О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 509
София, 14.08.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 20.05.2014 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 4074 /2013 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
С въззивно решение № 116 от 14.05.2013 год., по в.т.д.№ 170/2012 год. Великотърновският апелативен съд е оставил без разглеждане, като недопустими въззивните жалби на ТД [фирма], [населено място] и ТД [фирма], [населено място] против решение на Плевенския окръжен съд № 60 от 29.03.2012 год., по т.д.№ 119/2011 год., в частта, с която предявените от Д. И. Д. от [населено място] срещу ответниците-въззивници, искове за прогласяване нищожността на договор от 26.10. 2010 год. за прехвърляне на част от търговското предприятие на осн. чл. 26, ал.2 , пр. пето ЗЗД, поради неговата привидност, на осн. чл.26, ал.2, пр. трето ЗЗД- поради липса на предписана в закона форма са отхвърлени и е прекратил производството по делото в тази му част. В останалата част, с която е прогласена нищожността на договор за покупко- продажба на част от търговско предприятие от 26.10.2010 год., сключен между „Б., Б. И ПАРТНЬОРИ – ПРАВНО ОБСЛУЖВАНЕ” О., [населено място] и [фирма], [населено място], поради противоречие със закона- чл.26, ал.1, изр.1 ЗЗД, във вр. с чл.15, ал.1 ТЗ и на осн. чл.26, ал.2, изр.2 ЗЗД, във р. с чл.137, ал.1, т.7 ТЗ, поради липса на съгласие от ОС на съдружниците на дружеството – продавач [фирма] за сключване на процесната сделка, е потвърден първоинстанционния съдебен акт на ПОС.
Горепосоченото въззивно решение на Великотърновския апелативен съд, в частта, за прекратяване на производството по делото и за оставяне без разглеждане въззивните жалби на [фирма] и на [фирма] е влязло в сила.
Недоволни от въззивното решение на Великотърновския апелативен съд са останали ответниците по спора, които са го обжалвали в преклузивния срок по чл.283 ГПК с оплаквания за неговата недопустимост и евентуално за неговата неправилност.
Насрещната по касационните жалби страна – Д. И. Д., в срока по чл.287, ал.1 ГПК, е възразил по допускане на касационното обжалване, излагайки подробни съображения срещу оплакването за недопустимост на въззивния съдебен акт, обосновани с правния интерес от търсената защита в хипотезата на предявен от съдружник в О. иск по чл.26 ЗЗД за прогласяване нищожността на сключен между дружеството и трето лице сделка. Алтернативно е изразено и несъгласие с въведените от касаторите касационни основания по чл.281, т.3 ГПК..
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Двете касационни жалби,подадени от ответниците по спора: „ЕР М.”О. и ТД [фирма], поради идентитет на предпоставките с които всеки един от касаторите е обосновал приложното поле на касационното обжалване в изложението си по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК, ще бъдат обсъдени общо.
Двете касационни жалби отговарят на формалните изисквания на процесуалния закон за редовност и са процесуално допустими – подадени от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на касационно обжалване, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт.
Касаторите въвеждат оплакване за недопустимост на въззивното решение в неговата цялост, като се позовават на недопустимост на предявените срещу тях пасивно субективно и обективно кумулативно съединени искове .
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, депозирано към касационната му жалба, всеки един от жалбоподателите се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на определените за значими за крайния изход на делото процесуалноправен и материалноправен въпроси, които доуточнени от настоящата инстанция в съответствие с правомощия и разяснени в т.1 на ТР №1/19.01.2010 год. на ОСГТК на ВКС са: 1./ Допустимо ли е съдружник в О. да предявява, като активно легитимирана страна- ищец, искове против сключени от дружеството сделки, като иска обявяване нищожността на тези сделки?” ; 2./ Императивно или диспозитивно е изискване ли е на чл.15 , ал.1 ТЗ, относно валидността на сключване на договора за прехвърляне на част от търговското предприятие да бъдат абсолютно уточнени и описани правата, фактическите отношения и задълженията на търговското предприятие, или това може да бъде направено с посочване на пропорцията, която в достатъчна степен позволява, т.е. на правата и фактическите отношения, за които е постигнато съгласие да преминат от патримониума на отчуждителя, в патримониума на приобретателя?” и 3./ „Допустимо ли е валидно сключване на договор за прехвърляне на ид.ч. от търговското предприятие от управителя на О., без решение на ОС на съдружниците по см. на чл.137, ал.1, т.7 ТЗ,, даже и в предмета на предприятието да има недвижим имот?”
Като израз на визираното противоречие със задължителната практика на ВКС по поставения въпрос на процесуалното право е посочено решение № 282 от 26.02.2001 год., по гр.д.№ 634/2000 год. на ВКС, както и ТР № 1/06.12.2002 год.. По отношение на така формулираните материалноправни въпроси във вр. с твърдяното за възприето от въззивния съд разрешение в несъответствие със задължителната практика на касационната инстанция е цитирано решение № 213 от 30.12.2010 год., по т.д.№ 29/2010 год. на ІІ т.о. на ВКС. Според изложеното, по отношение на втория въпрос на материалното право е приложимо и селективното основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, като в подкрепа на същото е приложено № 185/ 19.05.2011 год., по гр.д.№ 94/2011 год. на СГС .
Искането за допускане на касационното обжалване е неоснователно.
Съгласно задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС касационната инстанция е длъжна и сама да допусне касационно обжалване по правен въпрос, по който се произнесъл въззивният съд, дори и да е различен от този, който сочи касаторът, когато въпросът има значение за нищожността, респ. недопустимостта на обжалвания съдебен акт. Следователно , ако съществува вероятност обжалваният съдебен акт на въззивния съд да е недопустим, ВКС винаги е длъжен да го допусне до касационно обжалване, като преценката за допустимост извършва едва с произнасяне по същество на касационната жалба.
Такава вероятност в разглеждания случай не е налице. Видно от решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение на ПОС Великотърновският апелативен съд е преценил като неоснователно поддържаното и във въззивната инстанция възражение за недопустимост на предявения иск, основан на чл.26 ЗЗД. Приел е, че качеството на ищеца Д. И., на съдружник в ответното ТД [фирма], с дялово участие в размер на 60 % от капитала на същото, определя и правния му интерес от предявяване на установителен иск за прогласяване недействителността на сключения между същото търговско дружество, като продавач и купувача – „Б., Б. И ПАРТНЬОРИ- ПРАВНО ОБСЛУЖВАНЕ”О., договор за продажба на 95% ид.ч. от търговското предприятие на отчуждителя. Изграденият правен извод решаващият състав на въззивния съд е обосновал със законовото правило на чл.127 ТЗ, според което, освен ако не е уговорено друго/а такива данни по делото няма/, всеки съдружник има дружествен дял от имуществото на дружеството, размерът на който се определя съобразно дела му в капитала и с произтичащото от извършената с процесната разпоредителна сделка за прехвърляне на значителна ид.ч. от търговското предприятие на дружеството – продавач безспорно намаление на неговата стойност.
Не съществува спор в съдебната практика и правна доктрина, че решаващият съд е длъжен да провери допустимостта на предявения иск, вкл. и наличието на правен интерес за ищеца, при предявен установителен иск, тъй като същият е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на този вид искове, към които принадлежи и искът по чл.26 ЗЗД. Проверката се извършва въз основа на изложените в исковата молба обстоятелства и така е процедирал и въззивният съд. Правните съждения, във вр. с правния интерес на ищеца – съдружник в О. при предявен иск за прогласяване нищожността на извършена от същото търговско дружество продажба на ид.ч. от търговското му предприятие, с които всъщност е даден и отговор и на поставения от касаторите процесуалноправен въпрос, се споделят изцяло от настоящия съдебен състав, поради което отсъства вероятна недопустимост на обжалваното решение, поради липса на правен интерес, като самостоятелно основание за допускане на касационното обжалване. Дружественият дял е пропорционален на дела на съдружника в капитала на ТД, правно и структурно обособено в О., като размерът му зависи от чистото имущество на дружеството. Следователно намаляването на последното, вкл. чрез продажба на търговското предприятие по см. на чл.15 , ал.1 ТЗ оказва пряко влияние и върху стойността на този дял, правото на собственост върху който е на отделния съдружник и затова същият всякога има правен интерес да иска прогласяване на нищожността и при противоречие със закона , липса на съгласие и пр. и като е съобразил горното съставът на въззивния съд се е произнесъл в съгласие с трайно установената съдебна практика.
Отделно от изложеното, по отношение на формулирания процесуалноправен въпрос, правилността на даденото от въззивния съд разрешение на който, всъщност касаторите оспорват, е недоказано и визираното селективно основание. Първото от цитираните решения на ВКС № 282/2001 год., по гр.д.№ 634/2000 год. на V г.о. не се включва в практиката на ВКС по см. на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, формирана, според приетото в т.2 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, единствено от имащи задължителен характер актове на касационната инстанция, поради което не подлежи на обсъждане. Що се касае до ТР № 1/2002 год. на ОСГК на ВКС, то същото е неотносимо. С него ОСГК на ВКС се е произнесло въпроси, свързани със защита на членствените права на отделния съдружник или акционер срещу порочни решения на върховния колективен орган на управление на съответното ЮЛ- търговец, какъвто е ОС или на други органи на търговското дружество, осъществявана чрез специалния иск чл.74 ТЗ, респ. по чл.71 ТЗ, за съотношението между тези искове – конститутивен и установителен, за предпоставките за успешното им предявяване и за условията, при които може да се релевира иск за нищожност на решение на ОС, каквито не са били предмет на обсъждане от въззивния съд, нито са свързани по някакъв начин с предприетата от ищеца, като съдружник, защита с общия иск по чл.26 ЗЗД, имащ съвсем различен предмет от предмета на исковете по чл.71 и чл.74ТЗ.
Поставените материалноправни въпроси, макар и в известен смисъл некоректно формулирани, предвид решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт, следва да се приемат за релевантни за крайния изход на делото, поради което попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК и обосновават общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване, поради следното:
За да уважи исковата претенция, основана на чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД въззивната инстанция е счела, че сключеният между страните на26.10.2010 год. договор за продажба на 95% ид.ч. от търговското предприятие на продавача, предвид клаузите, съдържащи се в същия за прехвърляне собствеността и предаване владението на конкретно описано в него недвижимо и движимо имущество и препращането към придобивния акт на същото – договор от 28.12.1999 год., има за предмет единствено права и фактически отношения, т.е. само два от елементите на търговското предприятие, съгласно дефинитивното му определяне от законодателя в чл.15, ал.1 ТЗ, което е в противоречие със закона.
Аргумент в подкрепа на извода, че предмет на процесната продажба са само част от елементите на съвкупността „търговско предприятие” по см. на чл.15, ал.1 ТЗ, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, е и самото наличие на сключен впоследствие анекс от съконтрахентите на 17.01.2011 год., в последната клауза на който, без връзка с основания за него въпрос, е направено уточнение, че „договорът от 26.10.2010 год. има за предмет прехвърляне на част от търговското предприятие, като права, задължения и фактически отношения, а не само изрично изброените активи”.
Същевременно, според приетото, обстоятелството, че нищожността, поради противоречието със закона е изначален обективен порок, настъпващ по право, изключва наличие на законова възможност за последващото и саниране, дори по волята на страните, поради което сам по себе си този анекс е възприет за ирелевантен.
Решаващият съд е направил извод за нищожност на процесния договор за продажба и поради обстоятелството, че същият е сключен без взето решение от ОС на съдружниците в О., в което ищецът притежава 60% от капитала, а само въз основа на решение на неговия управител. Счетено е, че предвид предмета на същия приложение намира разпоредбата на чл.15, ал.2 ТЗ и сделката е действителна по см. на чл.26, ал.2, пр.2 ЗЗД ако е налице дадено съгласие от ОС на съдружниците.
Правното си разрешение въззивната инстанция е обосновала с препращането към законовото правило на чл.262п ТЗ, изискващо при прехвърляне на цялото търговско предприятие решение на ОС на съдружниците, взето с определено мнозинство. Счела е, че то е приложимо и при разпореждане с ид.ч. от предприятието на търговеца- О., доколкото хипотезата не е изрично изключена от законодателя и съгласно възприетото законодателно разрешение в чл.137, ал.1, т.7 ТЗ дори при обикновено разпореждане с недвижим имот такова съгласие се изисква. Допълнително в тази вр. решаващият състав на Великотърновския апелативен съд се е позовал и на безспорно изразяваното в правната доктрина разбиране, че прехвърлянето на търговското предприятие не е управленска дейност, поради което не би могло да бъде прерогатива на органа за оперативно управление, какъвто е управителят.
Недоказано по отношение на всеки един от тези правни въпроси е съответното поддържано основание за селекция.
Цитираното, като обосноваващо противоречие по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК решение № 213/2010 год., по т.д.№ 29/29010 год. на ІІ т.о. на ВКС, с което е прието, че по правило предмет на договора по чл.15, ал.1 ТЗ е цялото предприятие на търговеца – отчуждител, включващо съществуващите към датата на прехвърлянето права и задължения и фактически отношения, възникнали във вр. с осъществяваната търговска дейност, но при липса на изрична законова регламентация, по аргумент от по- силното основание обект на прехвърлителната сделка по чл.15, ал.1 ТЗ може да бъде и част – идеална, или реална от търговското предприятие, но особеното изискване в тази хипотеза е, прехвърляната част да бъде обособена счетоводно или по друг начин, позволяващ индивидуализация на предмета на сделката, т.е. на правата, задълженията и фактическите отношения, за които е постигнато съгласие да преминат от патримониума на отчуждителя в патримониума на приобретателя е в пълно съгласие с възприетото в обжалвания съдебен акт. Въззивният съд не е прогласил нищожността на процесната сделка на осн. чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД, поради извършеното прехвърляне само на ид.ч. от търговското предприятие на търговското дружество- продавач, а поради отсъствие на всички елементи от тази съвкупност, вкл. и задълженията на същото, съответни на прехвърлената част, както изрично е посочено от състава на ВКС.
При наличие на задължителна съдебна практика, какъвто характер притежава постановеното по реда на чл.290 ГПК решение на състав на ВКС, критерият за селекция по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК е неприложим и затова посоченото от жалбоподателите в подкрепа на същия съдебно решение не следва да бъде обсъждано.
Цитираното по- горе решение на ІІ т.о.на ВКС е неотносимо към последния материалноправен въпрос на касаторите, предвид задължителните постановки в т.3 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС относно изискуемия се идентитет в разрешените между съпоставените дела правни въпроси.
Формата за валидност на сделка, извършена с търговско предприятие, или с ид.ч. от същото, както и за учредяване на ипотека върху недвижим имот, собствен на търговско дружество –О. не са били предмет на спора, по който въззивният съд се е произнесъл, поради което доводите на жалбоподателите и цитираната в тази вр. практика на касационната инстанция са неотносими към обжалвания съдебен акт и настоящето производство по чл.288 ГПК за селектиране на касационните жалби.
Селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е въведено бланкетно и съгласно разясненията в т.4 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС за състава на касационната инстанция отсъства задължение да го обсъди.
Само да пълнота на изложеното следва да се посочи, че с оглед правните последици, които влязлото в сила решение поражда, дори и да е недопустимо, становището на настоящите касатори за наличие на правна възможност за обжалване от тяхна страна изцяло въззивния съдебен акт е правно несъстоятелно.
Ответникът по касационните жалби не е претендирал деловодни разноски за настоящето производство, поради което съставът на касационната инстанция, при този изход на делото пред ВКС и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК, не дължи произнасяне по отговорността за същите .
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Великотърновския апелативен съд № 116 от 14.05.2013 год., по в.т.д.№ 170/2012 год. , по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: