2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 51
София, 31.01.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори януари през две хиляди и осемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 210 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 248, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна жалба на Л. А. Д. и В. Д. Д. – двамата с адрес в [населено място], представлявани от адв. С. Л., против определение № 5122 от 22 февруари 2017 г., постановено по гр.д. № 12307 по описа на Софийския градски съд за 2015 г., с което е оставено без уважение заявено от жалбоподателите искане по чл. 248 ГПК за изменение на решение № 4895 от 13 юни 2016 г. по същото дело в частта за разноските за въззивното производство, с присъждане на такива в размер на 1071 лева.
В частната жалба се поддържат, че съдът изобщо не се е произнесъл по своевременно направеното искане за присъждане на разноски, а липсата на диспозитив по искането за присъждане на разноски е пречка страната да претендира тяхното заплащане, ако жалбата й срещу въззивното решение бъде уважена, поради което се дължи произнасяне с диспозитив, независимо дали искането ще бъде уважено или не. Според жалбоподателите, искането е основателно, защото въззивната жалба на ответната страна е оставена без уважение.
Ответницата Е. Т. Б.-Д., с адрес в [населено място], заявява становище за неоснователност на частната жалба.
Софийският градски съд е бил сезиран с молба от Д. за изменение на постановеното по делото решение № 485 от 13 юни 2016 г. в частта за разноските във въззивното производство. Съдът е съобразил, че молителите с въззивна жалба са обжалвали първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от тях срещу Т. Б. Б. иск по чл. 124 ПК за установяване недължимостта на парични вземания поради невъзникване на вземанията, за които е издаден изпълнителен лист от 18 февруари 2002 г. по ч.гр.д. № 1613/2001 г., по описа на СГС. Ответникът по исковете Б. е подал въззивна жалба срещу първоинстанционното решение в частта, с която е уважен установителен иск за недължимост поради погасяването им по давност на сумите от 10000 лева, като част от цялото вземане в размер на 10000 щ.д. и за сумата от 1300 лева, като част от сумата от 31473,89 лева законна лихва върху главницата от 7 ноември 2000 г. до 18 октомври 2013 г. С решението въззивният Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта по иска по чл. 124 ГПК за недължимост на сумите поради погасяването им по давност и е обезсилил същото решение в частта по иска по чл. 124 ГПК за недължимостта на сумите поради невъзникването на вземанията. Съдът е приел, че при този изход на делото – при извод за неоснователност на въззивните жалби и на двете страни по делото, които жалби имат предмет произнасяне на първа инстанция по искове с еднакъв материален интерес, разноски за въззивното производство не се дължат и на двете страни по делото и те остават в тяхна тежест така, както са направени. Поради това искането на ответниците за изменение на въззивното решение в частта за разноските по реда на чл. 248 ГПК с присъждането им в размер на 1071 лева е прието за неоснователно.
Частната жалба е неоснователна.
По въпроса за разноските в гражданския исков процес съдът се произнася със съдебния акт, с който приключва делото. Съгласно чл. 78 ГПК правото на разноски е предоставено на тази от страните в процеса, за която делото има благоприятен резултат съобразно даденото разрешение на материалноправния спор, въведен с исковата молба. Поради производния характер на правото на разноски, в съдебната практика трайно е възприето схващането, че съдът не се произнася в диспозитива си, когато искането за присъждането им е неоснователно. По въпроса за разноските съдът се произнася в диспозитива само при основателността на искането, като в него посочва кому каква сума да се плати. Ето защо, не може да бъде споделено оплакването на жалбоподателите, че дори съдът да е счел искането за присъждане за разноски за неоснователно, той е следвало да допълни решението си в този смисъл.
Неоснователни са и доводите на жалбоподателите за това, че разноските в поискания размер са били дължими. С обезсилването на първоинстанционното решение в обжалваната от Д. част, тяхната въззивна жалба е била оставена без уважение. Изходът на делото пред въззивна инстанция следователно е бил неблагоприятен за тях. Съобразно вложената от законодателя логика в уредбата на чл. 78 ГПК, при този резултат на делото, за тях не се поражда право на разноски. При отсъствие на визираните в чл. 78 ГПК предпоставки за пораждане на правото на разноски, съдът, сезиран с искане по чл. 248, ал. 1 ГПК за допълване на съдебния акт, с който е приключил делото пред съответната инстанция, не следва да уважава искането за допълването му. Като е процедирал по този начин, Софийският градски съд е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде потвърден.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение № 5122 от 22 февруари 2017 г., постановено по гр.д. № 12307 по описа на Софийския градски съд за 2015 г.
Определението е окончателно.
ПРЕСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: