О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 508
София, 13.10.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на единадесети октомври през две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдия Петрова т.д. №1287 по описа за 2017 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалба на ответниците М. А. Т. и на В. М. Й. против Решение № 35 от 13.03.2017г. по в.т.д.№ 286/2016г. на АС Велико Търново, с което е потвърдено решението по т.д.№ 16/2016г. на ОС Ловеч. Първоинстанционният съд е признал за установено по иска, предявен по реда на чл.422 ГПК, че М. А. Т. и В. Й. като поръчители дължат на [фирма] солидарно с кредитополучателя А. М. Т. суми по договор за предоставяне на потребителски кредит от 27.6.2013г. в общ размер от 90 342.37лв., от които главница 65 836.55лв., договорна лихва от 20.11.2013г. до 20.10.2015г. в размер на 3 006.94лв. и наказателна лихва за просрочени главници за периода 20.11.2013г. до 20.10.2015г. в размер на 21 499.18лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване заповед за изпълнение и изпълнителен лист – 22.10.2015г., за които е издадена заповед на незабавно изпълнение по ч.гр.д.№ 897/2015г. на РС Троян. Тримата ответници са осъдени да заплатят солидарно на банката и направените в заповедното производство разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение.
Двете касационни жалби са с идентично съдържание. Въведено е оплакване за противоречие с материалния закон относно момента, от който тече срокът по чл.147,ал.1 ЗЗД. Според касаторите законът не свързва началото на преклузивния срок с уведомяването на поръчителя, а само и единствено с настъпването на падежа на задължението. Поддържа се, че шестмесечният прекратителен за поръчителството срок в хипотеза на обявяване на кредита за предсрочно изискуем тече от настъпването й, съгласно договора, а уведомяването на длъжника е предпоставка за предприемане на съдебни действия по реда на чл.417 ГПК. Посочва се, че ищецът изрично е признал в исковата молба, че предсрочната изискуемост на остатъка по кредита е настъпила на 17.02.2014г., такова е било и изявлението му в нотариалната покана, поради което към датата на подаване на заявлението – 22.10.2015г., шестмесечния срок по чл.147,ал.1 ЗЗД е изтекъл. Обосновано е, че вноските по кредита са месечни, с конкретно определен падеж и дори да съществува спор дали за бъдещите вноски е настъпила предсрочна изискуемост и кога, то за неплатените вноски с настъпили падежи, не е налице предсрочна изискуемост; за тях очевидно е приложима разпоредбата на чл.147,ал.1 ЗЗД и този въведен във въззивната жалба аргумент не бил обсъден от апелативния съд. Изложени са съображения, че в договора за кредит е уговорено настъпването на предсрочната изискуемост като обективен факт, като автоматично трансформиране на задължението в предсрочно изискуемо при неплащане изцяло или частично на две вноски, а не като възможност за кредитора, изискваща допълнително волеизявление до длъжника. Посочени са и основания за отмяна на решението поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила – необсъждане от апелативния съд на довода за признание на банката за момента на настъпването на предсрочната изискуемост. Изложени са съображения за недопустимост на въззивното решение в частта за потвърждаване на решението на ОС, с която в полза на ищеца са присъдени разноските за заповедното производство, включени в издадената заповед за изпълнение.
В изложенията, депозирани от касаторите, които са с идентично съдържание се иска допускане на обжалването при допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280,ал.3 ГПК. Искането е подробно аргументирано със създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, нарушаваща принципа на законност и водеща до превратно тълкуване на разпоредбата на чл.147 ЗЗД. Поддържа се, че тълкуването, дадено в т. ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, че моментът, в който настъпва предсрочната изискуемост на кредита – датата, на която волеизявлението на банката, че счита задължението за предсрочно изискуемо е достигнало до кредитополучателя, е и началният момент на течението на шестмесечния срок по чл.147,ал.1 ЗЗД, съществено се различава от уредбата на отговорността на поръчителя, регламентирана от ЗЗД. Застъпва се, че тълкуването, че от датата на уведомяване на кредитополучателя тече срокът по чл.147 ЗЗД по отношение на поръчителя е неправилно, противоречи на принципа на равнопоставеност между страните, тъй като при настъпил падеж, банката недобросъвестно може да уведоми кредитополучателя непосредствено преди изтичането на общия давностен срок от пет години и така неправомерно да удължи срока по чл.147 ЗЗД срещу поръчителя. Поставеният въпрос е: От кой момент тече срокът по чл.147 ЗЗД относно отговорността на поръчителя при наличие на договор, който урежда настъпването на предсрочната изискуемост и при наличие на признание от страна на кредитора за датата, от която е налице предсрочната изискуемост, която е различна от датата на получаване от кредитополучателя на изявлението на банката, че е обявила кредита за предсрочно изискуем.
От насрещната страна [фирма] е постъпил писмен отговор, с който се оспорва наличието на предпоставките за допускане на обжалването и основателността на касационните жалби.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
Въззивната инстанция е приела за безспорно, че по силата на договор от 27.06.2013г. година [фирма] е предоставила на А. Т. кредит в размер на 67 070 лв. за покриване на потребителски нужди, който се усвоява еднократно до 23.06.2013г., с краен срок за издължаване 20.06.2023г. и че за обезпечаване на кредита касаторите са учредили поръчителство; че съгласно чл. 10, ал. 1 кредитът се издължава на 120 месечни анюитетни вноски, включващи главница, лихва и съответната част от годишната такса за управление и обслужване, считано от 20.07.2013г., на двадесето число на месеца като погасяването се извършва по предвидената в чл. 76, ал. 2 ЗЗД поредност; че в чл. 23 е визирано, че при пълно или частично неплащане на две погасителни вноски, кредитът става автоматично предсрочно изискуем, без да е необходимо кредитополучателят и/или поръчителите да бъдат уведомявани. За безспорно е прието, че с нотариална покана, връчена на 15.10.2015г. банката е уведомила кредитополучателя и поръчителите, че целият кредит е предсрочно изискуем на основание чл. 23 от договора, тъй като към 25.08.2015г. не са заплатени погасителни вноски за периода 20.11.2013 – 25.08.2015г. като просрочието е 424 дни, а заявлението за издаване на заповедта е подадено на 22.10.2015г. Въззивната инстанция е обсъдила приетата счетоводна експертиза, която е установила, че кредитът е усвоен на 28.06.2013г.; че до датата на изготвяне на счетоводната справка, от кредитополучателя са направени погашения на дължимите главници и лихви, с които са били погасени общо 4 608.09лв, в това число: просрочени главници – 1 233.45лв.; просрочени договорни лихви – 3 077.22 лв.; просрочени наказателни лихви – 297.42 лв.; че към датата на изготвяне на счетоводната справка, неплатените суми са общо в размер на 90 342.37лв., от които: 1/главница – 65 836.55 лева; 2/ договорни лихви – 3 006.64лв.; 3/наказателни лихви – 21 499.18лв. Констатирано е и, че вещото лице е изготвило вариант на заключението, съгласно който дължимите неизплатени суми към датата на изготвяне на счетоводната справка, ако се приеме, че няма предсрочна изискуемост на дълга е в общ размер – 35 502.34 лева: главница – 7 264.32 лв; договорна лихва – 19 566.14 лв; наказателна лихва – 1 407.56 лв.
По въведените от поръчителите спорни въпроси за необходимостта от изявление на банката до кредитополучателя за настъпила предсрочна изискуемост на кредита и за момента, от който тече срокът по чл.147,ал.1 ЗЗД, въззивната инстанция се е позовала на т. 18 от ТР№ 4/2013г. на ОСГТК на ВКС – датата, на която волеизявлението на банката, че счита кредитът за предсрочно изискуем е достигнало до кредитополучателя, е и началният момент на течението на шестмесечния срок по чл.147,ал.1 ЗЗ и отговорността на поръчителя би се погасила при условие, че към датата на подаване на заявлението, срокът е изтекъл и че постигнатата в договора предварителна уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или при други обстоятелства кредитът стана предсрочно изискуем и без на уведомява длъжника кредиторът може да събере вземането си, не поражда действие ако банката изрично не е заявила, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, което волеизявление да е достигнало до кредитополучателя. Приела е, че в конкретния случай предсрочната изискуемост е настъпила на 15.10.2015г., когато е връчена нотариалната покана, съдържаща волеизявлението, а не посочената от ищеца дата 17.02.2014г. Произнасяйки се по довода за недопустимост на решението на първоинстанционния съд в частта, с която са присъдени разноските за заповедното производство, въззивната инстанция се е позовала на ТР №4/2013г. на ОСГТК на ВКС.
Отсъства основание за преценка въззивното решение за потвърждаване на решението на окръжния съд в частта за присъдените разноски за заповедното производство да е евентуално недопустимо, поради което не е налице хипотезата, в която съставът на ВКС е длъжен да допусне касационното обжалване за проверка дали актът страда от такъв порок. Апелативният съд е съобразил указанията в т.12 на цитираното тълкувателно решение, съгласно които изпълнителната сила на заповедта за незабавно изпълнение в частта за разноските отпада, ако вземането е оспорено чрез възражение по реда на чл.414 ГПК, и е образувано исково производство по реда на чл.415, ал.1, респ. по чл.422 ГПК; с решението по установителния иск съдът се произнася по дължимостта на разноските за заповедното производство – относно размера им, както и разпределя отговорността за заплащането на тези разноски съобразно с отхвърлената и уважената част от иска. Съдът в исковото производство се произнася с осъдителен диспозитив по дължимостта на разноските в заповедното производство, включително и когато не изменя разноските по издадената заповед за изпълнение. Именно последната хипотеза е приложима в конкретния спор, поради което искането за допускане на обжалването с оглед евентуална недопустимост на тази част от решението е неоснователно.
Не може да послужи като обща предпоставка за допускане на обжалването тезата, че с ТР№ 4/2013г. ОСГТК на ВКС е формирана неправилна съдебна практика, съгласно която, датата, на която волеизявлението на банката, че счита задължението за предсрочно изискуемо е достигнало до кредитополучателя, е и началният момент на течението на шестмесечния срок по чл.147,ал.1 ЗЗД, която следва да бъде преодоляна. Съгласно чл.130,ал.2 ЗСВ, тълкувателните решения са задължителни за органите на съдебната власт. Не е в правомощията на състав на ВКС да ревизира тълкувателно решение на колегията. Изключена е предпоставката на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК при наличие на тълкувателно решение, което по надлежния ред не е обявено от за загубило силата си.
Неоснователността на искането за допускане на обжалването по поставения от касаторите въпрос произтича от обстоятелството, че по него е налице практика по чл.290 ГПК, с която изводите на въззивната инстанция са съобразени. С решението по т.д.№ 3187/2013г. на І т.о. на ВКС е даден отговор, че в производството по иска, предявен по реда на чл.422 ГПК, съдът установява съществуването на вземането по договор за кредит, обявен за предсрочно изискуем, като може да определи за момент на настъпването на предсрочната изискуемост дата, различна от твърдяната от банката, но тази дата следва да предхожда по време датата на подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение. Посочено е, че съдът се произнася относно настъпилата предсрочна изискуемост и може да приеме различна от посочената от ищеца с оглед възраженията на ответника и с оглед ангажираните по спора доказателства.
Разноски на насрещната страна не се присъждат – такива не са поискани, респ.не са доказани.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на Решение № 35 от 13.03.2017г. по в.т.д.№ 286/2016г. на АС Велико Търново.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: