О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 507
София, 11.12.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на 11.10.2017 две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
при секретар
изслуша докладваното от председателя (съдията) ЗЛАТКА РУСЕВА
дело № 1399/2017 година
Производството е по член 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№35167/20.12.2016г.,подадена от Й. И. Р. и Г. К. Р.,против решение №1548/02.12.2016г. на Варненски окръжен съд,постановено по в.гр.д.№1734/2016г.,по описа на същия съд,с което се отменя решение от 30.05.2016г. по гр.д.№17670/2013г. по описа на Варненски районен съд и вместо него е постановено:отхвърля иска на Г. М. М.,Й. И. Р. и Г. К. Р. против Г. М. И.,за приемане за установено,че ответникът не е собственик на реална част от УПИ ІХ в кв.7 по плана на В.з.-Ш.,с площ на частта от 260 кв.м,при описани в решението,графично индивидуализирана в жълт цвят на приподписаната от съда скица към заключението на в.л на лист 132 от първоинстанционното дело,на основание член 124,ал.1 ГПК,като осъжда Г. М. М.,Й. И. Р. и Г. К. Р. да заплатят на Г. М. И. сумата от 1 142,30 лева,представляващи направени разноски пред първата инстанция,на основание член 78 ЗС.
В касационната жалба се правят оплаквания,че въззивното решение е неправилно и необосновано,като се иска неговата отмяна.
Ответницата по касационната жалба Г. М. И.,чрез пълномощника й адвокат В. А. С.,в депозирания по делото писмен отговор на жалбата,счита че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и моли същото да не се допуска.
С определение №64/12.04.2017г. постановено по делото,е съединено за общо разглеждане с настоящото и ч.гр.д.№1398/201г. по описа на ВКС,ІІ го.,образувано по частна жалба вх.№5382/22.02.2017г.,подадена от Й. И. Р. и Г. К. Р., против определение №350 от 08.02.2017г. на Варненски окръжен съд,постановено по в.гр.д.№1734/2016г. по описа на същия съд,в производство по член 248 ГПК,с което се оставя без уважение молба с вх.№35910/29.12.2016г. от Й. И. Р. и Г. К. Р.,с искане за изменение на Решение №1548/02.12.2016г.,постановено по в.гр.д.№1734/2016г. по описа на Варненски окръжен съд,в частта му относно разноските.
В частната жалба се иска отмяна на горепосоченото определение на въззивния съд,като неправилно.
По касационната жалба на Й. Р. и К. Р.:
С решаващите си мотиви,въззивният съд е констатирал,че първата ищца Г. М. М. е наследник-преживяла съпруга на Г. Р. М.-починал на 31.03.1997г.,а втората ищца Й. И. Р. и третия ищец Г. К. Р.- са наследници на К. Г. Р.-поч.31.05.2011г.-син на общия наследодател Г. Р. М.,като приживе К. Г. Р. и Г. М. М. са признати за собственици,по силата на констативен нотариален акт №160 от 20.10.2004г./лист 12 от делото/ на недвижим имот:вилно място,находящо се в [населено място],област В.,съставляващо урегулиран поземлен имот ХІ в кв.7 по плана на вилна зона Ш.,с площ от 855 кв.м,за което ищците твърдят,че в притежавания от тях имот попадат 260 кв.м от стар имот с пл.№29,признат за възстановяване по реда на З. на наследниците на К. П. Р.-една от които е ответницата Г. М. И.,с решение №16-№/04.06.1999г. на ПК Д. Ч.,по отношение на който наследниците извършили доброволна делба,по силата на която в дял на ответницата Г. И. е поставен УПИ ХІІІ в кв. 7 с площ от 517 кв.м,индивидуализиран по действащия към този момент РП на вилната зона Ш..Съдът е посочил,че заявената от ищците претенция е за признаване за установено,че ответницата И. не е собственик на процесната реална част от имота,тъй като извършената в полза на наследниците на К. Р. реституция на земеделски земи е незаконосъобразна,и се навеждат доводи за нищожност на решението на ПК от 1999г. ,защото е налице предходно произнасяне на ПК с решение от 1992г.Съдът е намерил за неоснователни тези възражения,като е посочил че предмет на възстановяване на наследодателя на ответницата, по реда на ЗСПЗЗ, е имот,който е бил внесен в ТКЗС и който впоследствие е бил включен в строителните граници на населеното място,като към датата на влизане в сила на ЗСПЗЗ,същият е бил предмет на разпоредителна сделка,извършена от ТКЗС и наследодателя на ищците,за която сделка не се установява,че е извършена при спазване изискванията на чл.26 ЗС/отм/ и чл.10,ал.4 Примерния устав на ТКЗС/1968г./-а именно –решение за извършването и от общото събрание на ТКЗС.Съдът е отбелязъл,че към датата на постановяване на решението на ПК от 1992,г.,според действащата към този момент редакция на член 10 ЗСПЗЗ,отчуждените от ТКЗС земи в полза на трети лица не са включени в обхвата на реституционния закон,като такава възможност е налице с изменението му с ДВ бр.98/1997г., с приемането на новата разпоредба на член 10,ал.13 ЗСПЗЗ,приложима към неприключили административни производство по реда на закона към този момент,поради което постановеното преди това решение-от 1992г. е незаконосъобразно и не поражда последици за наследниците на К. Р..Съдът е стигнал до извода,че след като законодателят с преуредил отношенията ,относно възстановяване правото на собственост спрямо тези категории земи,съгласно предвиденото в посочените разпоредби на ЗСПЗЗ, следва да се зачете валидността на издаденото през 1999г. решение на ПК.Освен това,съдът е приел,че не са налице изключенията,предвидени по член 10,ал.13 вр. с ал.7 ЗСПЗЗ,при които се зачита извършената от кооперативната организация разпоредителна сделка в полза на трети лица,а именно извършено законно строителство към 01.03.1991г.,за каквото по делото липсват доказателства,а съгласно приложеното удостоверение по член 13,ал.4 ППЗСПЗЗ в УПИ ХІ няма застрояване,като е стигнал до крайния извод,че решение №16-1/1999г. на ПК и сключения договор за доброволна делба легитимират ответницата като собственик на процесния имот.
В изложението си на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение,уточнени с молба вх.№1102/16.01.2017г.,във връзка с дадените от съда на касаторите указания,касаторите заявявят,че е налице хипотезата на член 280,ал.1,т.2 и т.3 ГПК.Видно от съдържанието на молбата,в същата се излагат касационни оплаквания по смисъла на член 281,т.3 ГПК,за неправилно приложение на материалния закон,като се правят доводи във връзка с постановено влязло в сила решение по друг правен спор,между Г. М. И.,с която е бил предявен отрицателен установителен иск срещу посочените трети лица,за друг имот,различен от процесния,който иск е бил отхвърлен,с аргумента,че там били сочени от ищцата/ в настоящото производство ответница И./ същите доказателства.
Преди всичко,съгласно приетото с т.1 на Тълкувателно решение №1/2009г. на ОСГТК на ВКС,касаторът е длъжен да формулира точно и ясно правния въпрос,разрешен с обжалваното въззивно решение,който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело.
Видно от изложеното с решаващите мотиви на въззивното решение и съдържащото се в молбата-уточнение на касаторите по член 284,ал.3,т.1 ГПК,липсва формулиран правен въпрос по смисъла на горепосоченото тълкувателно решение,а се излагат касационни оплаквания и доводи за друг изход на спор,решен при друга фактическа обстановка,който не може да обоснове и сочените от касаторите хипотези за допускане на касационно обжалване.
Непосочването на правния въпрос,както е в настоящия случай,само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване,без да се обсъждат допълнителните основания за това.
По частната жалба на Й. Р. и К. Р.:
Частната жалба е постъпила в законоустановения срок и е процесуално допустима.
Подадената частна е неоснователна.
Въззивният съд е приел,че след като с постановеното решение е отменил обжалвания съдебен акт на първоинстанционния съд и вместо него е постановил отхвърляне на предявения иск от Г. М. М.,Й. И. Р. и Г. К. Р.,следва да се приложи разпоредбата на член 81 ГПК,предвиждаща,че във всеки акт ,с който приключва делото в съответната инстанция,се дължи произнасяне и по искането за разноските.Съдът е посочил,че такова искане е направено още при депозиране на въззивната жалба от Г. М. И.,като е отбелязъл,че за въззивното производството същата не е доказала сторени разноски,но пред първоинстанционния съд е представила в срока по член 80 ГПК списък с разноските за тази инстанция и е приложила доказателства за действително извършените такива,поради което такива са присъдени с постановеното въззивно решение.Наред с това,съдът е отчел обстоятелството,че срещу така заявената претенция за разноските в посочения размер не е направено възражение за прекомерност по член 78,ал.5 ГПК,поради което е оставил без уважение молбата за изменение на решението в частта му за разноските.
В частната жалба липсват оплаквания, относими към постановеното с обжалваното определение на въззивния съд в производството по член 248 ГПК,напротив в същото се правят отново касационни оплаквания за неправилност на въззивното решение,изразява се несъгласие с присъдените разноски,като се иска цялостната им отмяна.
Водим от горното, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1548/02.12.2016г. на Варненски окръжен съд,постановено по в.гр.д.№1734/2016г. по описа на същия съд.
ОСТАВЯ В СИЛА определение №350/08.02.2017г. на Варненски окръжен съд,постановено по в.гр.д.№1734/2016г. по описа на същия съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: