О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 51
Гр.С., 31.01.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и трети януари през двехиляди и осемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Р. ч.г.д.N.165 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274 ал.3 ГПК.
С определение №.539/16.10.17 по ч.г.д.№.681/17 на Окръжен съд Пазарджик, І въззивен състав, е потвърдено определение №.1526/27.06.17 по г.д.№.682/17 на Районен съд Пазарджик за прекратяване на производството по предявените от касатора искове за изменение на определени от италиански съд издръжка и режим на лични контакти с малолетното му дете.
Постъпила е частна касационна жалба от И. Д. Д., в която се твърди, че определението е незаконосъобразно, и се иска неговата отмяна. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК е налице позоваване на чл.280 ал.1 т.3 ГПК във връзка с въпроса „При сезиране на национален съд с иск за промяна размера на дължима издръжка на непълнолетно дете от родител и при очевидни различия в размера на заплащане на труда в различните държави – членки на ЕС, ако този национален съд е на държавата по седалището на работодателя на дължащия издръжка родител, приложима норма на чл.3 от Регламент /ЕО/ №.2201/03 ли е или чл.3 на Регламент /ЕО/ №.4/09?”
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок, от лице, имащо право и интерес от обжалване, и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК вр. с чл.274 ал.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение, Върховният касационен съд съобрази следното:
В. съд е приел, че е сезиран с два иска – по чл.150 СК за изменение на издръжка и по чл.59 ал.9 вр. с ал.3 СК за изменение на режима на лични контакти с родителя, който не упражнява родителските права – които не е компетентен да разгледа. Във връзка с първия иск се е позовал на чл.8 ал.1 и чл.10 от Регламент /ЕО/ №.4/09 от 18.12.08 относно компетентността, приложимото право, признанието и изпълнението на съдебни решения по въпроси, свързани със задължения за издръжка. Посочил е, че съгласно същите, ако издръжката е присъдена с решение, постановено в държава-членка, в която е обичайното местопребиваване на взискателя, длъжникът не може да образува производство за промяна на решението или за ново решение в друга държава-членка, докато обичайното местопребиваване на взискателя е в държавата, в която е постановено решението; ако в нарушение на това правило е сезиран съд в държава-членка, в която не е обичайното местопребиваване на взискателя, този съд е длъжен служебно да установи и обяви своята некомпетентност, като прекрати производството по делото. Приел е, че конкретната хипотеза е такава и не са налице основанията за неприлагане на цитирания пар.1, визиран в пар.2 от текста. Във връзка с втория иск е посочено, че изложените по-горе обстоятелства сочат на наличие на международен елемент, обосноваващ приложението на Регламент №.2201/03 /ЕО/ на Съвета от 27.11.03г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и дела, свързани с родителска отговорност. Той изключва общата компетентност на българския съд, предвидена в чл.4 ал.1 т.2 КМЧП /чл.3 ал.1 от Регламента/. Същевременно разпоредбата на чл.8 от същия предоставя компетентност на съдилищата на държава-членка по делата, свързани с родителската отговорност за детето, ако то има обичайно местопребиваване в тази държава-членка по времето, когато съдът е сезиран. Регламентът не съдържа препращане към правото на държавите-членки за определяне смисъла и обхвата на понятието „обичайно местопребиваване” – поради което то следва да се извърши в контекста на разпоредбите и целите на самия регламент и се изведе от съображение 12 на преамбюла му – според които правилата за компетентност са оформени в светлината на най-добрия интерес на детето и особено на критерия близост /което означава, че компетентността на първо място трябва да се отнася към държавата членка на обичайното местопребиваване на детето/. В този смисъл е и решение на съда по дело С-497/10 по преюдициално запитване по тълкуване на членове 8 и 10 от Регламента – в което е отразено, че понятието „обичайно местопребиваване” по смисъла на тези разпоредби следва да се тълкува в смисъл, че това е мястото, което отразява определена интеграция на детето в социална и семейна среда. Като е съобразил данните за обичайното местопребиваване на детето на територията на страна-членка, различна от Република България, към датата на депозиране на исковата молба и след като е преценил липсата на предпоставките за прилагане на чл.9, чл.10 и чл.12 от Регламент /ЕО/ 2201/03, съдът е приел, че следва да прогласи служебно обстоятелството, че не разполага с компетентност да разгледа така предявените искове /чл.17 от Регламента/.
Настоящият състав намира, че предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице.
И. въпрос съдържа условие, което не е било прието за установено от въззивния съд. Окръжен съд Пазарджик не е приемал, че съставлява национален съд на държавата по седалището на работодателя на дължащия издръжка родител и не е излагал никакви мотиви в тази връзка /по делото не са и представяни доказателства за това кой е работодател на ищеца и къде е седалището му – като същевременно са налице такива, че бащата – като майката и детето – има обичайно местопребиваване в Италия (Б., провинция В.)/. Предвид изложеното така поставеният въпрос не е свързан с решаващата воля на въззивната инстанция, неотносим е и не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Поради това и не би могъл да обоснове допускане до касационно обжалване.
Само за пълнота следва да се посочи, че по въпроса компетентен ли е българският съд да разгледа иск за изменение на размер на издръжка, определен от съд в друга държава – членка на Европейския съюз, когато обичайното местопребиваване на правоимащия не е променено, е налице задължителна практика на ВКС, основана на разпоредбите на чл.8 Регламент (ЕО) №.4/09 от 18.12.08 /реш.№.301/7.10.13 по г.д.№.2578/13, IV ГО/. Съгласно същата отговорът на въпроса е отрицателен, тъй като, предвид текста на цитираните по-горе разпоредби на чл.8 и чл.10, те ограничават възможността за откриване на производства за изменения на решения, с които е присъдена издръжка. Ако издръжката е присъдена с решение, постановено в държава-членка, в която е обичайното местопребиваване на взискателя, длъжникът не може да образува производство за промяна на решението или за ново решение в друга държава-членка, докато обичайното местопребиваване на взискателя е в държавата, в която е постановено решението. Когато в нарушение на това правило е сезиран съд в държава-членка, в която не е обичайното местопребиваване на взискателя, този съд е длъжен служебно да установи и обяви своята некомпетентност (чл.10 от Регламент /ЕО/ №.4/09), като прекрати производството по делото. Тълкуване в смисъл, че компетентен да се произнесе относно правото на упражняване на родителските права и правото на лични отношения с детето на съпрузите, когато същото има към момента на сезиране обичайно местопребиваване в друга държава-членка, е съдът по това обичайно местопребиваване на детето към момента на сезиране на съда – а дори не съдът, който е компетентен да се произнесе по силата на чл.3 пар.1 б.”б” от Регламент 2201/03 по молбата за развод, се съдържа и в Определение на Съда на Европейския Съюз от 16.01.2018г. по преюдициално дело С-604/17. В съответствие с горепосоченото тълкуване са процедирали и първоинстанционният и въззивният съд, съобразявайки приложените доказателства за обичайно пребиваване на майката, бащата и детето в Италия – както към момента на постановяване на предходното решение от италиански съд относно родителска отговорност и издръжка, така и към момента на завеждането на иска и към настоящия момент – към който тези въпроси отново са отнесени към същия италиански съд, той е приел, че е компетентнен да ги разгледа, и е постановил решение.
С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на атакувания съдебен акт не следва да се допуска.
Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №.539/16.10.17 по ч.г.д.№.681/17 на Окръжен съд Пазарджик, І въззивен състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: