О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 510
гр. София, 13.12.2019 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осми октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Маринова
ЧЛЕНОВЕ: Веселка Марева
Емилия Донкова
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр.д. № 1809 по описа за 2019 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 19 от 04.02.2019г. по гр. д. № 554/2018г. на Добрички окръжен съд, с което е потвърдено решение № 128/26.07.2018г. по гр.д. № 43/2018г. на Девненски районен съд за отхвърляне на предявения от К. В. Б. и Б. И. Б. против М. Г. М. и Н. П. Н. установителен иск за собственост на основание давностно владение, считано от 2000г., върху реална част с площ 885 кв.м. от поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], целия с площ от 1916 кв.м., която реална част е заключена между действителните граници на имота и имоти с идентификатори ***, ***, *** и ***, очертана е с червена линия на скицата към исковата молба на л. 23 от гр.д. № 7564/2014г. на Варненски районен съд.
Касационната жалба е подадена от ищците К. В. Б. и Б. И. Б. чрез пълномощника адв. Г.. Поддържа се, че решението неправилно. Като предпоставка за допускане на касационно обжалване на първо място се сочи очевидната неправилност на съдебния акт поради нарушение на императивната норма на чл. 69 ЗС, на чл. 154, ал.2 ГПК и на чл. 130, ал.2 ЗСВ. Обосновава се също така основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК поради произнасяне в противоречие с практиката на ВКС по въпроса за приложението на презумпцията на чл. 69 ЗС в отношенията между съсобственици, които са установили самостоятелна фактическа власт върху реални част от разделен от самото начало имот. Като разрешен в противоречие с практиката се сочи и въпросът дали позоваването е елемент от фактически състав на чл. 79 ЗС. На трето място в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК се поставя и въпросът: чия е доказателствената тежест по оборване презумпцията на чл. 69 ЗС в отношения между съсобственици, всеки от които осъществява фактическа власт върху реална част от общия имот, когато единият от тях се домогва да установи придобиване по давност на държаната от него реална част. Посочени са като тълкувателни решения, така и решения по чл. 290 ГПК.
Ответниците М. Г. М. и Н. П. Н., чрез адв.Ж. оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендират присъждане на направените разноски пред настоящата инстанция.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283, ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Установено е, че през 2000г. чрез договор за покупко-продажба ищците и ответниците са придобили общо правото на собственост върху лозе в землището на [населено място], местността „Л. к.“, с площ от 1500 кв. м., представляващо парцел -**, кв. 15, по плана к. к. „Ч.. През 2011г. те са се снабдили с констативен нотариален акт за собственост по давност върху 416 кв.м. в идеални части от ПИ с идентификатор ***. по кадастралната карта на кк. „Ч.“, целия с площ от 1916 кв. м. Не се спори между страните, че от момента на придобиване на собствеността те са си разпределили ползването на имота, като ищците са се настанили и ползват източната част на имота с площ 885 кв.м., а ответниците – западната, с площ 1031 кв.м.
Разпитаните свидетели сочат, че непосредствено след закупуването на имота е извършено разпределение на ползването, като всяко семейство ползвало определена реална част и я считало за своя, нямало претенции за чуждите части; в имота има два отделни електромера; всяко семейство има своя партида за ток и вода. Ищците са облагородили своята част и са разполагали търговски обекти, а ответниците си поставили бунгало. Първоначално границата между двете части била обозначена с колчета, а по-късно направили ограда. Свидетелят М. сочи, че през 2010г. попаднал на обява и разбрал, че се предлага за продажба частта на ответниците – ъгловата. При позвъняване на дадения телефон се свързал с брата на ответницата М., който описал имота като такъв с площ около един декар, срещу хотел „Детелина”, ъглов парцел. Свидетелят Н., който е съсед на имота, също видял обяви за продажба на имота на Н. и се обадил да разбере за какво става въпрос. Според него през 2007 – 2008г. семействата разговаряли с фирма за продажба и за строителство, но не се стигнало до нищо конкретно. Откакто се пенсионирали 2011-2012г. ищците постоянно са в имота си, а Н. идват по-рядко.
Приложени са разпечатки на три обяви: от 16.07.2010г., от 16.08.2013г. и от 20.02.2017г., с които се предлага продажба на парцел с площ от 1080 кв.м. от Б. М. – брат на М. М..
Приетата техническа експертиза установява, че имотът попада в строителните граници на кк. „Ч.” съгласно регулационен план от 1962г., като процесната част от 885 кв.м. отговаря на изискванията на чл. 19, ал.1, т.2 ЗУТ за самостоятелен имот.
От представените писмени доказателства е видно, че през 2007г. ищцата и ответницата са подали заявление за изготвяне на ПУП- ПРЗ за имота; през 2011г. К. Б. и М. М. са упълномощили трето лице да ги представлява във връзка с издаване на необходимите документи за бъдещо строителство в имота; през 2010г. ответниците са дали съгласие на ищците за поставяне на преместваеми обекти в тяхната /западната/ част; впоследствие поради влошените отношения през 2017г. това съгласие е оттеглено. През 2016г. от страна на ищеца Б. е подадена жалба срещу ответниците до полицията, прокуратурата и Висшия съдебен съвет, в която излага, че двете семейства са съсобственици на имота, че ползването е разпределено и никой няма претенции към частта на другия; от жалбата /а и от останалите данни по делото/ става ясно, че неразбирателство между страните е възникнало поради желанието на ответниците да се извърши застрояване на целия имот срещу обезщетение и несъгласието на ищците с това.
За да отхвърли предявения иск въззивният съд е споделил мотивите на първоинстанционния, че не е доказано отричане на правата на останалите съсобственици на процесната реална част от съсобствения поземлен имот, доколкото фактическата власт върху нея е придобита на основание правна сделка и изтекла придобивна давност в полза на двете страни по делото. Според съда, в съответствие с постановките на Тълкувателно решение № 1/2012 г. на ОСГК, за да започне да тече придобивна давност е необходимо да се извърши преобръщане на владението, за което доказателства не са налице. Решаващият въпрос за спора е дали фактическата власт на ищците представлява владение върху горепосочената реална част от поземления имот и по-точно, осъществявали ли са владение не само върху собствените си идеални части, но и върху идеалните части на ответниците от въпросните 885 кв. м. За да отговори на този въпрос съдът е изходил от съвпадащите твърдения на страните, че след придобиване на собствеността ползването на имота е разпределено, така че ищците ползват част от 885 кв.м. /процесната/, а ответниците останалата част от 1031 кв.м. като това фактическо положение продължава 17 години. Въпреки това е намерил за недоказано, че фактическата власт на ищците е владение. Събраните доказателства за настаняване в съответната част, поддържане, облагородяване, поставяне на постройки са в рамките на обикновеното ползване на съсобствен имот по чл. 31 ЗС, но не са действия, с които се демонстрира намерение за своене, противопоставено на другия съсобственик и отричащо неговите права върху съсобствената вещ. Такива действия биха били отстраняване от имота, недопускане, оспорване на права, каквито в случая липсват. Съдът е приел, че ищците не са упражнявали владение от момента на придобиване на имота през 2000г., доколкото имотът е закупен в съсобственост и всяка от страните е придобила 1/2 ид. част. Презумпцията на чл.69 ЗС е оборена, тъй като основанието, на което първоначално е установена фактическата власт показва съвладение. Затова, за да се придобият по давност чуждите идеални части е необходимо с едностранни действия държането да се превърне във владение. Тези действия трябва явно и недвусмислено да показват отричане владението на останалите съсобственици. В случая, обратно, ищците са извършили действия, с които признават собствеността и владението на ответниците върху процесната част от 885 кв.м. Такива действия са: подаването на искане за изработване на ПУП-ПРЗ за имота, упълномощаването на лице, което да ги представлява във връзка със строителство в имота, взаимното даване на разрешения за поставяне на преместваеми обекти. Според съда тези действия доказват липса на намерение за своене у ищците спрямо владяната реална част.
При преценка на основанията за допускане на касационно обжалване настоящият състав намира, че такива са налице.
От значение за изхода на спора е повдигнатият от касаторите въпрос за приложението на презумпцията на чл.69 ЗС в отношенията между съсобственици, които са установили самостоятелна фактическа власт върху реални части от разделен от самото начало имот, когато се претендира придобиване по давност на владяната реална част, отговаряща на изискванията за самостоятелен имот. В мотивите на Тълкувателно решение № 1/2012г. на ОСГК са дадени разяснения, че всеки от съсобствениците има правомощие да упражнява фактическа власт върху общата вещ като се съобразява с правата на останалите; независимо от вида на правопораждащия факт /правна сделка, придобивна давност и др./, от който произтича съсобствеността, е налице съвладение като правомощие, т.е. упражняването на фактическата власт отговаря на правото на собственост върху съответната идеална част. Прието е, че презумпцията на чл.69 ЗС в отношенията между съсобствениците е приложима, но следва да се счита оборена, ако основанието, на което първоначално е установена фактическата власт показва съвладение. По-нататък изводите в тълкувателния акт са базирани на типичната хипотеза, при която един от съсобствениците упражнява фактическа власт върху цялата вещ и претендира, че е неин собственик по давност. В настоящия случай е налице известно различие – съсобственикът претендира, че е придобил по давност не целия имот, а владяната от него реална част, съответстваща /или по-малка/ от неговата идеална част от имота. Поради това касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, за да бъде даден отговор доколко в тази конкретна хипотеза е оборена презумпцията на чл. 69 ЗС и какво е необходимото доказване, което следва да проведе съсобственикът.
За разглеждане на касационната жалба касаторите дължат държавна такса в размер на 118,05лв., за внасянето на която следва да им се дадат указания.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 19 от 04.02.2019г. по гр. д. № 554/2018г. на Добрички окръжен съд по касационната жалба на К. В. Б. и Б. И. Б..
УКАЗВА на жалбоподателите в едноседмичен срок от съобщението да представят документ за внесена държавна такса за разглеждане на касационната жалба по сметка на Върховния касационен съд в размер на 118,05лв.
При неизпълнение в срок касационната жалба ще бъде върната.
При постъпване на доказателства за внасяне на сумата делото да се докладва на председателя на отделението за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: