О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 51
София, 14.01.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на 12 ноември, две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЗЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
СВЕТЛА БОЯДЖИВА
изслуша докладваното от съдията
дело № 5129/2013 година
Производство по чл. 288 ГПК.
М. Б. от [населено място] е подал касационна жалба вх. № 2408/07. 05. 2013 г. против решение по гр. д. № 87/2013 г. на Варненския апелативен съд. Към жалбата са приложени изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, Постановление № 17/1963 г. на Пленума на ВС, решения и определения на състави на ВКС и ВС. След подаване на жалбата, М. Б. е починал, видно от приложеното удостоверение за наследници изх. № 3009/14. 06. 2013 г. на [община] / л. 61 от досието на ч. г. д. № 4103/2013 г./ и на основание чл. 227 ГПК като жалбоподатели по делото участват неговите наследници: съпруга С. Б. от [населено място], дъщеря Р. Б. – В. и син Д. Б., двамата от [населено място].
Другите страни по делото – ищецът [фирма], [населено място], ответниците [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] не са взели становище по жалбата.
След проверка, касационният съд установи следното:
Апелативен съд – Варна, с въззивно решение от 29. 03. 2013 г. по гр. д. № 87/2013 г. е осъдил М. Б. да заплати на [фирма], [населено място] сумата 32 000 лв., частичен иск от пълен размер 82 943,06 лв., представляваща изплатено от [фирма] обезщетение на наследниците на негов работник, починал при трудова злополука, за което дружеството е осъдено по чл. 200 КТ с влязло в сила решение, което увреждане е следствие на виновно поведение на М. Б., със законната лихва върху главницата 32000 лв. от 26. 10. 2009 г. до окончателното изплащане, както и да заплати сумата 5 866,20 лв. разноски на ищеца пред всички инстанции по делото. С решението е отхвърлен предявеният от [фирма] срещу [фирма] иск за солидарното му осъждане заедно с М. Б. на сумата 32 000 лв., конкретизирана по-горе и е осъдено [фирма] да заплати на [фирма] сумата 1 340 лв. разноски по делото. С решението е обезсилено решението на Добричкия окръжен съд по гр. д. № 1024/2009 г. в частта, с която е осъдено „Д. ”, [населено място] да заплати на [фирма] сумата 32 000 лв., като е осъдено [фирма] да заплати на „Д. ”, [населено място] сумата 1 730 лв. разноски по делото.
Предмет на обсъждане по реда на чл. 288, във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК е искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която е уважен искът на [фирма] срещу М. Б. и същият е осъден да заплати на дружеството – ищец сумата 32 000 лв. Тъй-като касационната жалба съдържа искане за отмяна на въззивното решение в частта за отхвърляне на иска на [фирма] спрямо другия ответник „С.-Д” и ангажиране солидарната отговорност на последния, следва в тази част да се остави без разглеждане касационната жалба като процесуално недопустима и съответно не се разглежда искане за допускане на касационно обжалване. Съгласно чл. 26 ГПК, страни по делото са лицата, от чието име и срещу които се води делото и никой не може да предявява от свое име чужди права пред съд. Легитимиран да обжалва въззивното решение в частта за отхвърляне на иска срещу [фирма] е само ищецът [фирма], но не и другият ответник М. Б.. Твърдяната от него солидарна отговорност на [фирма] по чл. 127, ал. 2 ЗЗД касае само вътрешните отношения между М. Б. и [фирма] като съдлъжници, доколкото е налице правно основание за солидарната им отговорност, но няма отношение към правото на кредитора [фирма] да насочи иска към когото и да е от длъжниците – чл. 122, ал. 1 ЗЗД.
Искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която е осъден М. Б. да заплати на [фирма] сумата 32 000 лв. на основание чл. 54 ЗЗД, е заявено на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В т. 1 от Изложението по чл. 280, ал. 1 ГПК жалбоподателят счита, че в отклонение на задължителната практика на ВКС – конкретно цитирани актове на ВС и на ВКС, решаващият съд не е анализирал доказателствата по делото, посочвайки само установените факти, не е изложил мотиви по решаващи доводи – за самостоятелната материалноправна легетимация на Б., за съпричиняване на вредите от пострадалия работник и неговия работодател [фирма], за обхвата на дължимата по регреса сума за преки и непосредствени вреди и за установен с решение на наказателния съд по чл. 78а НК друг причинител на вредата.
Доводите на жалбоподателя по т. 1 са несъстоятелни, тъй-като не съответстват на фактическото съдържание на въззивното решение. В него са анализирани фактическите обстоятелства, относими към поставените от жалбоподателя въпроси за неговата отговорност и нейния размер и за отговорността на други лица и съдът е изложил съответните правни съображения.
В т. 2 от Изложението, жалбоподателят поставя въпроса за приложението на чл. 300 ГПК спрямо решение на наказателния съд по чл. 78а НК – задължително ли е това решение за гражданския съд относно извършеното деяние, неговата противоправност и виновност. С въззивното решение е прието, че решението на наказателния съд по чл. 78а НК има задължителна сила за гражданския съд, както влязлата в сила присъда на наказателния съд и това разрешение е в съответствие с т. 15 от ТР № 6/2012 г. ОСГТК на ВКС.
В т. 3 от Изложението жалбоподателят поставя въпроса за обхвата на отговорността на причинителя на увреждането спрямо лицето, отговарящо по чл. 200 КТ и заплатило цялото обезщетение, когато вредоносният резултат е в причинна връзка с противоправното поведение и на друго лице. Жалбоподателят се позовава на решението на наказателния съд по чл. 78а НК срещу лицето Р. Т., технически ръководител на строителния обект, на който е настъпила смъртта на починалия К. Ж., работник на [фирма] поради неизпълнение на задълженията на Т. за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд на обекта. Жалбоподателят счита, че въззивното решение, и други решения на състави на ВС противоречат на т. 5 от ППВС № 17/1963, с която е прието, че заплатилият вредите на основание гаранционно-обезпечителната си отговорност субект може да търси от всеки причинител само припадащата му се част, съобразно степента на съпричиняване. Искането е необосновано, защото както първоинстанционният, така и въззивният съд не са се произнесли по този правен въпрос, тъй-като той не е бил поставен за разглеждане и произнасяне от ответника М. Б. в сроковете по чл. 146 и чл. 147 ГПК. Обстоятелството, на което се позовава жалбоподателят Б. е съпричиняване на увреждането – смъртта на работника К. Ж., не само от него, но и от друго лице Р. Т. и съответно, намаляване на неговата отговорност до размера на неговото съпричиняване. Такова възражение и искане за доказване на това му твърдение, Б. не е заявил в отговорите на исковата молба на [фирма] до приключване на съдебното дирене в първоинстанционното производство в съдебно заседание на 17. 02. 2011 по гр. д. № 1024/2009 г. на Добричкия окръжен съд. Възражението за намаляване на отговорността му поради съпричиняване на увреждането и от друго лице, което следва да заплати съответна част от дължимата сума е основано на фактически обстоятелства, съществували към настъпване на трудовата злополука и не е обусловено от обстоятелството дали срещу това друго лице има влязъл в сила акт на наказателен съд, защото този акт не установява гражданскоправния релевантен факт – съпричиняване. Дори и да не е образувано наказателно производство срещу причинителите на увреждането, ответникът е бил длъжен да се позове на съпричиняване на увреждането от друго лице, като основание за намаляване на отговорността му предявения срещу него иск по чл. 54 ЗЗД. Като не е направил такова възражение и то е извън предмета на спора, жалбоподателят не може да иска допускане на касационно обжалване. Следва да се отбележи, че и във въззивното производство по гр. д. № 87/2013 г., вкл. до приключването му в с. з. на 13. 03. 2013 г., жалбоподателят Б. не е е оспорвал иска на [фирма] на соченото основание – намаляване на отговорността му поради съпричиняване на увреждането от друго лице, въпреки, че актът на наказателния съд – решение от 1. 7. 2011 г. по н.а.х.д. № 148/2011 г. на Добричкия окръжен съд, наказателно отделение, е влязъл в сила на 03. 08. 2011 г., видно от служебното отбелязване.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване по т. 4 от Изложението относно обхвата на правото по чл. 54 ЗЗД на платилия по чл. 200 КТ работодател срещу причинителя на увреждането. Жалбоподателят счита, че е налице основание за допускане на касация по този въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради празнота в закона и нуждата от създаване на практика на ВКС относно обхвата на регресния иск по чл. 54 ЗЗД – дали той включва всичко платено, вкл. законната лихва върху изплатеното обезщетение, разноските за съдебното производство, разноските за изпълнителното производство или включва само платеното за вредите, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Искането няма отношение към предмета на спора. Предявеният от [фирма] иск за сумата 32 000 лв. е частичен и той не надхвърля присъденото обезщетение за неимуществени вреди за общата сума 50 000 лв., което [фирма] е осъдено да заплати на наследниците на починалия негов работник с решението по гр. д. № 1201/2007 г. на Добричкия окръжен съд. При този размер на предявения частичен иск, който е под размера на обезщетението за неимуществени вреди, представляващи пряка и непосредствена последица от увреждането, е безпредметно теоретичното обсъждане на въпроса, дали може да се предяви иск по чл. 54 ЗЗД и за други суми, платени от ищеца. Ако такъв иск бъде предявен, ответникът би могъл да противопостави своите възражения.
Исканията по т. 5 и т. 6 от Изложението са обосновани с отговорността на другия ответник и работодател на М. Б. – [фирма] и не следва да бъдат разглеждани, тъй-като е недопустима жалбата на М. Б. срещу въззивното решение, с което е отхвърлен искът на [фирма] срещу [фирма].
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 29. 03. 2013 г. по гр. д. № 87/ 2013 г. на Апелативен съд – Варна по жалбата на М. Б., починал на 12. 06. 2013 г. и заместен от наследниците му С. Б., Р. Б. –В. и Д. Б..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: