6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 509
София, 19.10.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 3438/2015 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Делото е за втори път пред ВКС.
С решение № 903 от 25.02.2015 г. по в.гр.д. № 569/2014 г. на Благоевградския окръжен съд, постановено при повторното разглеждане на делото от въззивната инстанция, е отменено решение № 1660 от 24.02.2012 г. по гр.д. № 1923/2011 г. на Благоевградския районен съд в частта, с която е признато за установено по отношение на Н. К. В., К. Н. В. и Д. Н. В., че К. Ф. Б., К. Ф. Б. и М. Д. Б. са собственици на основание наследяване на общо 14/24 ид. части от тавана на жилищната сграда с идентификатор 04279.604.111.1 и е отменен нотариален акт № 176, т.ІІ, дело № 354/2002 г. на нотариус К. М., рег. № 415 по регистъра на Нотариалната камара на Република България, в частта му за размера над 14/24 ид части от тавана, като в отменената част е постановено друго, с което е признато за установено по отношение на Н. К. В., К. Н. В. и Д. Н. В., че К. Б., К. Б. и М. Б. като етажни собственици притежават общо ? ид. част от тавана на жилищната сграда, като за разликата над ? до 14/14 ид. части искът е отхвърлен. Потвърдено е първоинстанционното решение в останалата обжалвана част, с която
– е признато за установено по отношение на Н. В., К. В. и Д. В., че К. Ф. Б. и К. Ф. Б. са собственици на основание наследяване на 1/6 ид. част от самостоятелен обект в сградата с предназначение „жилище, апартамент”, с идентификатор 04279.604.111.1.1, с площ 98 кв.м, разположен на първия етаж, ведно с 1/6 ид. част от принадлежащите към този обект 4 броя мазета с обща площ 98 кв.м,
-в частта, с която Н. В. е осъдена да предаде на К. Б. и К. Б. владението върху 1/6 ид. част от самостоятелния обект в сградата с предназначение ”жилище, апартамент” с идентификатор 04279.604.111.1.1,
– в частта, с която е отменен констативен нотариален акт за собственост № 176, т.ІІ, нот.дело № 354/2002 г. на нотариус К. М. / № 130, т.VІ, дело № 1393/2002 г. по описа на Службата по вписвания- Б./ в частта му за 1/6 ид. част от първи жилищен етаж от двуетажната масивна къща, построена в парцел ІІ, пл.№ 1289 в кв. 90 по плана на [населено място], съставляващ самостоятелен обект с идентификатор 04279.604.111.1.1 по КККР на Б., както и в частта му за 1/6 ид. част от четирите броя мазета в сградата.
– в частта, с която Н. К. В. е осъдена да заплати на К. Ф. Б. и К. Ф. Б. сумата 171 лв., представляваща обезщетение за лишаване ат ползване на ищците на собствената им 1/6 ид. част от самостоятелен обект с идентификатор 04279.604.111.1.1 за периода 01.04.2011 г- 30.06.2011 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 30.06.2011 г. до окончателното й заплащане.
Против въззивното решение е подадена касационна жалба от Н. К. В., К. Н. В. и Д. Н. В., действащи чрез своя пълномощник адв. А. А.- Т.. В жалбата се подържа, че въззивното решение е неясно до степен да не може да бъде изведена волята на съда относно това в кои части първоинстанционното решение е потвърдено или отменено, респ. в кои части исковете са уважени или отхвърлени. По естеството си това е довод за нищожност на постановения съдебен акт. На следващо място се сочи, че въззивното решение е недопустимо, защото е било недопустимо обективното съединяване на осъдителния иск по чл. 108 ЗС с конститутивния иск по чл. 537, ал.2 ГПК, както и поради недопустимото изменение на първоначално предявения иск по чл. 59 ЗЗД в такъв по чл. 31, ал.2 ЗС. На трето място се навеждат доводи за неправилност на въззивното решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила относно преценката на доказателствата по делото, необоснованост и допуснато нарушение на материалния закон.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се сочи, че са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос, който е решаван противоречиво от съдилищата и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Противоречието със съдебната практика се изразява в това, че „въззивният съд не е изложил правни аргументи, с които да обоснове изведената фактическа обстановка по делото, която според него установява и доказва иска”. Иска се и допускане на касационно обжалване за проверка на допустимостта на решението предвид твърдението за произнасяне по нередовна искова молба.
В писмен отговор на касационната жалба ответниците по касация К. Ф. Б., К. Ф. Б. и М. Д. Б. изразяват становище, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
При проверка за наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение настоящият състав не установи данни за вероятна нищожност или недопустимост на същото. Обжалваното въззивно решение е постановено след връщане на делото от ВКС за повторно разглеждане от въззивната инстанция след частично обезсилване на предходното въззивно решение. В диспозитива на решението на ВКС ясно е посочено в кои части въззивното решение се обезсилва като недопустимо и се връща за ново разглеждане от въззивния съд, като са посочени точно процесуалните действия, които следва да предприеме съдът по отстраняване нередовностите на исковата молба. Отменителното решение на ВКС определя по задължителен за въззивната инстанция начин предметния обхват на делото при новото му разглеждане. Благоевградският окръжен съд е постановил диспозитив, съответстващ на този предмет, като е посочил в частта по кой от обективно съединените искове отменя първоинстанционното решение като неправилно и какво постановява по същество на заявената искова претенция / в случая за собственост върху тавана/, и е потвърдил първоинстанционното решение в останалата обжалвана част. Обстоятелството, че въззивният съд не е възпроизвел в диспозитива съдържанието на първоинстанционното решение, което частично потвърждава, не обуславя неяснота на въззивното решение. Ако след съпоставка на първоинстанционното решение, отменителното решение на ВКС и обжалваното въззивно решение за касаторите съществува неяснота относно това кои от предявените против тях искове са уважени, респ. отхвърлени при новото разглеждане на делото от въззивния съд, разполагат с предвидената в чл. 251 ГПК възможност да поискат тълкуване на решението.
Неоснователно е и искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване за проверка на неговата допустимост. Доводите, с които се обосновава това искане – за недопустимо обективно съединяване на иска по чл. 108 ЗС с иск по чл. 537, ал.2 ГПК, са обсъждани в производството по чл. 288 ГПК при първото разглеждане на делото от касационната инстанция и са намерени за неоснователни като противоречащи на постановките на ТР № 178 от 30.06.1986 г. на ОСГК на ВКС, в което е прието, че собственик на недвижим имот може да предяви иск за собственост против лицето, на което е издаден нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка, като при уважаване на този иск нотариалният акт се отменя, дори и да не е направено такова искане. В допълнение на тези съображения следва да се посочи, че отмяната на нотариален акт по обстоятелствена проверка по реда на чл. 537, ал.2 ГПК не е предмет на самостоятелен иск, а изрично предвидена в закона правна последица от уважаването на иск за собственост, предявен от собственика против лицето, ползващо се от акта, т.е. в случая изобщо не се касае за обективно съединяване на искове, както неправилно се подържа от касаторите.
Доводът за недопустимост на първоинстанционното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в недопустимо изменение на първоначално предявения иск по чл. 59 ЗЗД в такъв по чл. 31, ал.2 ЗС също е обсъждан при предходното разглеждане на делото от касационната инстанция и е намерен за неоснователен. Настоящият състав споделя изцяло изложените в определение № 108 от 14.03.2014 г. по гр.д. № 764/2014 г. на ВКС, ІІ г.о. съображения, че дадената от ищеца правна квалификация на спорното право не обвързва съда, който е длъжен да я определи сам като изхожда от заявените в исковата молба обстоятелства и петитум. В този смисъл определението на първоинстанционния съд от 24.01.2012 г., с което е допуснато изменение в окончателния доклад по делото досежно правната квалификация на предявения иск за обезщетение, като същият е квалифициран като такъв по чл. 31, ал.2 ЗС, вместо по чл. 59 ЗЗД, не съставлява изменение на иска, нито обективира произнасяне по непредявен иск. Квалификацията на спорното право е дейност по приложение на материалния закон и доколкото касаторите не твърдят претенцията за заплащане на обезщетение за ползване на процесния недвижим имот да е разгледана от въззивния съд на незаявени от ищците фактически обстоятелства и петитум, няма основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в тази му част за проверка на неговата допустимост.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.2 и 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и по въпроса /доуточнен и преформулиран от настоящия състав/ за задължението на съда да мотивира съдебния акт, като посочи направените от него фактически и правни изводи по спора. Твърдението, че този въпрос е разрешаван противоречиво от съдилищата, е въведено формално, без да е подкрепено с позоваване на конкретни съдебни решения. Въпросът не е и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като е намерил трайно разрешение в съдебната практика, която е в смисъл, че императивната норма на чл. 236, ал.2 ГПК изисква съдът да мотивира решението, поради което и въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви към решението си, които да отразяват нейните фактически и правни изводи, направени в резултат на самостоятелна преценка на фактическия и доказателствен материал по делото, и да дават отговор на доводите и възраженията на страните, които имат значение за решаването на спора. След запознаване със съдаржанието на мотивите на обжалвания съдебен акт настоящият състав приема, че в случая въззивният съд се е съобразил с това изискване. Извършена е преценка на всички доказателства по делото, включително и на свидетелските показания, изложени са подробни мотиви във връзка с осъществяването на релевантните за спора факти и са обсъдени доводите и възраженията на страните, които са от значение за спорното право. След като е проследил хронологично движението на собствеността на дворното място и построената в него двуетажна жилищна сграда, е направил извод, че по заместване от своя баща Ф. К. Б., поч. през 1995 г., ищците К. Ф. Б. и К. Ф. Б. са придобили по наследяване от Д. Б., поч. 2000 г., право на собственост върху 1/6 ид. част от първия етаж на сградата, съставляващ самостоятелен обект на правото на собственост, ведно с 1/6 ид. част от принадлежащите към него четири мазета. За да обоснове този извод съдът е приел, че сградата е построена въз основа на отстъпено през 1969 г. право на строеж на К. Ф. Б.. През 1975 г. със съгласието на съпругата си Д. Б. той дарил на сина си Ф. К. Б. правото на собственост върху втория етаж. К. Б. е починал през 1980 г. и е оставил за наследници съпруга Д. Б. и три деца – Н. , Ф. и М.. Тъй като наследството е открито при действието на СК от 1968 г., съпругата Добрина придобива по наследяване ? ид. част от първия етаж, а останалата ? ид. част е наследена при равни права – по 1/6, от трите му деца. През 1987 г. синът Ф. Б. е направил отказ от наследството на своя баща. Добрина Б. е починала през 2000 г. и е наследена от своите деца Н. и М., и от децата на починалия през 1995 г. неин син Ф. – К. Ф. и К. Ф.. С тези мотиви съдът е обосновал извод, че К. Ф. и К. Ф. са придобили по наследяване общо 1/6 ид. част от първия етаж и принадлежащите към него четири мазета. Обсъдил е и възражението на ответницата Н. В. за придобиване по давност на идеалните части на останалите сънаследници и е намерил същото за неоснователно. Посочил е, че когато след смъртта на общия наследодател останалият в наследство имот се ползва само от един от наследниците, този наследник е владелец на своята идеална част и държател на идеалните части на останалите, поради което за да придобие на оригинерно основание техните идеални части, трябва да отблъсне владението им, като доведе до знанието им намерението да владее целия имот за себе си. След преценка на събраните по делото доказателства е приел, че такава промяна на намерението за своене е демонстрирана от ответницата Н. В. през 2002 г., когато същата се е снабдила с констативен нотариален акт за собственост на целия първи етаж и четирите мазета в сградата, но от този момент до предявяване на иска за собственост през 2011 г. не е изтекъл необходимият съгласно чл. 79, ал.1 ЗС давностен срок.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 903 от 25.02.2015 г. по в.гр.д. № 569/2014 г. на Благоевградския окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: