О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 510
София, 27.08.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 26.05.2015 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 2671 /2014 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Д. Ф. „ЗЕМЕДЕЛИЕ”, със седалище София против въззивното решение на Добричкия окръжен съд № 187 от 22.05.2014 год., по в.гр.д.№ 165/2014 год., с което след отмяна на решение № 75 от 21.12.2013 год., по гр.д.№ 1749/2013 год. на Добричкия районен съд, са отхвърлени предявените от настоящия касатор, като ищец, срещу П. К. Ж. от [населено място], [община] установителни искове по чл.422, ал.1 ГПК за установяване съществуването изискуемо парично вземане в размер на сумите: 24 446 лв., произтичаща от получено на отпаднало основание първо плащане от финансова помощ по договор № 8/112/00322 за отпускане на финансова помощ по мярка „Създаване на стопанства на млади фермери” по Програма за развитие на селските райони за периода 2007-2013 год., подкрепена от Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони / ЕЗФРСР/, сключен на 14.11.2008 год. и 268.54 лв., обезщетение за забавено плащане на главното задължение за периода 23.05.2012 год. – 30.06.2012 год., за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 249 от 04.07.2012 год., по ч.гр. д. № 2175/2012 год. на Д..
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение,по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основно касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че сключеният между страните договор № 8/112 / 00322 от 14.11.2008 год. не е развален, поради отсъствие на ясно и недвусмислено изразена воля в тази насока от страна на кредитора в изпратената до длъжника – бенефициент покана за доброволно изпълнение изх.№ 01-6500/4978 от 10.05.2012 год. и с предявената по реда на чл.422, ал.1 ГПК искова молба.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК по отношение на определените за значими за крайния изход на делото материалноправни въпроси: 1. „При наличие на изрична договорна клауза, в която се уговаря, че при определено условие се дължи връщане на даденото по договора, необходимо ли е в поканата за доброволно плащане и разваляне на договора задължително да се съдържа изрично волеизявление за разваляне на договора, или развалянето настъпва автоматично?”; 2. ”Ако не е преустановена облигационната връзка между страните по един договор, но има основание за развалянето му, следа ли съдът да отхвърли претенцията, като неоснователна, въпреки безспорно доказаното договорно неизпълнение?” и 3. „Исковата молба, с която се претендират последиците от развалянето на договора, съдържа ли имплицитно и волеизявление за развалянето му, т.е., следва ли в исковата молба да се посочи изрично волеизявление за разваляне на договора, или това волеизявление се презюмира?”
Като израз на визираното противоречие по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК са посочени решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК: № 178 от 12.11.2010год., по т.д.№ 60/2010 год., № 131 от 13.11.2009 год. и по т.д.№ 661/2008 год. на ВКС , а въведеното противоречие в практиката на съдилищата е илюстрирано с решение № 213 от 19. 04. 2010 год., по т.д.№ 2925/2009 год. на Софийски апелативен съд.
Ответникът по касационната жалба,в срока по чл.287, ал.1 ГПК, е възразил по релевираните касационни основания, излагайки подробни съображения за тяхната неоснователност.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване.
За да постанови обжалваното решение Добричкият окръжен съд е приел, че ищецът, комуто е възложена доказателствената тежест по правилото на чл.154, ал.1 ГПК, не е доказал да е развалил процесния договор № 8/112/00322 от 14.11.2008 год., с който на ответника е предоставена финансовата помощ, съобразно действащите към релевантния за спора момент нормативни изисквания, изчерпателно уредени в Наредба № 9 от 03.04.2008 год., издадена от министъра на земеделието и продоволствията / ДВ, бр. 42/ 25.04.2008год./ – приложима в отношенията между страните, в съответствие с клаузата на т.6.,б.”г” – чрез едностранно писмено предизвестие със седмодневен срок, независимо от длъжниковото неизпълнение по т.4.4,б”а” във времево и в количествено отношение. Изложени са съображения, че по силата на изрично обективираното в договора съгласие на съконтрахентите, за кредитора съществува възможност да развали облигационната връзка и без предупреждение, но при отправено изрично волеизявление, каквото по делото не е установено. Следователно, доколкото правото да се иска връщане на направената парична престация е последица от развалянето/ прекратяване на договора, то при отсъствие на успешно упражнено от кредитора потестативно право на разваляне на договора получената от ответника субсидия не е лишена от основние, не подлежи на връщане и така заявеното в заповедното производство кредиторово вземане не съществува.
При обосноваване на изградения правен извод за продължаваща договорна обвързаност между страните решаващият състав на Д. се е позовала на изпратената до Ж. кредиторова покана „за доброволно изпълнение”, изх.№ 01-6500/4978 10.05.2012 год., в която не се съдържа воля за разваляне на договора, както и на отсъствие на заявено волеизявление в сочения смисъл в искова молба, предявена за установяване настъпилите от развалянето последици. Затова, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, в полза на Фонда – ищец не е възникнало вземане по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, нито вземане за обезщетение за забавено плащане на главното парично задължение, което обуславя и неоснователност на иска по чл.422, ал.1 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК.
Съобразени решаващите мотиви на въззивния съд дават основание на настоящия съдебен състав да приеме, че първите два от формулираните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси на материалното право не могат да обосноват наличие на основната обща предпоставка за допускане на касационно обжалване, тъй те не само не са били предмет на обсъждане от въззивния съд и в този см.нямат обуславящо значение за постановения краен правен резултат по конкретния правен спор, но разрешаването им е свързани с проверка на изградените от въззивната инстанция фактически и правни изводи, която не е предмет на производството по чл.288 ГПК.
Що се касае до третия формулиран от касатора правен въпрос, то същият отговаря на общото изискване на чл.280,ал.1 ГПК, съобразно разяснените с т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС критерии.
Неоснователно по отношение на същия е поддържаното селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
С цитираната съдебна практика на касационната инстанция, формирана по реда на чл.290 и сл. ГПК – решение № 178 от 12.11.2010 год., по т.д.№ 60/2010 год. на ІІ т.о. и решение № 131 от 13.11.2009 год., по т.д.№ 661/2008 год. на ІІ т.о., е възприето разрешението, че в исковата молба, с която се претендират последиците на договора имплицитно се съдържа предупреждение и волеизявление за развалянето му, поради неизпълнение на задълженията на другата страна и в този см. договорът може да бъде развален с връчване на препис от исковата молба на ответника, при наличие на предпоставките, пораждащи правото на разваляне по чл.87, ал.2 ЗЗД –без даване на подходящ срок за изпълнение на длъжника.
С обжалваното въззивно решение въззивният съд, обаче, не се е отклонил от тази задължителна практика на ВКС, която дори е цитирал в решението си, тъй като не е отрекъл възможността кредиторът да придаде на исковата молба значение на своето изявление за разваляне на договора, без даване на подходящ срок за изпълнение на длъжника, но е счел, че в разглеждания случай от преценката на доказателствата по делото, вкл. съдържанието на депозираната от Фонда искова молба не би могъл да се изгради правен извод, за наличие на ясно и недвусмислено изразена воля от страна на кредитора за разваляне на договорната връзка с ответника по спора, доколкото тя въобще не е била заявена, извън искането за присъждане на лихви върху полученото плащане от страна на ответника „от датата на уведомяването му за разваляне на договора”, каквото уведомяване – отсъства.
Следователно доколкото постановеният различен правен резултат в обжалвания съдебен акт спрямо съпоставяните решения- задължителна съдебна практика на ВКС не е в резултат на различно възприетото от Д. тълкуване на закона – чл.87 ЗЗД, а се дължи на конкретната преценка на отделните обстоятелства и доказателства по делата, то визираното противоречие по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК не е доказано. Постановеното по реда на чл.290 и сл. ГПК решение № 706/30.12.2010 год., по гр.д.№ 1769/09 год. на ІІІ г.о. на ВКС е неотносимо към поставения правен въпрос, поради което не следва да бъде обсъждано.
Останалите съдебни актове нямат характер на задължителна практика по см. на чл.280, ал.1 ГПК/ част от тях са и без отбелязване да са влезли в сила/ и дори и да обосновават критерия за селекция по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, същият е въобще неприложим при формирана задължителна практика на касационната инстанция.
Ответникът по касационната жалба, в срока по чл.287, ал.1 ГПК, е претендирал деловодни разноски, които с оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК следва да му бъдат присъдени в размер на сумата 1000 лева – реално заплатено, съгласно приложен договор за правна защита и съдействие №2153 от22.11.2013 год. сключен с адв.З.М. – Д. и неоспорено по реда на чл.78, ал.5 ГПК, адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Добричкия окръжен съд № 187 от 22.05.2014 год., по в.гр.д.№ 165/2014 год.
ОСЪЖДА Д. Ф. „ЗЕМЕДЕЛИЕ”, със седалище София да заплати на П. К. Ж. от [населено място], [община] сумата 1000 лв. / хиляда лева/, деловодни разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: