О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№510
гр. София, 12.10.2018 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на девети октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Маринова
ЧЛЕНОВЕ: Веселка Марева
Красимир Влахов
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр.д.№ 1522 по описа за 2018 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение №422 от 14.12.2017г. по гр.д. № 1290/2017г. на Старозагорски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 225 от 10.03.2017г. по гр.д.№ 4936/2016г. на Старозагорски районен съд за отхвърляне на предявения от С. И. С. против И. И. М. иск за признаване за установено несъществуването на право на ползване върху една стая от сутеренния етаж на жилищната сграда, построена в УПИ III-423 в кв. 420 по плана на [населено място], представляваща сграда с идентификатор 68850.519.60.11, със застроена площ от 60 кв.м., на три етажа, разположена в поземлен имот с идентификатор 68850.519.60, поради неупражняването му в продължение на пет години.
Касационната жалба е подадена от ищеца С. И. С. чрез пълномощника адв. М.. Твърди се, че решението е неправилно, тъй като съдът е допуснал съществени процесуални нарушения при преценка на доказателствата, поради което не е установил правилно фактическата обстановка. За допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на основанието по чл.280, ал.1,т.1 ГПК по въпроса: след като от преките и непосредствени впечатления на свидетелите се установява липсата на упражнявана фактическа власт от ползвателя, това доказва ли, че правото на ползване е погасено; сочи решения на Върховния касационен съд, на които обжалваното противоречи. Поддържа и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса: какво е съдържанието на законовия термин “упражняване на вещното право на ползване“ и в какъв смисъл се разбира това съдържание когато се отнася за сутеренно помещение в жилищна сграда.
Ответницата И. И. М. представя писмен отговор чрез пълномощника си адв.А.. Навежда довод, че решението не подлежи на касационно обжалване, тъй като цената на иска е под 5 000лв. Изразява становище за недопускане на касационно обжалване поради липса на предпоставки за това. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Спорът е за съществуване на вещно право върху недвижим имот, а решенията по такива спорове подлежат на касационно обжалване, без оглед на цената на иска – чл. 280, ал.3, т.1 ГПК.
Искът е за установяване, че правото на ползване върху една стая в сутеренния етаж на жилищната сграда в [населено място], на [улица], учредено на ответницата през 1997г. по силата на съдебна спогодба, е погасено поради неупражняването му повече от десет години.
Съдът е извършил преценка на събраните свидетелски показания относно ползването на имота от страна на ответницата и е намерил за установено, че тя е живяла в стаята със съпруга си преди 2000г.; след това си купили друго жилище, а стаята била дадена под наем; ищецът, преди да изчезне през 2014г., е допускал сестра си в къщата, а стаята й наричали “И. стая“; след изчезването на С. съпругата му изгонила квартирантите. Показанията на свидетелката М. съдът не е кредитирал поради противоречието им с всички останали доказателства – свидетелката е съседка, а твърди, че не е виждала И. никога, въпреки безспорния факт, че И. е живяла в имота от раждането си поне до спогодбата през 1997г.
Съдът е изтъкнал, че упражняването на правото на ползване предпоставя активни действия, с които вещта се ползва по предназначение – както физически въздействия върху самата вещ, така и действия по управлението й – отдаване под наем, аренда, заем. За да се погаси правото на ползване е необходимо да се установи, че не са извършвани такива действия в период, по-дълъг от пет години. Анализирайки доказателствата, съдът е приел, че погасяване на правото на ползване поради неупражняването му, не е доказано.
При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК съдът намира, че такива не са налице.
Първият повдигнат правен въпрос касае преценката на доказателствата и по-конкретно на показанията на различни свидетели, когато между тях има разминавания и противоречия. Свързан е с оплакванията в касационната жалба, че съдът се е доверил само на показанията на свидетелите на ответницата, а срещу тях е подаден сигнал до прокуратурата за лъжесвидетелстване и тече разследване. В посоченото от касатора Решение № 62 от 18.02.2011г. по гр.-д. № 955/2010г. на ІІІ г.о. се акцентира върху задължението на съда не само да установи фактите, но и връзката между тях; Решение № 305 от 27.06.2012г. по гр.д. № 110/2011г. на ІV г.о. изисква съдът при преценка на доказателствата да съобрази научните, опитните и логическите правила, така че да осигури съответствие между доказателствата и фактическите изводи; Решение № 131 от 12.03.2013г. по гр.д. № 1/2013г. на ІV г.о. дава указания относно преценката на показанията на заинтересован свидетел и изисква тя да е обоснована с оглед на другите доказателства по делото. Видно от изложените мотиви от Старозагорски окръжен съд, че тези правила са спазени. Съдът е подложил на анализ показанията, съпоставил ги е и с безспорни между страните факти и е посочил защо не дава вяра на едни, а приема други, включително тези на съпруга на ответницата предвид неговата заинтересованост. Следователно, противоречие с посочената практика не се установява и касационен контрол на това основание не може да бъде допуснат. Оплакванията на касатора спрямо извършената от съда преценка на свидетелските показания и направените от тях доказателствени изводи имат отношение към правилността на съдебния акт и не могат да бъдат разглеждани на настоящия етап на производството /по чл. 288 ГПК/. Посоченото, че срещу свидетелите са подадени жалби за лъжесвидетелстване също не може да бъде обсъждано. При надлежното му установяване с влязла в сила присъда, то би имало отношение към бъдещо производство по чл. 303 и сл. ГПК.
Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК се поддържа от касатора по въпроса: какво е съдържанието на законовия термин “упражняване на вещното право на ползване“ и в какъв смисъл се разбира това съдържание когато се отнася за сутеренно помещение в жилищна сграда. Съществува практика на Върховния касационен съд, в която този въпрос е разгледан – Решение № 14 от 20.03.2015г. по гр.д. № 5426/2014г. на ІІ г.о., представено от касатора. В него е извършено тълкуване на термина „упражняване на вещното право на ползване” от ползвател и е посочено, че то следва да се разбира не само като постоянно обитаване на жилището /недвижимия имот/, а като всяка форма на фактическо и правно използване на имота – постоянно или временно пребиваване, място за съхранение на лични вещи, за извършване на битови дейности, за стопанска дейност и др.; наред с това е изтъкнато, че ползвателят може да предостави ползването на имота на друго лице под формата на наем /арг. чл. 60 ЗС/, на заем за послужване и по този начин да упражнява правото си чрез другиго. При решаване на настоящия спор въззивният съд е вложил същото съдържание в термина и е изследвал именно тези различни форми на упражняване на правото на ползване. Предвид наличието на практика касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК не може да бъде допуснато. Особеностите на конкретното помещение като такова, находящо се в сутеренен етаж на къща, ползвано както за жилищни нужди, така и място за съхранение на вещи, не налагат някакво различно тълкуване от горепосоченото.
При този изход ответницата има право на сторените разноски за касационното производство в размер на 300 лв. за адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №422 от 14.12.2017г. по гр.д. № 1290/2017г. на Старозагорски окръжен съд по касационната жалба на С. И. С. .
ОСЪЖДА С. И. С., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица], понастоящем обявен за отсъстващ по чл. 9 ЗЛС, да заплати на И. И. М. от [населено място], [улица], вх.Е, ап.120 сумата 300 /триста/ лева разноски за касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: