О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 509
Гр. София, 03.08.2010 година
Върховният касационен съд на Република България,Търговска колегия 2-ро отделение в закрито съдебно заседание на девети февруари две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурор
изслуша докладваното
от съдията /председател/ ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело № 901/2009 г.
Производството е по чл. 288 във вр.с чл. 280, ГПК.
Образувано е по касационна жалба на З. „Л” АД гр. С. срещу решението на Варненски апелативен съд № 93/26.06.2009 год. постановено по в.гр.д. № 164/2009 год. С това решение апелативният съд е оставил в сила първоинстанционното решение на Добричкия окръжен съд № 658/17.12.2008 год. по гр.д. № 66/2008 год., с което е уважен предявеният от М. Н. И. от гр. Д. иск по чл. 49 във вр.с чл.45 ЗЗД и е осъден ответника „Р” ЕООД гр. Д. да заплати сумите 3000 лева-обезщетение за неимуществени вреди и 12979 лева-обезщетение за имуществени вреди нанесени на ищеца в резултат на ПТП на 30.05.2007 год. причинено от товарен автомобил „Волво” и прикачено към него ремарке-собственост на ответното дружество управляван от втория ответник Й. К. Й. както и 392 лева мораторна лихва върху посочените главници. Касаторът е трето лице-помагач в процеса на страната на осъдения ответник, който не е обжалвал осъдителното решение и по отношение на него същото е влязло в законна сила.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че апелативният съд не е обсъдил в цялост събраните по делото доказателства, неправилно е интерпретирал фактите по делото, което е довело до погрешния краен извод, че ответното дружество носи отговорност по реда на чл.49 във вр.с чл.45 ЗЗД. Навеждат се доводи, че предоставянето на товарния автомобил от лице което няма представителна власт не ангажира юридическото лице-собственик на автомобила. Оспорва се и размера на обезщетението, като се твърди, че неправилно е присъдено обезщетение едновременно за имуществени и неимуществени вреди.
Като основание за допускане на касационно обжалване касаторът сочи противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС по приложението на чл. 49 ЗЗД и размера на дължимото обезщетение при непозволено увреждане позовавайки се на приложени към касационната жалба четири решения на отделни наказателни състави на ВКС: р. 438/05.07.1995 г. по н.д. № 325/95 г.-ІІ н.о.; р. 1319/10.12.1971 г. по н.д. № 1195/71 г. на ІІІ н.о.; р. № 784/17.07.1969 г. по н.д. № 621/69 г. на ІІІ н.о.; р. № 602/10.04.1968 г. по н.д. № 335/68 г., както и р. № 1/24.02.1972 по н.д. № 48/1972 г. на ОСНК на ВС.
Ответникът по касационната жалба М. Н. И. от гр. Д. поддържа, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване, а по същество направените оплаквания са неоснователни.
Останалите двама ответници „Р” ЕООД гр. Д. и Й. К. Й. от гр. Д. не изразяват становище по касационната жалба на помагача.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и след проверка на данните по делото, констатира че жалбата е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност, не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване.
Преценката се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК, предпоставящи произнасяне от страна на въззивния съд по материалноправен или процесуален въпрос, който е от съществено значение за крайния изход на спора и е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван е противоречиво от съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Значението на поставения въпрос се определя от правните изводи на съда по същество досежно съобразяването с практиката и закона, а не до приетата по делото фактическа обстановка.
С обжалваното решение въззивният съд е оставил в сила първоинстанционното осъдително решение. По делото е безспорно установено, че процесното ПТП на 30.05.2007 год. е станало по вина на водача на товарния автомобил, който е собственост на ответното търговско дружество, чийто застраховател по застраховка „гражданска отговорност” се явява третото лице-помагач. Анализирайки целият фактически и доказателствен материал по делото съдът е направил решаващият извод, че е налице основание по смисъла на чл.49 във вр.с чл.45 ЗЗД да бъде ангажирана отговорността на дружеството за заплащане на дължимото обезщетение за причинените на пострадалото при ПТП лице имуществени и неимуществени вреди настъпили в резултат на катастрофата. Прието е за неоснователно и опровергано от данните по делото твърдението на осъдения ответник, че липсвало официално възлагане на работа от законен представител на дружеството на деликвента извършил превоза с процесния автомобил.
При тези фактически данни настоящия състав на ВКС счита, че не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 т.1 ГПК, която има предвид задължителната практика на ВКС по граждански и търговски дела, а не по наказателни, административни и др.дела. В тази връзка представените с касационната жалба решения на различни състави на ВКС по наказателни дела в случая са неотносими и не обосновават соченото основание за допускане на касационно обжалване. Освен това, поставеният от касатора въпрос налице ли е възлагане на работа когато товарният автомобил е бил предоставен на деликвента за извършването на процесния превоз от дружеството-собственик е фактически, а не правен и разрешаването му е изцяло в зависимост от фактите по конкретното дело.
Вторият материалноправен въпрос, на който се позовава касаторът е свързан с приложението на чл.51 и чл.52 ЗЗД и се отнася до обема на отговорността и размера на дължимото обезщетение. Постоянна и непротиворечива е практиката на ВКС, че при непозволеното увреждане подлежат на обезщетяване всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Вредите могат да бъдат както имуществени, така и неимуществени. В този смисъл е т.1 от ППВС № 4/23.12.1968 г. Разликата в присъжданите от съдилищата различни размери на обезщетенията за неимуществени вреди от непозволено увреждане произтича от различните факти специфични за всеки отделен случай, а не от неточното прилагане на закона, който установява справедливостта като основен критерии за определяне размера на обезщетенията. В този смисъл са указанията дадени в т.11 от цитираното ППВС по приложението на чл.52 ЗЗД, с които апелативният съд се е съобразил при постановяване на обжалваното решение, като е посочил конкретните обстоятелства и значението им за размера на вредите. Преценката на отделните факти по делото относими към определяне конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията за необоснованост и незаконосъобразност са основания за касиране по смисъла на чл.281 т.3 ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК.
Предвид наличието на цитираната задължителна съдебна практика на ВКС по въпросите за непозволеното увреждане не е налице и основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 т.3 ГПК.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Варненския апелативен съд № 93/26.06.2009 год. постановено по в.гр.д. № 164/2009 год.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: