О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 508
[населено място] ,23,11,2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, първо отделение,в закрито заседание на осемнадесети ноември , през две хиляди и шестнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова ч.т.д. № 2278 / 2016 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл.274 ал.3 ГПК .
Образувано е по частна жалба на [фирма] против определение № 451/20.09.2016 год. по ч.т.д.№ 617/2016 год. на Пловдивски апелативен съд,с което е потвърдено определение № 260/26.08.2016 год. по т.д.№ 104/2016 год. на Окръжен съд – Хасково, в обжалваната му част, с която е оставена без уважение молбата на същата страна,с правно основание чл.83 ал.2 ГПК, за освобождаване от държавна такса по предявените от нея обратни искове срещу поискани за конституиране на страната й трети лица – помагачи.Жалбоподателят оспорва правилността на атакуваното определение, като поддържа изтъкнатия и пред постановилия го съд довод, че прилагането на чл.83 ал.2 ГПК единствено спрямо ищци – физически лица е в пряко противоречие с чл.19 ал.2 от Конституцията на Република България, гарантиращ еднакви правни условия за стопанска дейност на всички граждани и юридически лица,както и с чл.3 ал.2 от Закона за защита от дискриминация. Основание за разширителното тълкуване на разпоредбата се сочи изводимо от чл.6 на Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, както и от чл.47 на Хартата на основните права на Европейския съюз.Тъй като както Конвенцията, така и Хартата, не провеждат разграничение в правата на юридическо спрямо физическо лице, въвеждайки това ограничение в нормата на чл.83 ГПК, българският законодател неоснователно е ограничил правото на достъп до правосъдие, поради което ще следва да се зачетат международните правни норми.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл.275 ал.1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК страната не е формулирала изричен правен въпрос, но доколкото същият е еднозначно и безсъмнено изводим, като отнасящ се до „ приложимостта на чл.83 ал.2 ГПК по отношение на търговци – ищци„, като именно същият е обусловил решаващите мотиви на въззивното определение, настоящият състав намира обоснован общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК.Необоснован е , обаче, допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, съгласно задължителните указания в т.4 на ТР № 1/2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС.Буквалната редакция на чл.83 ал.2 ГПК изключва приложимостта на разпоредбата в полза на юридически лица, в частност и търговци,изрично визирайки, като легитимирани на това основание молители,единствено физическите лица.В този смисъл, нормата е ясна, непротиворечива и пълна.Разширително тълкуване на процесуална норма,при това въвеждаща изключение, е недопустимо. Не е посочена от страната, нито е известна на съда, противоречива съдебна практика по приложението на чл.83 ал.2 ГПК в хипотеза на ищец – търговец. Както се сочи в цитираните от въззивния съд определения, вкл. определение № 854/30.12.2013 год. по ч.гр.д.№ 7551 / 2013 год. на ІV г.о. на ВКС, мотивите на което настоящият състав напълно споделя, нормата на чл.83 ал.2 ГПК има социални функции,като цели да не бъде отказано правосъдие на социално слаби граждани. Извън буквалното й съдържание,липсва и логично съображение за прилагането й спрямо търговци. Търговецът по занятие осъществява дейност с цел извличане на печалба и няма социално оправдание държавата да поеме разходи по делата,които му осигуряват реализация на тази търговска печалба.В допълнение към посоченото от състава на ІV г.о. на ВКС, настоящият състав е имал повод да посочи / така в опр. по ч.т.д.№ 1365/1916 г. /, че невъзможността на търговеца да поема разходите по осъществяване на търговската си дейност, вкл. за събиране на вземанията си по съдебен ред, обуславя различен правен интерес и ред за защита – с иницииране на производство по установяване на неплатежоспособност и реализиране на права, респ. събиране на вземания по реда на универсалното принудително изпълнение при открито производство по несъстоятелност.Приложимите в този случай разпоредби на Част VІ на ТЗ предвиждат изрично облекчения за търговеца в несъстоятелност /чл.620 ТЗ/.Нещо повече – в случай на неплатежоспособност /свръхзадълженост/ търговецът е длъжен да инициира производство по несъстоятелност,под страх от наказателна отговорност за управляващите и представляващите го лица / чл.227б НК/.В този смисъл,съображенията на жалбоподателя,че точното приложение на чл.83 ал.2 ГПК неоправдано го лишава от достъп до правосъдие, е напълно необосновано.В случай на изгубване на исковете, подобен подход единствено би влошил правното му положение,в ущърб и на търговския оборот като цяло, т.е. и във вреда на обществения интерес, който винаги следва да бъде съобразяван.
Поради необосноваване на допълнителния селективен критерий в сочената хипотеза, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Водим от горното , Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 451/20.09.2016 год. по ч.т.д.№ 617/2016 год. на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :