О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№51
София, 17.01. 2011 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на тринадесети януари през две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светла Цачева
ЧЛЕНОВЕ: А. Б.
Владимир Йорданов
като разгледа докладваното от съдия А. Б. гр. дело № 1002 по описа за 2010 г. взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Т. К. Г. чрез адв. Д. П. против решение № 276/01.02.2010 г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по въззивно гр.д. № 591/2009 г. Иска неговата отмяна и пререшаване на спора, като се уважат исковете му. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски.
Жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Администриращият съд е извършил размяна на книжата между страните. Общински съвет – Г. и Община Г. не са подали отговор.
От контролиращата страна – прокурор от съответната прокуратура няма становище.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Предявени са искове от Т. К. Г. в качеството му на едноличен търговец с наименование „Т. – Т. Г.” за заплащане на обезщетение за причинени му вреди – неимуществени /болки и страдания/ и имуществени – стойността на премахната сграда – кафе-аперитив, както и пропусната полза от реализиране на стопанска дейност. Твърди, че Общински съвет Г. е причинил горните вреди с бездействието си да разгледа негова молба по пар. 17, ал. 2 ПР ЗУТ за узаконяване на обекта, а Община Г. – с прекратяване на сключения наемен договор относно общински терен, върху който било изградено кафе-аператива.
Исковете са отхвърлени.
Въззивният съд е посочил, че искът е предявен през месец октомври 2004 г. при действието на ЗОДОВ, когато юридическите лица и физическите лица в качеството им на еднолични търговци, не могат да се ползват от искова защита по реда на специалния закон.
Към този мотив имат отношение следните правни въпроси, поставени в изложението по чл. 280, ал. 1 ГПК – дали физическо лице в качеството си на едноличен търговец е сред кръга от лицата, имащи право да претендират обезщетение за вреди по чл. 1 ЗОДОВ, когато иска е предявен преди изменението на закона /ДВ бр. 105 от 29.12.2005 г./ и дали съдът е обвързан от посочената от сраната правна квалификация на заявената претенция и в частност, ако ЗОДОВ е неприложим, необходимо ли е произнасяне по ЗЗД.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване с оглед тяхното разглеждане, доколкото не цитирания мотив на съда е обусловил заключението му за неоснователност на исковете. Като е установил фактите по делото и отношенията между сраните, Пловдивският апелативен съд е направил извод, че не е налице незаконно бездействие от страна на Общински съвет Г., нито незаконност в действията на общината по прекратяване на договора и съответно събаряне на сградата. Следователно, при такива съображения, исковете биха били неоснователни и, ако са разгледани по чл. 49 ЗЗД.
Горните правни изводи на въззивната инстанция няма да се повлияят и от отговора на повдигнатия от касатора въпрос кое вредоносно бездействие на органите на държавна власт е релевантно за правото на обезщетение по чл. 1 ЗОДОВ и дали в случаите, когато правомощията се упражняват при условията на оперативна самостоятелност е налице /или не/ задължение за упражняването му. Сам касатора не спори, а и съдът е установил, че въпросният кафе-аператив е изграден като временен строеж по З. върху общински терен по силата на наемен договор, който след 18.06.1999 г. е станал безсрочен. Общината отправила през 2004 г. едностранно месечно предизвестие по чл. 238 ЗЗД, с което прекратила наемното правоотношение. След това, поканила бившия наемател да вдигне сградата, което той не е сторил, поради което и било предприето спрямо него принудително изпълнение. Жалбите на едноличния търговец срещу законосъобразността на изпълнението са отхвърлени с влезли в сила съдебни актове от административния съд.
Следователно, основанието за премахване на сграда е прекратяване на договорното основание, по силата на което е допуснато изобщо временното й изграждане и е без всякакво значение възможно ли е било узаконяване на сградата, като наемодателят не може да бъде ограничен да се ползва от правата по чл. 238 ЗЗД, нито трябва да мотивира по каква причина желае прекратяване на наемната връзка. Прекратяването отнема правото на наемателя да ползва общинския терен, както и да държи и стопанисва издигнатия временен обект.
В заключение, касационната жалба не следва да се допуска до разглеждане.
Мотивиран от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ решение № 276/01.02.2010 г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по въззивно гр.д. № 591/2009 г ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: