О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 51
гр. София, 25.01. 2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на осми ноември, две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
като изслуша докладваното от съдия Първанова гр.дело № 1723/2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Б. К.,гр.К., чрез процесуалния му представител адвокат А. С., срещу въззивно решение № 7/13.01.2017г. по гр. дело № 412/2016г. по описа на Кюстендилския окръжен съд.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че решението е неправилно поради нарушения на материалния закон и необоснованост. Сочи се, че възивният съд се е произнесъл по правни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане касационно обжалване на решението по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулирани са следните въпроси : лицата, които са ползвали земеделски земи, включени в ТКЗС или ДЗС, попадащи в територия по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, без да им е предоставяно право на ползване с актове на МС, могат ли да се позовават на придобивна давност върху ползваните от тях земеделски земи; законосъобразно ли е позоваването на придобивна давност за собственост върху земеделски имот, който попада в територия по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, от лице, на което е предоставяно право на ползване чрез удостоверение по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ върху имота предоставен му за ползване, от датата на издаването на удостоверението, но при условие, че лицето не е заявявало искане пред общината в срок до 31.01.1998г., на основание § 4а, ал. 6 от ПЗР на ЗСПЗЗ, а е предпочело да придобие собственост чрез Заповед на кмета на общината, издадена на основание по § 4к, ал.7 от ПЗР на ЗСПЗЗ; законосъобразно ли е изработването на ПНИ по § 4к, ал.1 ПЗР на ЗСПЗЗ, когато подлежащ на възстановяване имот или част от него, притежаван преди образуването на ТКЗС или ДЗС се проектира като три новообразувани имота, когато предоставян за ползване имот, разположен в него не се придобива от ползвателя му. Сочат се определения на ВКС, постановени по реда на чл.288 ГПК.
Ответникът по касационната жалба Г. Б. А., чрез процесуалния си представител адвокат Д. З., оспорва жалбата като неоснователна и счита, че не следва да се допуска касационно обжалване в становище по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение № 370/13.06.2016 г. по гр.д. № 1450/2015 г. на Районен съд – Кюстендил. С последното е признато за установено на основание чл.54, ал.2 ЗКИР по отношение на С. Б. К. правото на собственост до размер на Ѕ идеална част на Г. Б. А. на основание наследство и реституция с решение № 12-9/26.11.1992 г. на ПК – К. и Заповед № РД-00-561/09.05.2014 г. на Кмета на [община], по отношение на имотите: с № 41112.83.447 с площ от 500 кв.м., в местността „К. река“, [населено място], (с посочени граници), с № 41112.83.429 с площ от 413 кв.м., в местността „К. река“, [населено място], (с посочени граници) и с № 41112.83.334 с площ от 600 кв.м., в местността „К. река“, [населено място],(с посочени граници), части от които имоти, съгласно действащата КККР на [населено място] погрешно са заснети като част от имот с № 41112.72.3 по КККР на [населено място]. За разликата над Ѕ идеална част от процесните имоти искът е отхвърлен като неоснователен. В тази част решението не е обжалвано и е влязло в сила.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че предявеният от Г. А. иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР е с оглед отказ, обективиран в заповед № 18-5029 – 30.06.2015 г.на СГКК – [населено място], за изменение на кадастралната карта и кадастралните регистри досежно имот № 41112.72.3 с изброените имоти № 41112.83.447, № 41112.83.429 и № 41112.83.334 – по ПНИ за м.”Гола В.”, одобрени със заповед № 269/10.10.2008 г. на Областния управител на област К.. Със заповед РД-00-561/09.05.2014 г. на кмета на [община], издадена на основание § 4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ, изброените имоти са възстановени на наследниците на Б. А.,чийто наследник е и ищецът. Съдът е установил, че със заповед № РД-18-96 от 28.10.2008 г. на изп.директор на АГКК е одобрена КК и КР, а след издаване на заповедта по § 4к, ал. 7, ищецът е направил искане за вписване на името на наследниците на Б. А., но като такъв вече е бил посочен ответникът – също на основание реституция – но по реда на ЗВСГЗГФ – с решение 8/РГ от 29.08.2000г.- в качеството на наследник на М. К.. Въз основа на представените доказателства, въззивният съд е приел, че ищецът е собственик на Ѕ ид.ч. от процесните имоти на основание реституция по ЗСПЗЗ и заповед по § 4к, ал. 7 и предвид изискването за актуалност на КК и КР процесните имоти следва да се запишат на негово име. Съдът е посочил, че искът по чл. 54, ал. 2 ЗКИР е допустим и за имоти, които са възстановени по ЗСПЗЗ, като негов предмет е установяване правото на собственост с оглед правилното му отразяване в КК, без значение на какво основание лицето е станало собственик, съответно на какво основание е възстановен имотът. Кадастралната карта и кадастралният регистър нямат отчуждително действие и при предявяване на иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР за реституиран имот, правото на собственост се установява към момента на настъпване на реституционния ефект, независимо, че кадастралният план, чието попълване се цели, е от преди това /с оглед Решение № 742/ 23.10.2009 г. по гр. д. № 1849/2008 г., ВКС, IV г. о./.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съобразно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван е противоречиво от съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно ТР№ 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Този въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Формулираните от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси не могат да обусловят допускане на касационно обжалване.
Поставените въпроси не могат да послужат като основание за допускане касационно обжалване на решението в производството по чл. 288 ГПК по предварителна селекция на жалбите. Същите са неотносими, тъй като не са обусловили или подготвили изхода по делото, и не са предопределили решаващата воля на съда. Въззивният съд не е обсъждал въпрос за придобивна давност, текла в полза на ищеца или ответника. В предмета на спора пред въззивния съд не е включен такъв въпрос, тъй като нито една от страните по спора не се е позовала на този придобивен способ. Изводите на въззивния съд са изградени след преценка поотделно и в съвкупност на събраните по делото писмени и гласни доказателства за основателността на предявения иск, като въпросът за придобивната давност не е бил предмет на обжалваното решение. Последният въпрос също е ирелевантен, тъй като не е включен в предмета на спора пред въззивната инстанция. Последната не се е произнасяла по въпрос за законосъобразността на изготвения ПНИ. Липсата на правен въпрос от значение за изхода на делото като общо основание е достатъчно да обоснове извод за недопускане на касационното обжалване на въззивното решение, без да се преценява наличието на поддържаното противоречие с посочената от касаторите съдебна практика и значението на въпросите за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, като основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационно обжалване на решението.
Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК и направеното в отговора на касационната жалба искане, жалбоподателят следва да заплати разноски на ответника по касационната жалба Г. Б. А. в размер на 500 лв. /петстотин лева/.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 7 от 13.01.2017г. по гр. дело № 412/2016г. по описа на Кюстендилския окръжен съд.
ОСЪЖДА С. Б. К.,гр.К., да заплати на Г. Б. А.,гр.К., разноски за производството по чл. 288 ГПК в размер на 500 лв. адвокатско възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: