд София.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.