О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 510
гр. София, 09.07.2013 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на втори април през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 578 по описа за 2012г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника [фирма], [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт П. Б. Б. срещу решение № 54 от 12.03.2012г. по в. т. дело № 709/2011г. на Варненски апелативен съд, търговско отделение, с което е потвърдено решение № 843 от 03.08.2011г. по т. дело № 1359/2010г. на Окръжен съд Варна в обжалваната част и [фирма], [населено място] е осъдено да заплати на [фирма], [населено място] сумата 3 000 лв. – разноски за въззивното производство. С потвърденото в обжалваната част първоинстанционно решение ответникът е осъден да заплати на [фирма], [населено място] на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД сумата 53 897,20 лв., от която 4 560 лв. за периода 23.12.2008г. – 07.01.2009г. и 49 337,20 лв. за периода 09.02.2009г. – 20.07.2009г., представляваща обезщетение за неизпълнение на договор за присъединяване на обект на потребител към електроразпределителната мрежа № Рз08К-0174-Рз08К-0131/03.07.2008г., изразяващо се в пропуснати ползи от нереализиран доход от наем на 16 броя магазини, находящи се в сграда в [населено място], [улица], УПИ № ІV-1820 за горепосочените периоди, заедно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 10.08.2010г. до окончателното й изплащане, както и сумата 4 682,07 лв. – разноски за първоинстанционното производство съразмерно на уважената част от иска.
Касаторът прави оплакване за недопустимост на въззивното решение поради постановяването му по иск, какъвто не е предявен, като този въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – решение № 167/26.01.2012г. по т. дело № 666/2010г. на ВКС, ТК, І т. о. Поддържа евентуално становище за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, като релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по релевантни материалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
„1/ Възможно ли е страните – търговци да уговорят в предварителния договор „автоматично” сключване на окончателния при настъпване на определени условия, без това да променя природата на договора;
2/ При наличие на основания за разваляне на двустранен договор, какво е значението на взаимното съгласие за прекратяването на компрометираната договорна връзка ведно с деклариран взаимен отказ от бъдещи претенции, с оглед на правните последици за страните по това правоотношение и спрямо третите за него лица?
3/ Следва ли договорът по чл. 117, ал. 3 ЗЕ да бъде разглеждан като вид договор за изработка по смисъла на чл. 258 и следващите ЗЗД?”
Касаторът се позовава и на противоречие с решение № 30/06.01.1970г. по гр. д. № 2069/1969г. на ВС, І г. о. и решение № 1718/21.07.1972г. по гр. д. № 1288/1972г. на МС, ІІ г. о. – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Ответникът [фирма], [населено място] чрез процесуалния си представител адв. М. Р. К. оспорва касационната жалба и релевира доводи, че не съществува вероятност обжалваното решение да е недопустимо, поради това, че съдът е разгледал предявения иск за присъждане на обезщетение за неизпълнен договор, като неизпълнението се изразява в неточно изпълнение във времево отношение /забава/ на длъжника. Ответникът поддържа, че касаторът е формулирал неправилно материалноправните въпроси, тъй като съдът е приел, че представените по делото договори не представляват предварителни договори за наем по смисъла на закона, а договори, сключени под условие – чл. 25 ЗЗД. Вторият въпрос за значението на взаимното съгласие за прекратяване на двустранен договор по никакъв начин не влияе на крайните изводи на решаващия състав на въззивния съд. Относно третия въпрос за правната природа на процесния договор не е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради това, че в изложението не се сочи по какъв начин ще се измени създадената съдебна практика с оглед настъпили промени в законодателството и обществените условия. Ответникът поддържа становище за липса на твърдяното от касатора основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като цитираните от касатора решения от 1970г. и 1972г. на ВС не е сред изчерпателно посочената съдебна практика в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по т. дело № 1/2009г. на ВКС, ОСГТК, т. 2. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не е налице, защото посочените решение на ВС имат предмет, различен от предмета по настоящото дело.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и прецени данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпроса за вероятната недопустимост на решението е неоснователен. Съгласно постоянната практиката на ВС и ВКС, едно решение е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Когато съдът се е произнесъл по непредявен иск постановеният съдебен акт е недопустим, тъй като липсва положителна процесуална предпоставка, обуславяща надлежно упражнено право на иск, за която съдът е длъжен да следи служебно. Оплакването, че въззивната инстанция се е произнесла по непредявена претенция за определяне на срок, който вече е определен и обективиран в клаузата на чл. 10, ал. 3 от договора между страните, е неоснователно. Анализирайки исковата молба, въззивното решение и потвърденото с него решение на Варненски окръжен съд, настоящият съдебен състав счита, че съдилищата са се произнесли по предявения с исковата молба осъдителен иск за заплащане на обезщетение за забавено изпълнение на договор за присъединяване на обект на потребител към електроразпределителната мрежа № Рз08К-0174-Рз08К-0131/ 03.07.2008г., изразяващо се в пропуснати ползи от нереализиран доход от наем на 16 бр. магазини за определен период от време, различен от периодите, за които има влезли в сила решения, като липсва обективен идентитет между делата и силата на пресъдено нещо на влезлите в сила съдебни решения не обхваща процесното вземане. Срокът по чл. 10, ал. 1 и ал. 3 от договора за присъединяване на обект на потребител към електроразпределителната мрежа е от значение за правилността на решението, но не и за неговата допустимост/недопустимост, респективно допустимостта/недопустимостта на предявения иск.
Въззивният съд е установил следната фактическа обстановка: сключен договор между страните на 03.07.2008г. за присъединяване на обект на потребител към електроразпределителната мрежа; ответникът по иска е следвало да изпълни задълженията си до датата, на която процесните обекти са били годни за въвеждане в експлоатация по аргумент от чл. 10, ал. 3 от договора; забавено изпълнение на дължимата престация от разпределителното предприятие, считано от 08.12.2008г. до 21.07.2009г.Срокът за изграждане на присъединителните съоръжения е 120 дни, който започва да тече от по-късната от двете дати – датата на строителното разрешение или датата на учредяване на необходимите сервитутни права от трети лица, като срокът не може да превишава срока за изграждане на обекта на потребителя /чл. 10, ал. 3 от договора/. Анализирайки клаузите на чл. 10, ал. 1, 2 и 3 от договора и въз основа на разпоредбите на чл. 6, ал. 1, т. 7, чл. 20, ал. 2, т. 4 от Наредба № 6/09.06.2004г. и чл. 177, ал. 1 ЗУТ решаващият съдебен състав е приел, че липсата на изрично посочен срок за въвеждане в експлоатация в искането за проучване не може да дерогира уговорката в чл. 10, ал. 3 от договора. Съгласно чл. 20 ЗЗД и специалния подзаконов нормативен акт – Наредба № 6/09.06.2004г. е заключил, че действителната обща воля на страните във връзка с присъединяването е двата строителни процеса /на присъединителните съоръжения и на присъединявания обект/ да съвпаднат по време, поради което разпределителното предприятие е било длъжно да изготви и съгласува проектите с насрещната страна по договора по отношение на етапите и сроковете на изграждане. Поради това, че сключването на договора за присъединяване се предхожда от нормативно установен проучвателен период, в който електроразпределителното дружество е можело и е било длъжно да съобрази всички технически и правни изисквания за дължимата престация, така че изпълнението й да съвпадне с изграждането на присъединявания обект, но не е направило това, като е присъединило със забава процесния обект към електроразпределителната мрежа, въззивният съд е стигнал до извода, че е налице допуснато виновно забавено изпълнение в период, обхващащ периода на процесната претенция за пропуснати ползи.
Относно твърдените вреди – пропуснати ползи, решаващият съдебен състав е обсъдил представените предварителни договори за наем и с оглед уговорените в тях клаузи е приел, че същите нямат характер на предварителни договори за наем, независимо от употребеното наименование, е представляват договори, сключени под условие – чл. 25 ЗЗД, тъй като действието на съглашенията е поставено в зависимост единствено от настъпването на бъдещо несигурно събитие – въвеждането на обектите в експлоатация. Поради това, че забавеното изпълнение на ответното дружество съставлява единствената причина за несбъдването на условието по наемните договори, респективно за нереализиране на ползи от ищеца като наемодател, е направен извод, че претендираните пропуснати ползи представляват пряка и непосредствена последица на забавеното изпълнение на задължението на ответника по иска.
Възражението на ответника по иска за привидност на сключените наемни договори е прието за неоснователно по съображения, че установяването на привидността е в тежест на ответника, който като трето лице, неучастващо в сключените съглашения може да се ползва от всички предвидени в ГПК доказателствени средства, но тъй като не е представил доказателства за тяхната привидност, доводите, извличани от съдържанието на договорите, оформянето на разменената кореспонденция с третите лица и начина на прекратяването им не са достатъчни, за да обосноват извод за симулация. Във връзка с твърдяната симулация въззивният състав е обсъдил също уведомяването от ищеца до ответника за сключени договори за наем на 03.10.2008г. и събраните гласни доказателства.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело.
Първият материалноправен въпрос „възможно ли е страните – търговци да уговорят в предварителния договор „автоматично” сключване на окончателния при настъпване на определени условия, без това да променя природата на договора” е ирелевантен, тъй като не е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. Решаващият съдебен състав не е аргументирал изводите си с трансформиране на предварителния договор за наем в окончателен, нито с автоматично сключване на окончателен договор за наем след настъпване на уговорени в предварителния договор условия, а основните съображения се отнасят до характера на представените договори, като съдебният състав е приел, че същите нямат характер на предварителни договори за наем, а представляват договори, сключени под условие по смисъла на чл. 25 ЗЗД.
Вторият въпрос, посочен от касатора, „при наличие на основания за разваляне на двустранен договор, какво е значението на взаимното съгласие за прекратяването на компрометираната договорна връзка ведно с деклариран взаимен отказ от бъдещи претенции, с оглед на правните последици за страните по това правоотношение и спрямо третите за него лица” също не е релевантен по смисъла на т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2009г. от 19.02.2010г. по дело № 1/2009г. на ВКС, ОСГКТК, тъй като не е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция. От друга страна, по делото са налице данни, че договорите за наем са прекратени поради неизвършено въвеждане в експлоатация на конкретните магазини поради неизвършване на присъединяване на обектите към електропреносната мрежа към момента на подписване на анексите /споразуменията/ за прекратяване. Причините за прекратяване на договорите за наем са в подкрепа на доводите и извода на въззивната инстанция за основателност на предявения иск поради наличие на пропуснати ползи в резултат на забавено изпълнение на основното задължение на касатора – ответник по иска.
По третия, формулиран от касатора материалноправен въпрос „следва ли договорът по чл. 117, ал. 3 ЗЕ да бъде разглеждан като вид договор за изработка по смисъла на чл. 258 и следващите ЗЗД” не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Съгласно константната съдебна практика, видът и правната характеристика на сключения между страните договор – предмет на иска, се преценява от съда въз основа на конкретните договорни клаузи. В настоящия случай въззивният съд, като е съобразил, че с процесния договор [фирма] е поело задължението да присъедини към електроразпределителната мрежа конкретен обект на ищеца, като изгради присъединителни съоръжения в определен срок, срещу заплащането на определена цена от потребителя – ищец, и въз основа на това е приел, че приложимите разпоредби относно съдържанието на сключения договор са чл. 117, ал. 3 ЗЕ и Наредба № 6/09.06.2004г., а доколкото договорът съставлява разновидност на договора за изработка, за неуредените в специалните закони случаи приложение намират разпоредбите на чл. 258 и следващите от ЗЗД, не се е отклонил от константната съдебна практика.
Доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК поради противоречие с решение № 30/06.01.1970г. по гр. д. № 2069/1969г. на ВС, І г. о. и решение № 1718/21.07.1972г. по гр. д. № 1288/1972г. на МС, ІІ г. о. е неоснователен. От една страна, касаторът не е посочил кой материалноправен или процесуалноправен въпрос е решен в противоречие с приложените решения на ВС. От друга страна, посочените съдебни актове са неотносими поради това, че имат различен предмет от предмета на настоящия спор и в тях се съдържа произнасяне по различни въпроси – относно истинността на конкретните разписки, докато в настоящия случай е разгледан въпроса за симулативността на процесния договор.
Поради липса на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед изхода на спора разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени за настоящото производство.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 54 от 12.03.2012г. по в. т. дело № 709/2011г. на Варненски апелативен съд, търговско отделение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.