О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 51
София, 04.02.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми януари, две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д. № 2860 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано по касационна жалба на В. К. Л. чрез адвокат А. А. от Адвокатска колегия – К. срещу решение № 214/25.01.2019 г. по в.гр.д. № 2796/2018 г. на Апелативен съд София в частта, с която се отменя решение № 1528 от 26.03.2018 г. по гр.д. № 245/2017 г. на Окръжен съд Благоевград и е отхвърлен предявения иск на В. К. Л. срещу Прокуратурата на Република България, на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, за обезщетение на неимуществени вреди над 500 лева до пълния предявен размер от 33 600 лева и в частта, с която се потвърждава отхвърлянето на иска за имуществени вреди в размер на 33 600 лева. Срещу определение № 778/01.03.2019 г. по в.гр.д. № 2796/2018 г. на Апелативен съд София, с което се отхвърля молба на ищеца за изменение на постановеното въззивно решение в частта му за разноските /над присъдените 30,66 лева/ е подадена частна жалба вх. № 6440/29.03.2019 г. от В. К. Л. чрез адвокат А. А., с доводи за неправилност и искане за отмяна на определението, тъй като адвокатското възнаграждение не може да бъде под определения праг в Наредба 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
В касационната жалба се твърди, че решението е очевидно неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост, а в изложение към жалбата се поддържа, че е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като е повдигнат въпроса за справедливостта при определяне на обезщетението за вреди от съда.
От Прокуратурата на Република България не е постъпило становище.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд приема, че са налице предпоставките за ангажиране отговорност на държавата на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, тъй като на ищеца са били повдигнати две обвинения, по които е постановена оправдателна присъда по н.о.х.д. № 1009/2015 г. на Районен съд Кюстендил, в сила от 27.07.2017 г. Съдът е установил, че по образуваното ДП № 916/2013 г. в РУ на МВР-К., В. К. Л. е привлечен като обвиняем на 03.06.2015 г. за извършени от него престъпления по чл.168, ал.2 и чл.313, ал.1 НК, и по отношение на него е била взета мярка за неотклонение „подписка”. Наказателното производство по първото обвинение е приключило с оправдателна присъда още на първа инстанция, а по второто обвинение оправдателна присъдата е потвърдена от въззивния съд по в.н.о.х.д. № 199/2015 г. на Окръжен съд Кюстендил, в сила от 27.07.2017 г. При тези релевантни за спора обстоятелства за периода на наказателното преследване, съобразявайки тежестта на обвиненията и степента на въздействие върху физическото и емоционално състояние на ищеца, вкл. взетата мярка за неотклонение по отношение на него и съдебното му минало, според въззивната инстанция, справедливото обезщетение за неимуществените вреди е в размер на 500 лева, а претенцията на имуществени вреди е изцяло неоснователна.
При тези фактически и правни изводи на въззивния съд не е налице поддържаното основание за очевидна неправилност на решението по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, тъй като не са нарушени основните принципи на гражданския исков процес, възприети и утвърдени в съдебната практика на Върховния касационен съд, във връзка с критериите, при които се определя справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди по смисъла на чл.52 ЗЗД. Не е налице явна необоснованост на мотивите на решението или нарушаване на императивни правни норми от съда, поради което липсват предпоставките за допускане на касационно обжалване поради „очевидна неправилност“, засягаща търсената от страната защита.
Въпросът за справедливостта при определяне размера на обезщетението за вреди от съда няма отношение към иска за имуществени вреди /по арг. от чл.52 ЗЗД/, поради което този въпрос не обуславя допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК в частта за имуществените вреди. Съдът е отхвърлил претенцията за обезщетение на причинените имуществени вреди като се е мотивирал с липсата на събрани по делото доказателства за вредите, които ищецът твърди, че са му причинени от повдигането на обвиненията. Въззивното решение в частта по предявения иск за имуществени вреди е постановено в съответствие със съдебна практика на Върховния съд и Върховния касационен съд, според която съдът е длъжен да отчете всички обстоятелства от значение за размера на обезщетението, когато установи, че наказателното преследване е причинило вреди, вкл. пропуснати ползи, като последица от незаконното обвинение. В случая, обаче, съдът е отхвърлил иска за обезщетение на имуществени вреди, като е приел, че липсва причинно-следствена връзка между повдигането на обвинение и вредите на ищеца, поради което претенцията е неоснователна. Въззивното решение е постановено при съобразяване с практиката на ВС и ВКС, а при липсата на съображения за необходимост да бъде изменена съдебната практика по тълкуването и прилагането на правните норми, във връзка с отговорността на държавата, не може да се приеме, че е налице допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не е налице посоченото от касатора основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпроса за справедливостта при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, поради неговото значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Въззивният съд е установил всички релевантни факти от значение за правния спор и въз основа на тях е формирал собствени правни изводи за наличието на причинно-следствена връзка между повдигането на обвинение от прокуратурата, по което не е постановена осъдителна присъда и причинените неимуществени вреди на ищеца, в съответствие с установената съдебна практика на ВКС, формирана с ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК, според която при разглеждане на делото във въззивното производство съдът прави свои фактически и правни изводи по съществото на спора като достига до свое собствено решение, въз основа на всички събрани доказателства от значение за установяване на правнорелевантните факти, от които произтича спорното право. В случая, съдът е преценил релевантните за делото обстоятелства – вида и тежестта на обвиненията, продължителността на наказателното преследване, установените по делото реално изживени страдания и безпокойства на ищеца, както и отражението на повдигнатите обвинения върху социалния му живот в личен и професионален план, включително взетата по отношение на него мярка за неотклонение, която не е препятствала свободното му придвижване. Тези обстоятелства са преценявани от въззивния съд по вътрешно убеждение, което в настоящото производство по чл.288 ГПК не може да бъде проверявано за необоснованост. Съдът е уважил частично претенцията на ищеца за обезщетение, като е отчел, че присъденият размер не следва да надвишава доказаните по делото вреди, с оглед съдебното минало и приключилите по-рано производства срещу него, в т.ч. одобреното споразумение по н.о.х.д. № 1356/2011 г., с което е признат за виновен за извършено от него престъпление по чл.325, ал.2 НК и осъдителната присъда по н.ч.х.д. № 211/2012 г. за престъпление по чл.148, ал.1, т.1 НК, поради което е приел, че предявения иск е частично основателен, тъй като пострадалият виновно е допринесъл за настъпилите по отношение на него неблагfприятни последици, което е основание за намаляване на обезщетението съгласно чл.5, ал.2 ЗОДОВ. Установявайки степента на въздействие на наказателното преследване върху ищеца, съдът е определил размер на обезщетението за неимуществени вреди в съответствие с практиката на ВКС в т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г., в която се приема, че критерият за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД означава да бъде определен точен паричен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай, при който се ангажира отговорността на държавата. Изводите на съда са съобразени с практиката на ВКС по тълкуването и прилагането на закона, която няма основание да бъде изменяна или да бъде създадена нова съдебна практика, за да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК (В същия смисъл т.4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК).
Срещу определение № 778 от 01.03.2019 г. на Софийския апелативен съд, с което се отхвърля молбата на ищеца по чл.248, ал.1 ГПК, за изменение на постановеното въззивно решение в частта му за разноските над присъдените 30,66 лева до 4915,79 лева е подадена частна жалба вх. № 6440/29.03.2019 г. от В. К. Л. чрез адвокат А. А. от АК–К., с доводи за неправилност, тъй като възнаграждението не може да бъде под определения праг в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Частната жалба е подадена в срок от легитимирана да обжалва страна по делото и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е редовна и процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна.
С молба вх. № 1977/04.02.2019 г., процесуалният представител на ищеца В. К. Л. е поискал изменение на решението в частта му за разноските по реда на чл.248, ал.1 ГПК, която въззивният съд е оставил без уважение за сумата над 30,66 лева, съразмерно на уважената част от иска по правилото на чл.78, ал.1 ГПК.
Съгласно дадените разяснения с т.1 на ТР № 6/6.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК, съдебните разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната в чиято полза е решен правния спор е представила доказателства, че е заплатила възнаграждението. В договора следва да е вписан начина на плащане – ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка.
В случая, ищецът е представил списък по чл.80 ГПК и договори за правна защита и съдействие, но от данните по делото е видно, че искът за имуществени вреди е отхвърлен изцяло, а този за неимуществените вреди – за сумата над 500 лева. Съгласно разпоредбата на чл.78, ал.1 ГПК, на ищеца се дължат само разноските за уважената част на иска, т.е. уговореното адвокатско възнаграждение се дължи за положения труд на процесуалния представител, при съобразяване на определения праг в Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. но се възлага в тежест на ответника съразмерно с уважената част от иска, както е приел и въззивният съд.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 214/25.01.2019 г. по в.гр.д. № 2796/2018 г. на Апелативен съд София.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба вх. № 6440/29.03.2019 г. от В. К. Л. чрез адвокат А. А. от АК–К. срещу определение № 778/01.03.2019 г. по в.гр.д. № 2796/2018 г. на Софийския апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.