О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 509
[населено място], 09.06.2016 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на десети март през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Костова т.д. №2178 /2015 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано по касационна жалба на Л. Г. Г. срещу решение №780 от 10.12.2014г., постановено по т.д. №826/2014г. на Пловдивския апелативен съд, т.о., с което след отмяна на решение № 17 от 12.04.2012г., постановено по гр.дело №1121/2011г. на Старозагорския окръжен съд е отхвърлен искът на Л. Г. срещу ответниците М. Т. Д. и Т. Д. Ц. за признаване за установено съществуването на вземане на Г. в размер на 79 600 лв. солидарно срещу М. Т. Д., като издател на запис на заповед от 29.04.2008г. и Т. Д. Ц. като авалист, с падеж на 14.08.2008г., въз основа на който е издадена на основание чл.417, т.9 ГПК заповед за незабавно изпълнение за парично вземане по ч.гр.дело № 4260/2011г. на СзРС.
В касационната жалба касаторът поддържа оплаквания за незаконосъобразност, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, а като основания за допускане на касационното обжалване – чл.280, ал.1, т.3 ГПК по пет въпроса.
Ответниците по жалбата Т. Д. Ц. и М. Т. Д. в депозирани писмени отговори на касационната жалба, представлявани от адв. Д. Г., излагат аргументи за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване. Направено е искане за присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в процеса, в преклузивния срок по чл.283 ГПК, поради което е процесуално допустима.
С решение № 114 от 10.07.2014г., постановено по т.д. № 1469/2013г., състав на ВКС, ТК, след отмяна на решение на Пловдивския апелативен съд, постановено по т.дело №974/2012г. е върнал делото за ново разглеждане от същия съд, с указания основани на т.17 на ТР №4/2013г. на ОСГТК на ВКС, а именно да съобрази въведените от страните по спора твърдения за наличието на различни каузални правоотношения, в обезпечение изпълнението на които е бил издаден процесния запис на заповед с дата 29.04.2008г.
В изпълнение на дадените указания, Пловдивският апелативен съд е разгледал въведените с исковата молба от ищеца твърдения за наличие на каузално правоотношение, по повод на което е издаден записа на заповед от първия ответник, съответно авалиран от втория. След преценка на доказателствата по делото въззивният съд е направил извод, че те не доказват съществуването на каузално правоотношение по договор за заем; не е установено реалното предаване на сумата от 79 600 лв. от ищеца на някои от ответниците; съдът се е позовал на забраната на чл. 164, ал.1, т.3 ГПК със свидетелски показания да се установяват договори за заем, както и предаване на сумата, без съгласието на другата страна; не се твърди да са съставяни писмени доказателства по договор за заем и такива не са представени.
Съдът също е приел, че по делото не е установено от представените доказателства на ответниците да е отпуснат банков кредит, чрез посредничеството на ищеца, за което на последния да се дължи „възнаграждение за положени усилия” във връзка с което е издаденото безусловно нареждане за плащане на сумата от 79 600 лв. Обсъдени са писмени доказателства, от които е установено, че към датата на подписване на записа на заповед ищецът е разполагал със сумата от 40 000лв., изтеглена на 29.04.2008г., набрана от отпуснат му ипотечен кредит.
По основанията по чл.280, ал.1 ГПК:
Въпросите „При наличието на нотариално заверен документ, със съдържание на разписка, но озаглавен запис на заповед, не се ли установява по безспорен начин признаване на плащането по каузална сделка в нотариална заверена форма? 2. Нотариално завереният документ не е ли е доказателство за дълг в по-висша от обикновената писмена форма, респ. достатъчно доказателство за възможен писмен документ? 3. Съдът не следва ли служебно да се произнесе по валидността на документа? 4. Защо ищецът като кредитор не може да се ползва от нотариално заверен документ? не обосновават общия селективен критерий въпросът да е от значение за изхода на конкретното дело. Въззивният съд не се е произнесъл по такива въпроси, тъй като за първи път се поставят в касационното производство, поради което не обуславят изводите му за отхвърляне на иска. Така поставените въпроси не са съобразени с предмета на делото по установителния иск по чл.422 ГПК. Както е прието в т.17 на ТР №4/2014г. на ОСГТК на ВКС, предмет на производство по установителния иск по чл.422 ГПК е вземането по издадената заповед за изпълнение на основание записа на заповед от 29.04.2008г. В хипотеза на въведено твърдение или възражение от страните за наличие на каузално правоотношение, по повод или във връзка, с което е издаден редовен от външна страна запис на заповед, в производството по чл.422 ГПК на изследване подлежи и каузалното правоотношение доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха имали за последица погасяване на вземането по записа на заповед, без да се променя предмета на делото.
По отношение на петия формулиран от касатора правен въпрос: Пловдивският апелативен съд изпълнил ли е указанията на ВКС в отменителното му решение на стр.3, абз.1за прилагане на ТР на ОСГТК на ВКС при спор между страните относно конкретното каузално правоотношение и връзката му с издадената ценна книга?, основание за допускане на касационното обжалване липсва. Въззивният съд е изпълнил указанията на ВКС да се произнесе по наведените от страните в хода на процеса доводи и възражения за причината за издаването на записа на заповед – по повод на каузални правоотношения, за обезпечение изпълнението на които е издадена ценната книга. Обосноваността на изводите на въззивния съд, касаещи начина на формиране на вътрешното му убеждение в преценката на конкретните доказателства са извън предмета на настоящето производство, и в този смисъл разрешаването на поставения правен въпрос зависи от конкретната фактическа обстановка, която за всеки отделен случай е различна.
По отношение на всички поставени въпроси касаторът се позовава на критерия по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В случая в Изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателят не е изложил нито един аргумент по този допълнителен критерий, не е посочена материалноправна или процесуалноправна норма, която трябва да бъде тълкувана или да бъде променена съдебна практика по приложението й. За да е налице основание за допустимост на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК , както се приема с разясненията на т.4 на ТР 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът следва да обоснове необходимостта от исканото произнасяне по формулирания материалноправен или процесуалноправен въпрос с доводи дали това се свързва с изясняване точния смисъл на закона или коригиране на прието неточно тълкуване на правната норма, или се иска с цел преодоляване на погрешно застъпената с обжалваното решение правна теза, или преодоляване на вече установена практика възприета с решението на въззивния съд, с цел налагане на нова такава, отговаряща на съвременните разбирания на правната мисъл респ. до преодоляването на непълен, неясен или нуждаещ се от осъвременяване текст на закона. Само по себе си позоваването на основание за допустимост в рамките на приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, както е в настоящия случай, не може да обоснове допускането на касационно обжалване, след като не са налице в кумулативност, както основната, така и някои от допълнителните предпоставки за селектиране на касационната жалба.
. В заключение, липсват предпоставките на закона за касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1 ГПК.
С оглед на касационното обжалване на ответниците ще следва да бъдат присъдени разноски, документирани в договори за правна помощ от 25.06.2015г.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №780/10.12.2014г., постановено по в.т.дело №826/2014г. на Пловдивския апелативен съд, т.о., първи състав.
ОСЪЖДА Л. Г. Г., ЕГН [ЕГН] да заплати на М. Т. Д., ЕГН [ЕГН] и на Т. Д. Ц., [ЕГН] по 2190 лв., разноски за адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: