О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 51
гр. София, 23.03.2018 год.
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четиринадесети март две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова ч. гр. д. № 463 по описа за 2018 г. по описа на ВКС, ІІ г. о. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, образувано по частната касационна жалба на Г. М. Б. от [населено място], приподписана от адв. Д., против въззивно определение № 1341/13.12.2017 год. по в. ч. гр. д. № 887/2017 год. на Плевенския окръжен съд. С него е потвърдено определение № 985/11.10.2017 г. по гр. д. № 584/2017 год. на районния съд, гр. Левски, с което е оставен без разглеждане, като недопустим поради липса на правен интерес, предявения от Г. Б. иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ за признаване за установено по отношение на ответниците К. Н. Ц., Х. Г. Г. и Д. Г. Г., че към миналия момент – образуване на ТКЗС процесните имоти от 29.500 дка: 8 дка в м. „Д.”, V категория, 8 дка в м. „Б. т.”, VI категория, и 13.500 дка в м. „К.”, V категория, са били собственост на всички наследници на общия наследодател Ц. Ц. Н., а не само на наследниците на Г. М. Ц. и е прекратено производството по делото.
По съображенията, изложени в частната касационна жалба, относно наличието на правен интерес у ищеца от предявяването на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, се поддържа становище за неправилност на обжалваното определение с искане за неговата отмяна и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване на въззивното определение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се обосновава с формулиране на следните процесуалноправни въпроси:
1. „Наличието на влязло в сила решение на ПК /ОбСЗ/, с което на ищците е възстановен имот, е ли пречка за предявяване на иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, когато с него се цели да бъде установено, че възстановеният от ответниците имот е този, който е бил собственост на наследодателя на ищците към момента на образуване на ТКЗС и към който ищците са насочили претенциите си за възстановяване и при уважаване на хипотезата ще възникнат ли основанията по чл. 14, ал. 7 и ал. 7а ЗСПЗЗ за изменение на неправилните решения на ПК /ОбСЗ/? ”
2. „Искът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ допустим ли е в случаите, когато земята е възстановена на част от наследниците на общия наследодател, които са я заявили за възстановяване като своя, а тя принадлежи на общия наследодател и следва да се възстанови на всички наследници?”
3. „Може ли лице, което не повдига спор по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, то да оспорва решението на ОбСЗ /ПК/ с възражение, че лицето, на което е възстановено правото на собственост, респ. неговия наследодател, не е бил собственик на имота към момента на образуване на ТКЗС, или че възстановеният имот не е идентичен с притежавания преди колективизацията?”.
Жалбоподателят счита, че съдът се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС – Р № 59 от 1.04.2015 год. по гр. д. № 6239/2014 год. на І г. о. на ВКС и ТР № 9 по т. д. № 9/2012 год. на ОСГК на ВКС.
Ответниците Х. Г. Г. и Д. Г. Г., чрез пълномощника им адв. П. Д., оспорват наличието на релевираното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, респ. оспорват частната касационна жалба по същество по съображения в представения в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК писмен отговор, с искане да не се допуска касационното обжалване, евентуално да се потвърди въззивното определение и им се присъдят направените в настоящето производство разноски.
Ответникът К. Н. Ц. не е взел становище по жалбата.
Върховният касационен съд, в настоящият състав на второ отделение на гражданската колегия, след преценка на доводите и релевираните основания за допускане на касационното обжалване намира следното:
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу въззивно определение, подлежащо на касационно обжалване съобразно критерия по чл. 274, ал. 4 ГПК, вр. с чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК /в ред. след изм. ДВ, бр. 86/2017 г./ и е приложено изложение на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. С оглед на това същата е процесуално допустима.
За да потвърди първоинстанционното определение за прекратяване на производството на основание чл. 130 ГПК въззивният съд приел, че районният съд е сезиран от ищеца /жалбоподател в настоящето производство/ с искане да бъде признато за установено по отношение на ответниците, че процесните земеделски земи с обща площ 29.500 дка са били собственост на всички наследници на общия на страните наследодател, а не само на наследниците на Г. Ц.. Съдът приел, че този иск е недопустим поради липса на правен интерес от предявяването му, тъй като с влязло в сила решение на ПК-Б. от 1993 год. по реда на чл. 18ж, ал. 2 ППЗСПЗЗ на наследниците на общия на страните наследодател Ц. Ц. Н. е признато и възстановено правото на собственост върху описаните в решението земеделски земи в землището на [населено място], с план за земеразделяне, както и на същите е отказано възстановяването на правото на собственост върху процесните земеделски земи с мотив, че същите се възстановяват на наследниците на Г. Ц. Ц.. При наличието на влязъл в сила отказ за възстановяване на собствеността върху заявените за възстановяване на наследниците на общия наследодател имоти, предявеният иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ с предмет същите тези имоти е недопустим поради липсата на правен интерес като абсолютна процесуална предпоставка. Съдът се е позовал на задължителната съдебна практика, обективирана в ТР № 1 по гр. д. № 1/97 год. на ОСГК на ВКС, т. 2, в което е прието, че правен интерес от оспорване на правото на собственост върху земеделска земя по този ред е налице при висящо административно производство по чл. 14, ал. 1-3 ЗСПЗЗ или възможност то да бъде образувано, както и при окончателно решение на ОбПК за възстановяване на собствеността върху земеделски земи в реални граници или за обезщетяване на собствениците съгласно чл. 10б ЗСПЗЗ. Когато административното производство е приключило с окончателен отказ за възстановяване на собствеността или то не може да започне поради изтичане на сроковете по чл. 11 ЗСПЗЗ, предявяването на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е процесуално недопустимо. Въззивният съд приел и за неприложими разпоредбите на чл. 14, ал. 7 и ал. 7а ЗСПЗЗ, предвиждащи възможност за изменение на решение на ПК /ОбСЗ/, при данните за изтекъл абсолютен преклузивен срок от три години от постановяването на решението на поземлената комисия, и то касаещи хипотеза на възстановяване в стари реални граници, а не с план за земеразделяне.
Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, което според настоящият състав не е налице, поради следните съображения: Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, касаторът трябва да посочи правния въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил или подготвил изхода по конкретното дело, и който въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането до касационно разглеждане. Въпросът трябва да се изведе от предмета на спора и да е от значение за решаващата воля на съда, както и да е налице сочената допълнителна предпоставка, в случая същият да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС в посоченото тълкувателно решение и в противоречие с практиката на ВКС в цитираното решение по гр. д. № 6239/2014 год. І г. о. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства.
В настоящия случай поставените от касатора правни въпроси не могат да обосноват наличието на общото основание за допускане на касационно обжалване, а именно конкретен правен въпрос от значение за изхода на делото и с обуславящо значение за правния извод във въззивното определение по спорния предмет. Поставените в изложението процесуалноправни въпроси не са обуславящи извода на съда, тъй като последният е обоснован от наличието на влязъл в сила отказ за възстановяване на спорните земеделски имоти по преписката на общия на страните наследодател, чийто наследник е и настоящият жалбоподател, ищец в производството по предявения иск, а не само поради наличие на влязло в сила решение, с което се възстановява право на собственост /въпрос № 1, първото предложение/, и не само поради възстановяване на ответниците на същия имот /второто предложение на същия въпрос/. Оспорването в случая е предмет на обжалване на постановения отказ, каквото не е проведено. Необуславящ извода е и частта от същия въпрос дали „ще възникнат основанията по чл. 14, ал. 7 и ал. 7а ЗСПЗЗ за изменение на неправилните решения”. По същите съображения и останалите два въпроса в изложението са неотносими към решаващия извод в обжалваното определение, като конкретно третият е поставен и некоректно с оглед липсата на яснота и връзка с предмета на спора. Така формулирани, по същността си поставените въпроси представляват оплаквания за неправилност на извода в обжалваното определение за недопустимост на предявения иск, които не могат да се обсъждат в настоящето производство. Поради липсата на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, неотносима е и цитираната от жалбоподателя в изложението му съдебна практика, поради което не е налице релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. При този изход на настоящето производство жалбоподателят следва да заплати на всеки от ответниците направените от тях разноски в размер на по 200 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно представените договори за правна защита и съдействие и списък по чл. 80 ГПК.
Водим от горното настоящият състав на ВКС, II г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното определение № 1341/13.12.2017 г. по в. ч. гр. д. № 887/2017 г. на Плевенския окръжен съд, с което е потвърдено определение № 985/11.10.2017 г. по гр. д. № 584/2017 г. на районен съд, гр. Левски за прекратяване производството по делото, по подадената от Г. М. Б. от [населено място] частна касационна жалба против него.
ОСЪЖДА Г. М. Б., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „Ж”, ет. 2, ап. 5 да заплати на Х. Г. Г. от [населено място] , [улица], вх. „В”, ет. 3, ап. 8 и на Д. Г. Г. от [населено място], [улица], вх. „Б”, ет. 3, ап. 9 направените в настоящето производство разноски в размер на по 200 лв. /двеста лева/ на всеки от тях.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: