О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 51
София, 31.01.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети декември две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
Членове: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдията Атанасова гр.дело № 2583 по описа за 2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 и сл. ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. И. Д., подадена чрез пълномощника му адв. Есен Ф., САК, срещу решение № 51 от 23. 02. 2017 г. по гр. д. № 557/2016 г. на Добричкия окръжен съд, ГО, потвърждаващо решение № 857 от 29. 07. 2016 г. по гр. д. № 1400/2015 г. на Добричкия районен съд, с което е уважен предявеният от В. И. С. против Д. И. Д. иск с правно основание чл. 108 ЗС за установяване собствеността и предаване владението върху апартамент № 4, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] състоящ се от три стаи, кухненска ниша, сервизни помещения и балкони, със застроена площ 136, 20 кв.м., представляващ самостоятелен обект с идентификатор 72624.621.312.1.18, ведно с изба № 14 с площ от 18, 80 кв.м. и е отменен, на осн. чл. 537, ал. 2 ГПК, нотариален акт № 113, т. I, рег. № 944, дело № 103 от 7. 11. 2014 г. на нотариус Е. С., с който Д. И. Д. е признат за собственик по давност на описания жилищен имот. Поддържа се неправилност на решението и се иска отмяната му и уважаване на предявения иск. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочат основания по чл 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба В. И. С., чрез пълномощника си адв. И. И. Ж., АК – Д., изразява становище за липса на основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, както и за правилност на същото.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което са били уважени предявените искове с правни основания чл. 108 ЗС и чл. 537, ал. 2 ГПК съставът на окръжния съд е приел, че ищецът е придобил собствеността върху процесния апартамент на твърдяното основание – договор за покупко-продажба, сключен на 20. 09. 2012 г., с н.а. № 172/2012 г., с И. И. Д. и Т. Й. Д..
За недоказано е прието възражението на ищеца за нищожност на договора за покупко-продажбата на осн. чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД, поради привидност на същия, с твърдения, че действителната воля на страните е била имотът да остане собственост на прехвърлителите. По повод това възражение съдът е приел, че събраните доказателства сочат, че сключеният с н.а. № 172/2012 г. договор за покупко-продажба обективира действителната воля на страните на извършат посочената възмездна разпоредителна сделка. Продажната цена от 78980 лв., уговорена за двата прехвърлени жилищни обекта – за процесния апартамент № 4 и апартамент № 17, е изплатена от купувача на продавачите по банков път, чрез превод на посочената сума от [фирма], предоставена на купувача В. С. на основание сключен между него и банката договор за кредит, обезпечен с договорна ипотека, учредена с н.а. № 173 от 20. 09. 2012 г. по описа на нотариус Р. Г.. Изводът е направен въз основа на посочения нотариален акт за учредяване на ипотека и въз основа на писмо изх. № 46185/18. 04. 2016 г. от [фирма] и платежно нареждане за кредитен превод за сумата 78980 лв. № 120927905049293 от 27. 09. 2012 г. Приел е, че обстоятелството, че след продажбата В. С. не е обитавал и ползвал апартамента не сочи симулация, тъй като е установено по делото, че по същото време той е живял и работил в гр.. Стара Загора, а полаганите от И. Д. грижи за имота след продажбата са били по възлагане на купувача. Приел е, че събраните по делото доказателства не са достатъчни, за да обосноват извод, че продажбата е симулативна и действителната воля на страните е била да не се сключва разпоредителната сделка.
За неоснователно е прието възражението на ответника, според което договорът не е породил прехвърлително действие, тъй като прехвърлителите И. Д. и Т. Д. не са били собственици на продадения имот. Съдът е приел за доказано твърдението на ищеца за придобиване на собствеността от продавачите на основание участието им като член-кооператори в Ж. „А.“, разпределянето на процесния апартамент с решение на общото събрание по протокол № 102/18. 12. 2004 г. (след доброволното напускане на член-кооператора К. Г. по негово искане, с молба с нотариално заверен подпис от 23. 11. 2004 г., съгласно чл. 19, т. 1 ЗЖСК, и освобождаването му с решение на общото събрание по протокол № 101/30. 11. 2004 г., както и с оглед заявеното от И. Д., член-кооператор с друг разпределен обект, желание и съгласно чл. 14, ал. 2 ЗЖСК), както и с окончателен разпределителен протокол, приет с решение на общото събрание по протокол от 22. 06. 2005 г., и снабдяването им с нотариален акт № 86/3. 08. 2005 г. по описа на нотариус Р. Г., по реда на чл. 35, ал. 2 ЗЖСК, с издаването на който собствеността върху апартамента от Ж. е преминала върху И. Д. и Т. Д.. Прието е, че доводите за незаконосъобразност на решенията на общото събрание на член-кооператорите от 30. 11. 2004 г., 18. 12. 2004 г. и 22. 06. 2005 г., тъй като са взети с участието на лица, които не са били член-кооператори, както и без участието на всички член – кооператори, могат да се релевират само по исков ред, чрез предявяване на конститутивни искове, но не и по пътя на възражението или на инцидентния съдебен контрол, както и че сочените пороци не покриват нито една от хипотезите на нищожност по чл. 30 ЗЖСК.
За неоснователно е прието и направеното от ответника възражение за придобиване на собствеността върху имота по давност, чрез упражнявано в продължение на повече от десет години преди предявяване на иска владение (от 18. 06. 2004 г., на основание предварителен договор за замяна, сключен между него и освободения член-кооператор К. Г., до 27. 03. 2015 г.,предявяване на иска). По повод това възражение съдът е приел от фактическа страна, че няма данни на 18. 06. 2004 г., при сключване на предварителния договор за замяна, да е предадена фактическата власт върху апартамента от К. Г. или от Ж. на ответника Д. Д.. Напротив, показанията на свидетелите Н. П., Д. Д. установяват предаване на фактическата власт върху апартамент № 4 от Ж. и Г. на И. Д. през 2004 г., когато апартаментът му е бил разпределен с решение на общото събрание от 18. 12. 2004 г. Въз основа на гласните доказателства е прието, че И. Д. и ответникът Д. Д., братя, имали общ бизнес и живеели заедно в апартамент № 8 на И. Д. от 2004 г. до 2008 г. И. Д. заявявал, че иска да придобие апартамент № 4, за да го подари на брат си за жилище, сключил договор с газоразпределителното предприятие за включване в газоразпределителната мрежа, а след като се снабдил с нотариален акт по чл. 35 ЗЖСК учредил и договорна ипотека върху апартамента. Към 2005 г. апартаментът бил неремонтиран, „на тухла“, негоден за живеене. В периода 2005 г. – 2008 г. и двамата братя извършвали действия, свързани с ремонтиране на жилището. И. Д. наемал майстори, сключвал договори за изработка, плащал строителни работи и на майстори. Ответникът Д. купувал материали, дограма, извършвал плащания за ремонта, предприел действия по обзавеждането му по проект, като поръчал изработването на мебели за цялото жилище. Ремонтът приключил 2008 г. През 2008 г. И. Д. дал ключ на брат си Д. Д. от апартамент № 4, допуснал го да живее в него, но самият той също имал ключ от жилището, влизал, проветрявал, почиствал. След продажбата на апартамента на В. С. на 20. 09. 2012 г., приятел на И. Д., В. С. помолил И. Д. да се грижи за жилището, тъй като по това време С. живеел и работил в Стара З.. На 26. 11. 2012 г. ответникът бил задържан под стража и И. Д., по молба на ищеца В. С., сменил бравата на входната врата. На 1. 04. 2013 г. ответникът бил освободен от ареста, разбил бравата и установил фактическа власт върху жилището, за което била подадена жалба в полицията и ответникът – изведен от апартамента. През юли-август 2013 г. ответникът отново бил допуснат да живее в апартамента, но от ищеца, по молба на И. Д.. На 30. 04. 2014 г. ищецът сменил патрона на входната врата и лишил ответника от достъп до жилището. На 23. 05. 2014 г. ответникът предявил срещу ищеца иска по чл. 76 ЗС, а на 7. 11. 2014 г. се снабдил с нотариален акт по обстоятелствена проверка. С решение № 3 от 27. 01. 2015 г. по гр. д. № 1558/2014 г. на Д., изпълнено на 15. 05. 2015 г., фактическата власт била върната на Д. Д.. От правна страна съдът е приел, по повод възражението за придобивна давност, че извършените в имота от Д. Д., в периода 2005 г. – 2008 г., ремонтни дейности са осъществени в качеството му на държател, със знанието и без противопоставянето на собствениците – първоначално Ж., а след 3. 08. 2005 г. (издаването на нотариалния акт по чл. 35 ЗЖСК) – И. Д., с оглед очакваното бъдещо предоставяне от брат му И. Д.. Упражняваната от ответника в периода от 2008 г. до 20. 09. 2012 г. (продажбата на апартамента на ищеца) фактическа власт е била основана на допускането му в апартамента от брат му И. Д., за да го ползва за жилищни нужди, което също обосновава извод за осъществявано държане, а не владение. За пръв път на 1. 04. 2013 г., когато след освобождаването си от ареста разбил сменената от ищеца брава и установил фактическа власт върху жилището, същият е обективирал спрямо ищеца действия, сочещи на намерение за своене и се е превърнал от държател във владелец на имота, но до предявяване на иска не е бил изтекъл предвиденият в чл. 79, ал. 1 ЗС придобивен давностен срок. Прието е, че дори ответникът да е владял апартамента от 2004 г. до 2014 г. включително, то владението му не е било спокойно – било е оспорено чрез насилствени действия от невладеещия собственик-ищец (със смяната на бравата на входната врата края на 2012 г. и на 30. 04. 2014 г.), с което е смутено намерението да се държи вещта като своя.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят седем въпроса.
Първият – длъжен ли е въззивният съд да мотивира и обоснове изводите си за валидността на първоинстанционното решение и валидно ли е решение, ако в протокола от съдебното заседание са посочени двама съдии – единият като председател на състава, другият като докладвал делото, а решението е постановено само от един от тях, при липса на доказателства кой от двамата е разгледал делото в последното съдебно заседание. Твърди се решаването му в противоречие с решение № 283 от 14. 11. 2014 г. по гр. д. 0 1609/2014 г. на ВКС, решение № 73 от 18. 05. 2015 г. по гр. д. № 5113/2014 г. на ВКС, 3 г.о. и решение № 203 от 14. 07. 2014 г. по гр. д. № 7019/2013 г. на ВКС, 4 г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК.
Така твърдяното противоречие не е налице.
В съответствие с цитираната практика, съставът на въззивния съд е мотивирал изводите си за валидност на първоинстанционния съдебен акт. Приел е, че същото е постановено от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната му власт, в писмена форма, подписано е, а волята на съда е изразена по начин, позволяващ да се изведе съдържанието й.
Горните изводи се подкрепят от протокола за проведено на 29. 06. 2016 г. публично съдебно заседание, подписан от съдебния секретар и районния съдия, представляващ официален свидетелстващ документ, притежаващ обвързваща съда материална доказателствена сила за извършените в съдебното заседание съдопроизводствени действия (чл. 152 ГПК), както и от първоинстанционното съдебно решение. От протокола и решението се установява, че последното съдебно заседание пред първоинстанционния съд е било проведено на 29. 06. 2016 г., от едноличен съдебен състав, включващ районен съдия (председател) С. Т., която е постановила и първоинстанционния съдебен акт. Посочването на районен съдия А. като докладвал делото явно се дължи на допусната техническа грешка, която не касае удостовереното в протокола относно едноличния характер на съдебния състав и районния съдия, разглеждащ делото – никъде в протокола същият не е посочен като член на съдебния състав, разгледал делото. В първоинстанционното решение също е удостоверено, че делото е разгледано на 29. 06. 2016 г. (не 28. 06. 2016 г., както се твърди в касационната жалба), от едноличен състав със съдия С. Т.. Последната е подписала както съдебния протокол, така и решението. На следващо място, в проведеното на 29. 06. 2016 г. открито съдебно заседание касаторът е бил представляван от адвокат, който е имал непосредствени възприятия относно състава, разгледал делото. Липсват твърдения в действителност делото да е било разгледано от двучленен съдебен състав – председател С. Т. и член на състава съдия А. и това обстоятелство да е отразено невярно в протокола, според който съдебният състав е формиран от съдия Т..
Вторият въпрос – длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните и да изложим мотиви защо ги приема за основателни или неоснователни също не е решен в противоречие с посочените от касатора решения на ВКС (решение № 448 от 30. 11. 2011 г. по гр. д. № 100/2011 г., 1 г.о., решение № 37 от 29. 03. 2012 г. по гр. д. № 241/2011 г., 1 г.о., решение № 43 от 4. 06. 2014 г. по гр. д. № 213/2012 г., 2 т.о.)
Въззивният съд е обсъдил всички възражения и доводи на жалбоподателя – ответник по иска.
Обсъдил е възражението по чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД за нищожност на договора за продажба, от който ищеца черпи права, във връзка с което е разгледал всички относими към това възражение обстоятелства, установени със събраните по делото доказателства.
В подкрепа на твърдението на ответника по иска, че между него и брат му И. Д. е бил сключен устен договор за поръчка, по силата на който ответникът е възложил на брат си да извърши необходимите действия за придобиване на собствеността върху процесният имот чрез участие в Ж., не са ангажирани никакви доказателства – нито писмени, нито гласни, поради което и такива не са обсъждани. Тоест, необсъждането на довода за договорни отношения в посочения смисъл се дължи на неангажиране на доказателства за установяване на и тези твърдения от ответника. А и обсъждането на посоченото възражение не би довело до промяна на крайния извод за неоснователност на иска предвид формалността на договора за поръчка за придобиване на вещни права върху недвижим имот (писмен с нотариална заверка на подписите – чл. 292, ал. 3 ЗЗД).
Третият въпрос е длъжен ли е съдът да се произнесе с диспозитива на решението по надлежно открито производство по оспорване на документ, ако не се е произнесъл с отделно определение.
Въпросът е поставен във връзка с оспорване истинността на протоколи № № 101/30. 11. 2004 г., 102/18. 12. 2004 г.
С протокола от 30. 11. 2004 г. се доказва взето решение на ОС за освобождаване на К. Г. като член кооператор, по негова молба, с протокола от 18. 12. 2004 г. – решение за разпределяне на процесния апартамент № 4 на член-кооператора И. Д., по негово искане, а с протокола от 22. 06. 2005 г. – окончателно разпределение на обектите.
С отговора на исковата молба и уточняваща молба от 2. 02. 2016 г. ответникът е заявил, че протоколите не са подписани „от всички лица, които е следвало да ги подпишат“ (т.е., че има неучаствали при вземане на решенията член кооператори – без да се посочват техните имена и брой), че „не всички лица, посочени в тези протоколи като присъствали и положили подписи, са ги подписали“ (т.е., че част от подписите не са положени от лицата, посочени като подписали документа член-кооператори, без да се конкретизира в коя част документите са неавтентични, т.е. подписите на кои лица се оспорват), както и че общите събрания са проведени при нарушена процедура (не са присъствали всички член-кооператори, не е бил приложен списък на член-кооператорите към провеждане на общите събрания, за да е ясен броят им към съответния момент). Относно протокола от 22. 06. 2005 г. се поддържа, че не е подписан от двама член-кооператори, без да се оспорва истинността на положените подписи.
Съдът е открил производство по оспорване истинността на подписите на протоколите от 30. 11. 2004 г. и 18. 12. 2004г.
Според заключението на съдебно-графическата експертиза, в протокола от 30. 11. 2004 г. има шест неистински подписа – подписите, положени за член-кооператорите В. В., С. П., Д. К. Д., Г. Д., Д. И. В., Г. З. Д., а в протокола от 18. 12. 2004 г. има два неистински подписа – тези, положени за член-кооператорите Д. К. Д., Д. И. В.
При тези данни въззивният съд е приел, че протоколът от 30. 11. 2004 г. е без значение за преценка на обстоятелството прекратено ли е членственото правоотношение с К. Г., тъй като при доброволното напускане членственото правоотношение се прекратява считано от момента на достигане на волеизявлението на напускащия до Ж. и не зависи от това взето ли е решение на общото събрание за освобождаването му. Относно решението, обективирано в протокола от 30. 18. 12. 2004 г. е приел, че неподписването му от част от кооператорите касае кворума за провеждане на събранието, който порок може да се релевира само чрез предявен конститутивен иск, но не и чрез възражение или по реда на инцидентния съдебен контрол.
На следващо място, липсват основания за изключване на протоколите от доказателствата по делото, тъй като е установена неистинността само на част от оспорените подписи. Документите обективират взети решения от общо събрание, проведено с участието на останалите член-кооператори.
От горното следва, че поставеният от касатора въпрос, касаещ произнасянето по автентичността на протоколите от 30. 11. 2004 г. и 18. 12. 2004 г. не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и не е от значение за изхода на делото, поради което и не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението по този въпрос.
Четвъртият въпрос касае задължението на въззивния съд да направи цялостен анализ на доказателствата и да ги прецени поотделно и в тяхната взаимна логическа връзка. Твърди се решаването му в противоречие с решение № 409 от 28. 02. 2013 г. по гр. д. № 59/2011 г. на ВКС, 1 г.о.
Соченото противоречие не е налице.
Въпросът е поставен във връзка с доказателства, събрани по повод направеното от ответника по иска възражение за придобивна давност. В съответствие с приетото в цитираното решение, въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото гласни и писмени доказателства, касаещи възражението, поотделно и в тяхната съвкупност и взаимна връзка. Изложил е мотиви кои свидетелски показания не е кредитирал и защо. А несъответствието на фактическите изводи с доказателствата, като касационно основание за неправилност на решението по чл. 281 ГПК – необоснованост, е недопустимо да се разглежда в настоящото производство.
Петият въпрос е дали влязлото в сила решение по иск по чл.. 76 ЗС се ползва със сила на пресъдено нещо относно факта на владение и началния му момент и дали установеното в мотивите към решението по тези въпроси има обвързващ характер и може да бъде пререшавано в последващо производство между същите страни по иск по чл. 108 ЗС.
Не е налице противоречиво разрешаване на така поставения въпрос с приетото в цитираните и представени решения на ВКС – решение № 71 от 28. 02. 2011 г. , 1 г.о., решение № 43 от 14. 04. 2014 г. по гр. д. № 6421/13 г., 2 г.о., решение № 242 от 22.10. 2012 г. по гр. д. № 149/12г., 2 г.о., както и на ТР № 87/1954 г. и ТР № 1/2001 г.
В решенията се приема, че обективните предели на силата на пресъдено нещо по иска по чл. 75 ЗС ще се разпростре върху факта на продължило поне шест месеца преди предявяване на иска непрекъснато владение на ищеца върху спорния имот и в последващ иск за собственост между същите страни и за същия недвижим имот, основан на придобивна давност, съдът е длъжен да зачете обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението и да приеме, че повече от шест месеца преди предявяване на иска по чл. 75 ЗС ищецът е владял спорния имот. Приема се, че силата на пресъдено нещо се формира по отношение на спорното право, индивидуализирано посредством основанието и петитума на исковата молба. А според ТР № 1/2001 г., т. 18, мотивите към решението не се ползват със сила на пресъдено нещо.
В обжалваното въззивно решение е прието, че искът по чл. 76 ЗС може да бъде предявен от владелец и от държател, както и че постановеното по иска по чл. 76 ЗС решение, с което ищецът е осъден да предаде на ответника фактическата власт върху процесния апартамент, отнета му по насилствен и скрит начин, установява със сила на пресъдено нещо факта на владението или държанието към момента на отнемането на вещта, както и отнемането й чрез насилие или по скрит начин, в случая – обстоятелството, че към 30. 04. 2014 г. (отнемане на фактическата власт, дало повод за предявяване на иска) Д. Д. е бил владелец на апартамента, както и че фактическата власт му е била отнета чрез насилие или по скрит начин. Въззивното решението не съдържа извод, според който мотивите към решението по иска по чл. 76 ЗС се ползват със сила на пресъдено нещо, нито съдът е приел за установено със сила на пресъдено нещо обстоятелство, коментирано в мотивите към акта, постановен по владелческия иск.
Следващият поставен въпрос е дали отнемането на владението на ответника върху процесния имот от ищеца, срещу което ответникът се е защитил успешно с проведен иск по чл. 76 ЗС, е пречка за ответника за придобиване правото на собственост по давност.
Решението не съдържа подобен извод. Прието е, че действията по отнемането на упражняваната от ответника фактическа власт върху имота от ищеца в края на 2012 г. и на 30. 04. 2014 г., чрез смяна на бравата, представляват оспорване на владението на ответника чрез насилствени действия от невладеещия собственик, с което е смутено намерението да се държи вещта като своя, което означава, че владението не е имало качеството „спокойно“. Не е прието, че отнемането на владението срещу което е проведена защита с иск по чл. 76 ЗС само по себе си е пречка за придобиване на собствеността по давност. Възражението за придобивна давност е прието за неоснователно по съображения, че от 1. 04. 2013 г., от когато има данни ответникът да е превърнал държането във владение, до предявяване на иска продължителността на периода на владение е недостатъчна, за да доведе до придобиване на собствеността.
Последният формулиран въпрос е как се разпределя доказателствената тежест за принадлежността на правото на собственост когато и двете страни в правния спор се легитимират с нотариални актове за спорното право на собственост.
Твърди се разрешаване на въпроса в противоречие с ТР № 11/2013 г. на ОСГК на ВКС.
Противоречие не е налице.
В тълкувателното решение се приема, че тогава, когато и двете страни се легитимират с нотариални актове за правото си на собственост, то разпределението на доказателствената тежест при оспорването ще се извърши по правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК – всяка страна следва да докаже своето право.
Въззивният съд е приел, че собствеността върху процесния апартамент на праводателите по договора за продажба, от който ищецът черпи права, е доказана с представените по делото писмени доказателства – нотариален акт по чл. 35, ал. 2 ЗЖСК, решение по чл. 28, ал. 1, т. 5 ЗЖСК за разпределяне на процесния апартамент на праводателя на ищеца, обективирано в протокол № 102/18. 12. 2004 г., и решение по чл. 35, ал. 1 ЗЖСК за окончателно разпределение на имотите и определяне на окончателната цена, обективирано в окончателен разпределителен протокол от 22. 06. 2005 г. Приел е, че решенията на общото събрание са влезли в сила, законосъобразността им не може да се оспорва чрез възражение, няма въведени доводи за нищожност по чл. 30 ЗЖСК, поради което следва да бъдат зачетени. Относно нотариалния акт, с който се легитимира ответникът, е прието, че верността на извода на нотариуса за придобиване на собствеността по давност е оборена от събраните по делото доказателства, установяващи, че от 2004 г. до 1. 04. 2013 г. ответникът е бил държател на процесния апартамент – ремонтните дейности в периода 2005 г. – 2008 г. са били извършвани с оглед намерението на брат му да му предостави апартамента за жилищни нужди, а в периода 2008 г. – 20. 09. 2012 г. бил допуснат да ползва апартамента за жилищни нужди от брат си И. Д.. Едва на 1. 04. 2013 г., когато след освобождаването си от ареста разбил сменената от ищеца брава и установил фактическа власт върху жилището, същият е обективирал спрямо ищеца действия, сочещи на намерение за своене и се е превърнал от държател във владелец на имота, но до предявяване на иска не е бил изтекъл предвиденият в чл. 79, ал. 1 ЗС придобивен давностен срок
С оглед на горното настоящият състав намира, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.
Касаторът претендира разноски за настоящата инстанция, но няма данни такива да са направени.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 51 от 23. 02. 2017 г. по гр. д. № 557/2016 г. на Добричкия окръжен съд, ГО.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: