4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 51
[населено място], 07.02.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на четвърти февруари през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№2079/18г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Банка ДСК“ЕАД срещу решение №118/19.04.18г. по в.т.д.№87/18г. по описа на Пловдивски апелативен съд,с което е потвърдено решение №343/14.11.17г. по т.д.№306/16г. по описа на Окръжен съд Стара Загора в частта, с която е отхвърлен предявения от банката срещу С. Г. Г. иск за заплащане на задължения по договор за банков кредит за разликата над 10 333,87 лв. до 51 784,06 лв.
В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност на решението на апелативния съд,поради постановяването му в противоречие с материалния и процесуалния закон,както и със събраните по делото доказателства.
Ответницата С. Г.,чрез назначения й от първата инстанция особен представител, е оспорила наличието на сочените от касатора предпоставки за допускане на решението на ПАС до касационно обжалване,а по същество – и изложените в касационната му жалба доводи му за неправилност на същото.
Съставът на Върховен касационен съд, Първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:
За да потвърди постигнатия с първоинстанционното решение резултат в обжалваната му част, с който претенцията на ищеца е отхвърлена за сумите над неиздължените вноски по кредита с настъпил падеж,поради липса на обстоятелства, позволяващи да се приеме обявена предсрочна изискуемост на цялото задължение по него, въззивният съд е посочил,че предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, настъпващо с изявление на кредитора,че ще счита целия кредит или непогасения остатък по него за предсрочно изискуеми, включително вноските с ненастъпил падеж. Развил е съображения,че действието на предсрочната изискуемост настъпва от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора му,ако към този момент са налице обективните факти,обуславящи това /неплащане на падежирали вече задължения по кредита/, като в тежест на кредитора е да докаже осъществяването на предпоставките за настъпването й, включително достигането до длъжника на изявлението на банката. Анализирайки събраните по делото доказателства във връзка с последното,несъдържащи данни за връчване на уведомлението на „Банка ДСК“ЕАД , с което кредитът на ответницата е обявен за предсрочно изискуем /поради липса на каквито и да било отбелязвания върху потвърждението за получаване на уведомлението на банката/, съдът е достигнал до извода,че фактическият състав на разпоредбата на чл.60 ал.2 ЗКИ е останал незавършен, респ. – че не е настъпила предсрочна изискуемост на цялото задължение по кредита, от което е заключил,че банката не разполага с изискуемо вземане срещу ответницата за дължимите вноски по него с падеж след датата на исковата молба.
За да обоснове искането си решението да бъде допуснато до касационен контрол в приложеното към касационната жалба изложение на основанията по чл.284 ал.1 т.3 ГПК касаторът твърди,че с него въззивният съд се е произнесъл в отклонение от практиката на ВКС по следните въпроси от значение за изхода на делото: „Може ли исковата молба,с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл.79 ал.1 ЗЗД вр. чл.430 ТЗ, да се счита за волеизявление на кредитора,че счита кредита за предсрочно изискуем и връчването на препис от нея на ответника по иска да се приеме за надлежно уведомление за обявяване на кредитното задължение за предсрочно изискуемо по смисъла на чл.60 ал.2 ЗКИ?“ и „Длъжен ли е съдът да вземе предвид фактите,настъпили след предявяването на исковата молба,които имат значение за спорното право с оглед разпоредбата на чл.235 ал.3 ГПК?“. В подкрепа на сочения допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК касаторът цитира решения на ВКС №161/08.02.16г. по т.д.1153/14г. на второ т.о., №114/07.09.16г. по т.д.№362/15г. на второ т.о. и №139/05.11.14г. по т.д.№57/12г. на първо т.о. /по първия от въпросите/ и №178/13.05.11г. по гр.д.№984/10г. на трето г.о. и №1/09.02.17г. по гр.д.№2947/16г. на четвърто г.о. /по втория/. Наред с това касаторът се позовава и на наличието на предпоставката по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, която обосновава отново с твърдения за произнасяне на състава в противоречие с цитираната съдебна практика.
Настоящият състав на ВКС,Първо търговско отделение намира,че не са налице предпоставките за успешното провеждане на селекцията по отношение на обжалваното от касатора въззивно решение. Формулираните от него въпроси не осъществяват общото изискване на чл.280 ал.1 ГПК, съобразно разясненията в т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Първият от въпросите, освен че не е бил разрешаван от апелативния съд в смисъла, внушен от касатора, съдържа и невярно твърдение,че препис от исковата молба е връчен на ответницата по делото. Същата не е могла да бъде призована и да участва в процеса лично или чрез упълномощен от нея представител,а интересите й са били защитавани от назначен от първата инстанция на основание чл.47 ал.6 ГПК особен представител,който е носител само на определени процесуални задължения за защита на интересите й,а не представлява страната и в материалното й правоотношение. Поради това не може да бъде прието,че исковата молба е достигнала до ответницата,за да я обвърже в качеството й на длъжник по това правоотношение изявлението на кредитора. Неотносим е и вторият въпрос, доколкото касаторът не се позовава на конкретен настъпил в хода на процеса факт,останал несъобразен от въззивната инстанция в противовес на задължението му по чл.235 ал.3 ГПК. Въпросът касаторът свързва единствено с изявлението му,направено с исковата молба, за обявяване на кредита за предсрочно изискуем.Това изявление не представлява факт по смисъла на чл.235 ал.3 ГПК,което съдът е длъжен да съобрази при произнасянето си с решението. Доколкото въззивният съд не е изложил мотиви във връзка с това изявление на страната в процеса, формирайки крайния си извод за липса на настъпила предсрочна изискуемост на цялото задължение по кредита и не е отговорил дали счита същото за пораждащо определени правни последици за дължимостта и на непадежиралите вноски по кредита, липсата на такова произнасяне би могла да обуслови допускането на решението му до касационен контрол само при адекватен на това процесуално нарушение правен въпрос,какъвто не е формулиран.
Непоставянето на конкретен правен въпрос от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК само по себе си е достатъчно основание за отказ да бъде извършена проверка по същество на обжалвания въззивен акт. Поради това съставът намира за лишено от необходимост произнасянето му по наведения с въпросите допълнителен критерий.
Не са налице предпоставки за положително произнасяне и при хипотезата на очевидна неправилност на въззивния съдебен акт. Такава би била налице по отношение на решение,което страда от такъв съществен негов порок,който позволява на касационната инстанция да отрече правилността му без да се налага да извършва преценка на доказателствата,въз основа на които съдът е приел за установена конкретна фактическа обстановка и на такава за съответствие и обоснованост спрямо приложените към хипотезата материално-правни норми, обусловили решаващите му правни изводи. За наличие на предпоставката на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК би могло да се говори единствено когато неправилността е обективно и явно установима – например, когато въззивният съд е основал изводите си на правна норма,която е отменена или, макар и да е приложена действащата такава към релевантния момент, смисълът й да е изтълкуван очевидно превратно; решаващият извод да е в явно противоречие с основополагащ принцип на правото или с правилата на елементарната формална логика и др.под. Подобни доводи в случая касаторът не излага,а настоящият състав на ВКС не преценява обжалваното решение като очевидно неправилно в посочения смисъл.
Изложеното мотивира настоящия състав на ВКС да постанови определение за недопускане на касационно обжалване на решението на Пловдивски апелативен съд.
Водим от горното, Върховен касационен съд, Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №118/19.04.18г. по в.т.д.№87/18г. по описа на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.